Решение № 16275 от 27.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12449/2017 г.

Решение № 16275 от 27.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12449/2017 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Комисия за финансов надзор /КФН/, чрез процесуален представител против решение № 5312 от 28.08.2017 г., постановено по адм. дело № 3073/2017 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта му, с която КФН е осъдена да заплати на Синдикална взаимозастрахователна кооперация обезщетение за имуществени вреди в размер на 1900 лв, представляващи разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по НАХД № 5555/2011 г. на СРС и КНАХД № 294/2013 г. на АССГ; както и по НАХД № 10034/2012 г. на СРС и КНАХД № 8834/2013 г. на АССГ, както и разноски за предходните инстанции. Касаторът счита, че решението е неправилно по съображения, които следва да бъдат квалифицирани като такива за необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяна на решението в обжалваната част, отхвърляне на исковете и присъждане на разноски. Ответната страна – Синдикална взаимозастрахователна кооперация не взема становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна. С посоченото решение в обжалваната му част, в производство по чл. 203 и сл. АПК във вр. с чл. 1 ЗОДОВ, при второ по ред разглеждане от АССГ, след отменително решение на ВАС, КФН е осъдена да заплати на Синдикална взаимозастрахователна кооперация обезщетение за имуществени вреди НАХД № 10034/2012 г. на СРС и КНАХД № 8834/2013 г. на АССГ, както и разноски за предходните инстанции. Административният съд приел, че са налице всички изискуеми предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за реализиране отговорността на КФН. Пред първоинстанционния съд е установено, че с влезли в сила съдебни решения са отменени Наказателно постановление /НП/ № Р-10-168/25.02.2011 г. и НП № Р-10-175/21.04.2012 г., издадени от зам. председателя на КФН. Съдът е приел, че в съдебните производства кооперацията е представлявана от надлежно упълномощен процесуален представител, съгласно представени договори за правна защита и съдействие и пълномощно, както и че договорените възнаграждения от по 850 лв. по всяко дело са заплатени на 03.05.2012 г. по банков път с платежно нареждане BORD04771774. Съдът е установил още, че в производството пред СРС във връзка с първото НП е заплатена и сума в размер на 200 лв., представляваща депозит за вещо лице. За заплащането на същата е представена вносна бележка от 08.05.2012 г. Съгласно диспозитива на приетото тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ. В мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, е изяснен въпросът какво е съдържанието на употребените в чл. 4 ЗОДОВ понятия - пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал. Както правната теория, така и съдебната практика, са приели критерии, от които да се изхожда при дефинирането им. Според правната доктрина, водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на причинителя и вредите. Разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерно издаденото наказателно постановление, като прякото следствие от това е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Република България и законово регламентирана със Закона за адвокатурата дейност. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за гражданите би било много трудно, граничещо с невъзможното, да се справят със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование – юрисконсулти. Член 4 ЗОДОВ предвижда, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Едно от условията на чл. 204, ал. 1 АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е административният акт да е отменен по съответния ред, който е обжалване по административен и/или съдебен ред. Това обжалване, във всичките му фази, не е задължително да бъде осъществено с помощта на адвокат, но както бе отбелязано по-горе, за гражданина би било изключително трудно да осъществи съдебното обжалване без неговата помощ. Следователно, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е административният акт да е отменен по административен или/и съдебен ред и след като в тези производства гражданинът е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то хонорарът, платен на адвокат за осъществяване на тази защита е имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт /в случая наказателно постановление/ и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ или луксозен разход. Взаимовръзката между издаденото наказателно постановление и потърсената от наказаното лице адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие – гражданинът не би потърсил адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден акт, увреждащ неговите законни права и интереси. Потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар са пряка и непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че както ЗАНН, така и НПК, към който той препраща, не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на признатия за невиновен за извършено административно нарушение направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар по защитата му пред съда, а това е условието на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ за приложението на чл. 1, ал. 1 от този закон. За да намери приложение посочената нормативна уредба и съдебна практика обаче, е необходимо да бъдат установени всички предпоставки за реализиране на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. В конкретния случай в тежест на ищеца е било да докаже, че адвокатското възнаграждение е уговорено в претендираните размери и е надлежно заплатено, съответно че са извършени други съдебни разноски по разпореждане на съда. Адвокатското възнаграждение по договора за правна защита и съдействие от 09.03.2011 г. за защита пред районния съд по повод обжалването на НП № Р-10-168/25.02.2011 г. е заплатено по банков път с платежно нареждане от 10.03.2011 г., а не както съдът погрешно сочи с платежно нареждане от 03.05.2012 г. В тази част искът е доказан и основателен и съответно съдебното решение е правилно. Заплащането на съдебни разноски за вещо лице не е доказано от ищеца, тъй като, освен вносната бележка за превеждане на сумата от 200 лв по сметка на Софийски районен съд, липсват други доказателства за основанието, на което е извършен превода, както и че същият е изплатен на вещото лице. Не е доказано и заплащането на адвокатското възнаграждение по договора за правна защита и съдействие от 27-04-2012 г. във връзка с обжалването на НП № Р-10-175/21.04.2012 г. Представеното платежно нареждане от 03.05.2012 г. за сумата от 1700 лв не сочи като основание за превеждане на сумата цитирания договор. Няма съвпадение между датата на договора и платежното нареждане, както и между сумите, посочени в договора и в платежното нареждане. Счетоводните записвания при ответника по касация не допринасят за изясняване на констатираното противоречие, доколкото редовното водене на счетоводството също не е доказано. Поради това не може да бъде направен категоричен извод за извършване на претендираните разноски по цитирания договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения касационната жалба е частично основателна. Обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено за разликата от 850 лв до пълния присъден размер на обезщетението от 1900 лв, както и в частта за съдебните разноски за сумата над 413 лв, съразмерно на основателната част от претенциите. В останалата част касационната жалба е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора и на основание чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ на касатора не се дължат разноски за никоя от съдебните инстанции, а ответникът не претендира разноски за касационната инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,