Решение № 12780 от 23.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5216/2018 г.

Решение № 12780 от 23.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5216/2018 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационните оплаквания на Д. Ю. срещу решение № 1/11.01.2018 г. по адм. дело № 174/2017 г. по описа на Административен съд – Силистра, в частта, с която е отхвърлен иска му срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) над сумата от 250 лева до пълния предявен размер от 30 000 лева като недоказан и неоснователен. В касационната жалба, лично подадена от касатора, и в касационната жалба, подадена от адв. И. Д., в качеството му на служебен защитник на касатора, се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно. Възраженията могат да бъдат обобщени в посока необоснованост на правните изводи на съда при извеждането на справедливия размер на дължимото обезщетение съгласно нормата на чл. 52 от ЗЗД и несъобразяване с указанията за прилагането на посочената норма, дадени в т. 11 от Постановление № 4 от 23. XII. 1968 г., Пленум на ВС, от гледна точка на пълнотата при обсъждане условията, при които е бил поставен ищецът в срок от 119 дни. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част и решаването на спора по същество чрез присъждане на пълния размер на исковата претенция в размер от 30 000 лева. Ответникът – ГДИН чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба, като в хода на делото по същество пледира за нейната неоснователност. Подробни възражения не се поддържат. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима. Тя е подадена от страна в съдебния спор, за която обжалваната част от съдебното решение е неблагоприятно. Жалбата е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. По основателността на жалбата, съдът приема следното: Административният съд е приел, че е сезиран с иск с пр. осн. чл. 284 ЗИНЗС за присъждане на обезщетение в размер на 30 000 лева за претърпени неимуществени вреди в период от 119 дни (10.07.2015 г. – 07.10.2015 г.) в резултат на бездействието на ответника – ГДИН да осигури минимално необходимите хигиенно и битови условия в следствения арест в [населено място]. Съдът е посочил в решението и конкретните правни норми, с които се обосновават твърдените като допуснати от ответника нарушения. За установено по делото, съдът е приел, че ищецът е бил в следствения арест на [населено място] в периода, въведен с исковата молба, а именно 10.07.2015 г. – 07.10.2015 г. Въз основа на справка от ответника, съдът е установил килиите, в които ищецът е пребивавал през посочените периоди и условията в тях. Съдът е приел, че килиите не са разполагали със санитарен възел и течаща вода, а достъпът на задържаните до санитарен възел се осъществявал след позвъняване до надзирателите, но същите са насърчавали задържаните лица да използват пластмасови бутилки за задоволяване на физиологичните им нужди. Съдът е установил, че средната разполагаема площ на едно задържано лице, респ. на ищеца за времето на задържането му е около 2, 5 кв. м., както и че въпреки действията по дезинфекция, в килиите са били налични дървеници. Установено е от съда, че килиите нямат директен достъп до дневна светлина, както и че е налице климатизация на ареста. Престоят на открито се осъществявал в делнични дни в седмицата с продължителност от 1, 5 часа. Съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца за ограничаване правото му на свиждане, на медицински обслужване и на здравословно хранене. Въз основа на установеното, съдът е приел за доказано, че в конкретния случай специализираните органи на администрацията на ответника са допуснали неизпълнение на задълженията си за осигуряване на човешко и достойно отношение към задържания ищец като не са му осигурили достъп до естествена слънчева светлина, разходка на открито в съботните и неделни дни, представляваща израз на необходимостта от двигателна активност, неосигурен постоянен достъп до санитарно помещение съобразно биологичните нужди на човешкия организъм, минимална жилищна площ, обезпечаваща дължим жизнен стандарт от 4 кв. м. Съдът се е позовал на нормата на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, чл. 3 от ЕКЗПЧ и т. 10-13 от Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първият конгрес на ООН по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957 г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977 г. Съдът е обосновал извода си и с практиката на ВАС по подобни казуси, в които е установено общо нарушение на чл. 3 ЕКПЧОС в подобни случаи. Позовавайки се на