Решение № 8994 от 27.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15161/2013 г.

Решение № 8994 от 27.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15161/2013 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Галин Стоянов Костов от гр. Варна срещу решение № 2243 от 16.09.2013 г., постановено по адм. д. № 3647/11 г. от Административен съд - гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт (РА) № 1101461/15.06.2011 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП- гр. Варна, потвърден с решение № 573 от 19.09.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Варна (понастоящем Дирекция "ОДОП"), и е осъден жалбоподател да заплати на Дирекция "ОДОП"- гр. Варна, разноски по делото в размер на 663.93 лв. В касационната жалба се правят оплаквания, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат съответни доводи в подкрепа на оплакванията. Допълнителни съображения са изложени в представеното писмено становище от процесуалния представител на касатора. Отправя се искане до Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - гр. Варна и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени обжалвания ревизионен акт. Претендира се заплащане на разноски. Ответникът по касационната жалба- директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" -гр. Варна, не е взел становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на Галин Стоянов Костов срещу РА № 1101461/15.06.2011 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП- гр. Варна, потвърден с решение № 573 от 19.09.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Варна (понастоящем Дирекция "ОДОП"), с който на основание чл. 86 във връзка с чл. 12, ал. 1 от ЗДДС за данъчен период м. 11.2008 г. на лицето са начислени задължения за ДДС в размер на 8 333.33 лв. и лихви в размер на 2363.04 лв. Съдът е описал подробно и систематично установената фактическа обстановка по време на ревизията - издадените заповеди във връзка с провеждането на ревизията, извършените процесуални действия по събиране на доказателства и резултатите от тях. Съдът е описал подробно и събраните в хода на ревизията писмени доказателства и възраженията на ревизираното лице, както и доказателствата, представени при административното и съдебното обжалване. Изключително детайлно е възпроизведено съдържанието на основният писмен документ за спора, а именно Договор за поръчка от 13.11.2008 г. По съществото на спора съдът е приел, че същият е изцяло правен и е формиран от наличието на срещупоставени становища по въпроса дали извършените от жалбоподателя действия по договора от 13.11.2008 г., сключен с "Бон Марин" АД попадат в обхвата на понятието облагаема услуга, съответно трябвало ли е жалбоподателят да начисли за тази услуга ДДС. Съдът се е позовал изрично на обстоятелството, че във връзка с основното оплакване на ревизираното лице, определящо и предмета на спора- дали следва да бъде обложена с ДДС услуга, която е извършена възмездно, но инцидентно и не попада в кръга на независимата икономическа дейност, за която жалбоподателят е регистриран по ЗДДС, по делото е отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз с въпроса: Трябва ли физическо лице, регистрирано за целите на ДДС поради упражняваната от него дейност като частен съдебен изпълнител, да се счита за данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 9, § 1 от Директива 2006/112 и задължено да начисли ДДС по смисъла на чл. 193 от Директива 2006/112, по отношение на услуга, която е извършило инцидентно и без връзка с упражняваната от него дейност като частен съдебен изпълнител. По- нататък в мотивите на обжалвания акт, съдът е приел, че разглежданият спор касае за комисионен договор за продажба по смисъла на чл. 14, § 2, буква в) от Директива 2006/112, а за поръчка, при която жалбоподателят е следвало да изпълни определените с договора правни действия срещу възнаграждение. Така, съдът е приел, че спорът касае доставка на услуга, както в контекста на отправеното преюдициално запитване е разгледан и от СЕС по дело С-62/12. В обобщение съдът е анализирал решението от 13.06.2013 г. по дело С-62/11 в контекста на настоящия спор, а така също и друга относима практика на СЕС, приемайки, че правилно органите по приходите са определили извършената от Галин Костов услуга като облагаема и са начислили за нея ДДС. Решението е правилно. Съгласно чл. 220 от АПК, приложим на основание § 2 от ДОПК, Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Следователно при осъществяване на касационния контрол, когато не се констатира нарушение на закона, не е необходимо да бъдат възпроизвеждани всички фактически доводи и твърдения, които се съдържат в касационната жалба и които първоинстанционният съд задълбочено е обсъдил и преценил при установяване на фактическата обстановка по спора. В конкретния случай административният съд е обсъдил всички доказателства по делото, разгледал е всяко отделно възражение и твърдение на страните, по правилата на логиката е разгледал всеки установен факт във връзка с останалите и въз основа на всички заедно е обосновавал правните си изводи. В обобщени мотиви следва да се посочи, че настоящият състав не споделя касационните оплаквания за необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон при постановяване на обжалваното решение, по следните съображения: Правилен е изводът на административния съд, че в разглеждания случай между "Бон Марин" АД и жалбоподателя- касатор в настоящото производство, е възникнало правоотношение по договор за поръчка, в рамките на което са осъществени взаимни престации- жалбоподателят е извършил фактическите и правни действия по участие в търга с цел придобиване за сметка на дружеството на посочените в договора недвижими имоти, за което е получил възнаграждението по чл. 7 от договора, при липсата на условие участието да е успешно. Ето защо и правилно административният съд е счел, че услугата, изпълнена от Костов, следва да се квалифицира като дейност по смисъла на чл. 9, § 1, ал. 2 от Директивата, т. е. икономическа дейност, която попада в обхвата на облагането с ДДС. В депозираното писмено становище на процесуалния представител на касатора принципно правилно се акцентира върху факта, че според постоянната практика на СЕС, за да се приеме, че дадена сделка подлежи на облагане с ДДС, следва лицето да я извършва за нуждите на своята икономическа дейност и в рамките на облагаемата си дейност, но неправилно се твърди, че в настоящия казус, по аргумент на противното, следва да се приеме, че Костов не е действал за нуждите на своята икономическа дейност, и/или в рамките на облагаемата си дейност, респективно- че няма качеството на данъчнозадължено лице. Аргумент за това не може да бъде обстоятелството, че в случая лицето не е действало в рамките на обичайната (редовна- според касатора) облагаема дейност, която е дейността му на частен съдебен изпълнител. Това правилно е отчетено в мотивите на обжалваното решение, аналитично е аргументирано, с конкретно посочване на релевантната практика на СЕС. Прави впечатление, че при аргументирането на визираната по- горе теза от страна на касатора се цитират множество решения на СЕС, но настоящият състав намира, че възпроизвеждането на отделни части от тях е самоцелно и не държи сметка за конкретиката на настоящия случай. А последният несъмнено налага съобразяването на Решение от 13.06.2013 г. по дело С-62/12, по което СЕС се произнесъл по преюдициално запитване във връзка с настоящия казус, като на основание чл. 633 ГПК практиката на СЕС е задължителна за всички съдилища и учреждения в РБългария. В това решение, точка 30, СЕС е приел, че що се отнася до регистрирано за целите на ДДС лице, като г-н Костов, не би било в съответствие с целта за едно просто и възможно най- общо разбиране за ДДС, чл. 9, § 1, втора алинея от Директивата за ДДС да се тълкува в смисъл, че понятието за "икономическа дейност", съдържащо се в тази разпоредба, не включва дейност, която, макар и извършена само инцидентно, се включва в общото определение за това понятие, съдържащо се в първото изречение от посочената разпоредба, и е осъществена от данъчно- задължено лице, извършващо и друга икономическа дейност с постоянен характер за целите на Директивата за ДДС. При решаването на настоящия спор административният съд законосъобразно се е позовал на даденото в Решението от 13.06.2013 г. по дело С-62/12 тълкуване на чл. 12, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, според което чл. 9, § 1 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на ДДС трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което вече е регистрирано за целите на ДДС поради упражняваната от него дейност като частен съдебен изпълнител, трябва да се счита за "данъчно-задължено лице" по отношение на всяка друга икономическа дейност, която извършва инцидентно, при условие, че тази дейност съставлява дейност по смисъла на чл. 9, § 1, втора алинея от Директива 2006/112. Въз основа на всичко гореизложено и противно на подробно изложените съображения от касатора в обратната насока, правилен се явява изводът на решаващия съд, че обстоятелството дали услугата попада в обхвата на обичайната икономическа дейност на ревизираното лице, е ирелевантно. Следва да бъде споделен извода на съда, че от съображение 5 и 13 на Директивата за ДДС следва, че правилото по чл. 9 от Директивата не позволява ограничително тълкуване, което би изключило от облагане дейностите, упражнявани от дадено данъчно- задължено лице единствено поради факта, че не съответстват на обичайната му дейност. В тази насока е и становището на Генералния адвокат (т. 33) в представеното по дело С-62/12 заключение, на което е извършено позоваване от страна на първостепенния съд, а именно, че задължено по ДДС лице не е такова изключително за дейностите, които декларира като обичайни, а за всяка възмездна дейност по предоставяне на услуги. Предвид гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд - Варна не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,