Решение № 102 от 4.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12350/2016 г.
ВАСIII отделение04.01.2018 г.докладчик Аглика Адамова
Диспозитив
ОТМЕНЯ решение № 100 от 20.09.2016 г., постановено по адм. д. № 160 по описа за 2016 г. на Административен съд - гр. Я., като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯ заповед № ОС/01-00080/06.07.2016 г. на Кмета на О. Я.. ОСЪЖДА община Я. да заплати на Т. Д. Д. съдебни разноски в размер на 15 лв. ОСЪЖДА община Я. да заплати на Националното бюро за правна помощ сумата от 200 лв. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 102 от 4.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12350/2016 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Д. от гр. Я. против решение № 100 от 20.09.2016 г., постановено по адм. д. № 160 по описа за 2016 г. на Административен съд - гр. Я., с което е отхвърлена жалбата и срещу заповед за прекратяване на наемно правоотношение № ОС/01-00080/06.07.2016 г. на Кмета на О. Я.. К. Т. Д. Д. твърди, че решението е неправилно, поради нарушения на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че заповедта е издадена при съществено нарушение на административно- производствените правила, както и че административният орган не е извършил преценка на социалното положение на жалбоподателката - обстоятелства, които не са били съобразени и от административния съд. Иска отмяна на обжалваното решение и на процесната заповед. Претендира разноски. Ответникът - кметът на община Я. оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд - Трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, е основателна. Пред първоинстанционния съд е установено, че със Заповед № ОС/01-00014/26.02.2014 г. на кмета на община Я. Т. Д. е била пренастанена в общински жилищен имот, намиращ се в гр. Я., с площ 29,15 кв. м. за срок от 2 години. С Договор № 24/04.04.2014 г. О. Я. предоставя на Т. Д. за временно и възмездно ползване посочения общински жилищен имот за срок от две години, считано от 01.04.2014 г. С оспорената заповед № ОС/01-00080/06.07.2016 г. кметът на община Я. е прекратил наемното правоотношение. Съдът е счел, че заповедта е постановена от надлежен орган, в кръга на неговата компетентност по чл. 46, ал. 2 ЗОС и в изискуемата форма, при спазване на административно- производствените правила и че при издаването и не са налице противоречия с материалноправните норми или несъответствие с целта на закона. Съдът е приел, че към момента на издаване на заповедта е изтекъл срокът, определен за настаняване на лицето в общинското жилище, без да обсъжда доводите на страните във връзка с удължаване на срока на наемното правоотношение. Решението на Административен съд - гр. Я. е неправилно, поради наведеното касационно основание - нарушение на материалния закон. Касаторът не сочи съществените нарушения на съдопроизводствените правила като касационно основание, което е причината настоящата инстанция да не ги обсъжда. Следва обаче да се посочи, че нито административният орган, нито съдът са взели предвид подаденото от Т. Д. искане за удължаване на срока на наемното правоотношение, както и нейното тежко социално положение. Правната възможност за продължаване на наемното правоотношение е законово определена в чл. 46, ал. 4 от ЗОбС. Съдът изобщо не е обсъдил посочената разпоредба и наведените от оспорващата доводи, че в срок е поискала удължаване на наемното правоотношение. Нормата на чл. 46, ал. 4 от ЗОбС очертава правна възможност в полза на гражданите - да продължат наемното правоотношение, ако отговарят на условията, посочени в хипотезата на тази норма. В заповедта не се съдържат никакви мотиви във връзка с възможността за продължаване на наемното правоотношение. Едва в подадения до съда отговор ответникът сочи, че жалбоподателката своевременно е поискала удължаване на срока за настаняване в общинско жилище. В хипотезата на настаняване в жилища по чл. 42, ал. 1, т. 1 от ЗОбС кметът на общината не упражнява дискреционна власт, а действа при обвързана компетентност - както по отношение на жилищата, така и по отношение на действията по настаняване и по отношение на правоимащите граждани. Определянето на жилищната нужда и настаняването в тези жилища е подчинено на нормативно регламентирана административна процедура, установена от общинския съвет в наредба, по силата на законовата делегация от чл. 45а от ЗОбС. Наредбата за реда за управление и разпореждане с общински жилища на община Я., достъпна на интернет страницата на общината, предвижда, че при изтичане на срока за настаняване, наемното правоотношение може да бъде продължено, ако наемателят отговаря на условията за настаняване под наем в общинско жилище, със срок още до 5 години. Поставянето на максимален срок, до който може да бъде удължавано наемното правоотношение, противоречи на закона за общинската собственост, тъй като такъв срок в чл. 46, ал. 4 ЗОС не е предвиден. По делото няма спор, че Т. Д. отговаря на изискванията за настаняване в общинско жилище, предвидени в чл. 4 от Наредбата и че е подала искане за удължаване на наемното правоотношение преди изтичане на срока му. Следователно, административният орган, преди да пристъпи към прекратяване на наемното правоотношение, е следвало да извърши преценка относно условията за удължаването му. Това следва от принципа, установен в чл. 6, ал. 1 от АПК, задължаващ административния орган да упражни правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. По делото не са налице никакви доказателства за това има ли произнасяне по молбата на Т. Д., като самата молба също не е представена. За нейното подаване ответникът е направил извънсъдебно признание в отговора до административния съд. Представени са само два констативни протокола на комисия от общински служители, останали необсъдени от първоинстанционния съд, от които е видно, че на 09.06.2016 г. и на 24.06.2016 г. Т. Д. не е открита в общинското жилище. Представено е писмо от 27.06.2016 г. от ответника до Т. Д., че е отказала достъп на служители на общинската администрация по повод проверка за неспазване на вътрешния ред, поддържане на хигиената и чистотата и естетически вид на жилищната сграда. Няма данни това писмо да е стигнало до адресата. От представените доказателства обаче става ясно, че проверките не са извършени във връзка с молбата за продължаване на срока на наемното правоотношение. Поради това обстоятелството дали тя е осигурила достъп до общинското жилище е неотносимо към настоящия правен спор. Освен това липсват доказателства оспорващата да е била уведомена за подадените срещу нея сигнали за неспазване на вътрешния ред и за това, че следва да осигури достъп до жилището. Не на последно място, нарушенията на вътрешния ред и на хигиенните норми са самостоятелно основание за прекратяване на наемното правоотношение, което не е изтъкнато като такова в оспорената заповед. Това основание обаче е неотносимо към правото на оспорващата за удължаване на настаняването. При тези фактически установявания, съдът и административният орган са допуснали нарушение на материалния закон. Наличието на искане за удължаване на срока за наемното правоотношение, по което няма произнасяне, е пречка за издаване на оспорената заповед, с която наемното правоотношение е прекратено, именно поради изтичане на срока му. Освен това, от представените пред първоинстанционния съд доказателства е видно, че оспорващата е с доходи под минималните и със заболяване. При тези данни, заповедта на е издадена при съобразяване с разпоредбите на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, която е подписана и ратифицирана от България, обнародвана е и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията е част от вътрешното право и се прилага преимуществено, ако противоречи на норма от вътрешното право. Съгласно чл. 8 от Конвенцията е гарантирано правото на личен и семеен живот, на жилище и тайна на кореспонденцията. Ограничението на тези права е допустимо само в предвидени в закона случаи, когато това е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Гарантирането на човешките права и свободи, свързани с правото на личен и семеен живот и жилище, съгласно чл. 8 от Конвенцията са материалноправните предпоставки, с които съдът следва да се съобразява при преценката за законосъобразност на процесната заповед. В случая не е взето предвид тежкото имуществено, социално и здравно състояние на оспорващата. Собственикът на жилището - община Я. има регламентирани и гарантирани със ЗОС правомощия да охранява икономическия си интерес като се грижи за своята собственост, но тази намеса следва да е пропорционална на установените жилищни нужди. В случая съдът по съществото на спора е установил обстоятелствата по издаване на оспорената заповед и в нарушение на материалноправните разпоредби е приел, че тя съответства на тях, както и на целта на закона. По изложените съображения, решението на Административен съд - гр. Я. следва да се отмени, а вместо него да се постанови друго, с което обжалваната заповед на кмета на община Я. да се отмени като материално незаконосъобразна. При този изход на спора, ответникът следва да заплати на Т. Д. сторените в съдебното производство разноски за две инстанции, в размер на 15 лв, а на Националното бюро за правна помощ - сумата от 200 лв възнаграждение за предоставената правна помощ, на основание чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от изложеното, Върховният административен съд