презумпцията на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, че настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на противното, както и на факта, че насрещно оборване на тази презумпция не е осъществено от ответника, съдът е приел, че искът е доказан по основание в рамките на посочените от съда за установени факти. За да отхвърли исковата претенция за сумата над 250 лева до пълния размер на иска от 30 000 лева, съдът прилагайки нормата на чл. 52 от ЗЗД е приел, че справедливият размер на обезщетението се обосновава от характера на бездействието на ответника и на увреждането, както и от естеството и степента на претърпените морални страдания, недългия престой на ищеца в следствения арест в [населено място] с наложена мярка "Задържане под стража" - за период от 119 дни, , както и размера на обезщетенията, които практиката на ВАС съдържа по сходни казуси /решение № 2 662 от 06.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2 843/2016 г. III отд. /, съдът счита, че справедливото обезщетение следва да е в размер на 250 лв. В останалата част искът за размера над 250 лева до 30 000 лева като неоснователен следва да се отхвърли. Решението е правилно. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява решението на административния съд в обжалваната му част като правилно. Съдът е постановил решението си след като е изяснил фактическата обстановка по спора и след като е дал указания във връзка с обстоятелствата, нуждаещи се от доказване. Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства, а също така е обсъдил и наведените от страните доводи и направените възражения. От мотивите на съдебното решение става ясно, че съдът е запознат с релевантната съдебна практика, която анализира и възприема правилно. Изводите на съда, които са в основата на обжалвания резултат са обосновани и верни като касационната инстанция намира, посочването на 119 дни като време на пребиваване в Следствения арест – [населено място] за техническа грешка при пресмятането на исковия период. Това е така, тъй като исковият период обхваща времето от 10.07.2015 г. до 07.10.2015 г., който се равнява на 90 календарни дни. Неоснователни са оплакванията на касатора относно отхвърлянето на искът му за размерът над 250 лева до пълния предявен размер, поради несправедливост на решението. Съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим на основание чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС във вр. с чл. 203, ал. 2 от АПК в производството по разглеждане на иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Трайна и непротиворечива е практиката по прилагането на чл. 52 от ЗЗД като е застъпено становището, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението (виж. Постановление № 4 от 23. XII.1968 г., Пленум на ВС). В тази връзка следва да се посочи, че съдът внимателно и изчерпателно е разгледал обстоятелствата въведени от ищеца като основание за присъждането на обезщетение за причинените му негативни преживявания следствие на нарушението на забраната по чл. 3, ал. във вр. с ал. 2 от ЗИНЗС. При определяне справедливия размер на присъденото обезщетение, съдът правилно се е насочил към обсъждане вида и характера на допуснатите нарушения и проявлението им върху телесното и емоционално състояние на ищеца. При условие, че по делото не е установено твърдението на ищеца за нарушаване правото му на здравословно хранене, на свиждане и на медицински обслужване, съдът обосновано е разглеждал въпросът за справедливостта на обезщетение при изключване на тези факти като вредоносни спрямо търпените неимуществени вреди. Противно на възраженията на касатора следва да се приеме, че "срив в нервната му система", "страхова невроза" и "безсъние" не са установени по делото, поради което същите не могат да бъдат аргумент спрямо уважаването на искът му в пълния предявен размер от 30 000 лева. Направеното сравняване от касатора с присъжданите обезщетения по сходни казуси не може да бъде аргумент в полза на неговите оплаквания, тъй като същите не отчитат разликите в установените факти (обстоятелства) по конкретните дела, които в случая не са налице. В случая касационните възражения очевидно са резултат от разминаване между обективно направената преценка от страна на съда за размера на присъденото обезщетение и личната, субективна преценка на ищеца за справедливия паричен еквивалент на дължимата обезвреда. По тези съображения, ВАС в настоящия състав преценява решението в обжалваната му част като правилно, поради което следва да го остави в сила. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд