Решение № 9473 от 25.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6078/2013 г.

Решение № 9473 от 25.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6078/2013 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Калин Куманов Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени срещу Решение № 3617 от 14.03.2013 г., постановено от тричленен състав на Върховния административен съд по адм. д. № 12401/2012 г., с което по жалба на "Еспе Енерджи България" АД, е отменено решение № Ц-33/14.09.2012 г., издадено от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) в частта по раздел III, т. 12. Първата касационна жалба е подадена от ДКЕВР с адрес гр. София, бул. "Княз Дондуков" № 8-10, представлявана от Евгения Харитонова; втората - от "ЧЕЗ Разпределение България" АД със седалище в гр. София и адрес на управление ул. "Цар Симеон" № 330, представлявано от Кремена Стоянова и Жанна Пехливанова, подадена чрез пълномощника адв. Кръстев. Наведените доводи в касационните жалби са за допуснати нарушения на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се решението да бъде отменено и жалбата на "Еспе Енерджи България" АД се остави без разглеждане, като недопустима поради липса на правен интерес, или да се постанови решение по съществото на спора, с което да се потвърди оспорения административен акт. Вторият касатор претендира и разноски за касационната инстанция. В с. з. касаторът ДКЕВР чрез юрк. Методиева поддържа жалбата си, като моли за отмяна на обжалваното решение и за потвърждаване на административния акт; касаторът "ЧЕЗ Разпределение България" АД чрез адв. Симеонов поддържа своята жалба и пледира за същото, както и за присъждане на разноски. Представя писмени бележки с развити подробни съображения. Ответникът - "Еспе Енерджи България" АД - чрез пълномощника си адв. Радев оспорва и двете касационни жалби и моли Съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените разноски. По искането на ответника за разноски са предявени възражения за прекомерност и от двамата касационни жалбоподатели. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за частична недопустимост на обжалваното решение и за частична основателност на касационните жалби. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, след като прецени допустимостта на касационните жалби, наведените в тях касационни основания и извърши проверка на решението в обхвата на чл. 218 АПК, приема следното: Касационните жалби са допустими, но разгледани по същество са неоснователни. Предмет на съдебен контрол пред тричленния състав на Върховния административен съд е била законосъобразността на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, с което са определени, считано от 18.09.2012 г., временни цена за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на "Електроенергиен системен оператор" ЕАД, "ЕВН България Електроразпределение" АД, "Енерго-Про мрежи" АД, "ЧЕЗ Разпределение България" АД, които да бъдат заплащани ежемесечно, в зависимост от присъединяването към съответната мрежа, от производителите на електрическата енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, в частта по Раздел III - за фотоволтаични централи, чиито преференциални цени са определени с решение № Ц-18/20.06.2011 г., т. 12 за ФЕЦ с инсталирана мощност над 200 kWp, въведени в експлоатация в периода от 01.01.2012 г. до 30.06.2012 г. - 189,38 лв./МВтч. Жалбоподателят "Еспе Енерджи България" АД е обосновало правния си интерес от оспорване на решението в посочената част с обстоятелството, че е собственик на фотоволтавична централа с мощност 2290 кWр и договор за присъединяване на електрическата централа към електроразпределителната мрежа на "ЧЕЗ Разпределение България" АД, поради което е правилен изводът на Съда, че определените с административния акт в съответната част временни цени за достъп пряко и непосредствено засягат неговите права и интереси и жалбата му е допустима. Установено е по делото, че административното производството пред ДКЕВР в относимата за настоящия спор част е започнало по заявление вх. № Е-13-32-5/13.09.2012 г., с което "ЧЕЗ Разпределение България" АД е поискало да бъдат определени временни цени по чл. 32, ал. 4 от Закона за енергетиката (ЗЕ) за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, като част от условията за достъп, които да действат до утвърждаване на окончателни цени. Дружеството е мотивирало това си искане с основанията на чл. 84, ал. 2 ЗЕ и § 197, ал. 2 на ПЗР на ЗИДЗЕ и с необходимостта от допълнително време за събиране на цялостната информация в рамките на процедурата за утвърждаване на цени съгласно Наредбата за регулиране на цените на електрическа енергия (НРЦЕЕ). С протокол № 158/14.09.2012 г. от проведено закрито заседание ДКЕВР е приела оспореното решение, с което в 18 раздела е определила различни цени, вариращи в зависимост от датата на присъединяване към съответната мрежа и вида на електроцентралата. Мотивите за издаване на решението са идентични с изложените в предхождащия го доклад на експерти и протокола от проведеното заседание и се свеждат до обстоятелството, че цената на достъп подлежи на регулиране и отразява разходите, които произтичат от управление на мрежата и се отнасят към дейността по цялостното управление и администриране на електроенергийната система, в т. ч. разходи свързани с диспечиране, подстанции, средства за търговско измерване, отчитане, както и всички други административни разходи и разходи с общо предназначение на съответната мрежа. При извършената цялостна преценка за законосъобразност на административния акт в оспорената част, съобразно изискванията на чл. 168 АПК, тричленният състав на ВАС е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в кръга на законоустановените му правомощия, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие на материалния закон и при несъответствие с целта на закона, за което е изложил подробни и обосновани съображения, които изцяло се споделят от касационната инстанция. В съответствие с доказателствата по делото е направения извод, че в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК административният орган не е изложил фактическите основания за издаване на акта за определянето на временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени и обосновка на определената с решението временна цена, което лишава съда от възможността да извърши контрол за законосъобразност. В случая ДКЕВР не е изискала от "ЧЕЗ Разпределение България" АД, а и дружеството не е ангажирало доказателства за относимите към дейността разходи, които да обосноват определената цена. По делото не са ангажирани данни и относно начина на изчисляване на процесните временни цени, съответно източници, стойности, въз основа на които са определени цените за достъп до мрежите, нито данни за производители на електрическа енергия, които да не са сключили договори за достъп. Допуснатото нарушение е съществено, тъй като е довело до определяне на временна цена по произволен, необоснован и непрозрачен начин в нарушение на принципа на чл. 31, т. 1 ЗЕ. Първоинстанционният съд задълбочено е анализирал действащата към датата на издаване на административния акт нормативна уредба за регулиране на цените и е стигнал до обоснован извод, че определянето на временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на енергийните предприятия следва да е основано на правилата и изискванията за определяне на окончателни цени, след като изрично не е предвидено такова изключение и не са уредени специални правила при определяне на временни цени. Установено е, че оспореното решение е издадено на следващия ден, след направеното искане само на основание дадената законова възможност по чл. 32, ал. 4 ЗЕ, без да се спазят административнопроизводствените правила и законовите изисквания във връзка с ценовото регулиране. Едно от основните изисквания към определяне на цените, които се дължат от потребители и производители на енергийните предприятия, въведено в чл. 31, т. 2 ЗЕ, е обвързването им с икономически обоснованите разходи за дейността на последните. В мотивите на административния акт декларативно е посочено, че цените са "изчислени като относителен дял от определените от комисията преференциални цени за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, при съобразяване на размера и структурата на преференциалната цена и изменението на инвестиционните разходи", но по преписката липсват доказателства относно размера на "относителния дял" от определените преференциални цени за производство на електрическа енергия, както и относно "размера и структурата на преференциалните цени и изменението на инвестиционните разходи". Неспазването на общите принципи по чл. 23 и чл. 24 ЗЕ, както и принципите, приложими при ценовото регулиране по чл. 31 ЗЕ при определяне на временни цени по чл. 32, ал. 4 ЗЕ е обосновало правилния извод на първоинстанционния съд за постановяване на оспореното решение в противоречие с материалноправните разпоредби и при несъобразяване с целта на ЗЕ. По изложените съображения първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора право на разноски за настоящата инстанция има ответното по касация дружество, във връзка с което обаче е направено възражение за прекомерност. По силата на чл. 78, ал. 5 ГПК, който намира приложение на основание чл. 228 и чл. 144 АПК, ако е направено искане от ответната страна и заплатеното възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, Съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер по чл. 36 от Закона за адвокатурата. В случая минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 150 лв. Съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, присъденото възнаграждение следва да е в по-висок размер от минималния, но по-нисък от уговорения и заплатения. Ето защо в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 1000 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия,