Решение № 6931 от 21.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15207/2012 г.

Решение № 6931 от 21.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15207/2012 г., IV о., докладчик съдията Добринка Андреева Производството по делото е по реда на дял трети, глава петнадесета, раздел втори на Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 2 АПК. Образувано е по иск, уточнен с жалба от 7.03.2013 г., подадени от Иванка Тодорова Вълчева от гр. София и Огнян Тодоров Кънчев от гр. Пловдив -наследници на бежанеца Георги Атанасов Зиков, срещу неоснователно бездействие на министъра на земеделието и храните да се произнесе по "цялото им искане по заявление с вх. № АО-549/28.05.2007 г. за обезщетяване с поименни компенсаторни бонове за земеделските земи на наследодателя им". В искането се твърди, че са сезирали министъра на земеделието и храните с искане да се произнесе по "цялото им искане за обезщетяване с поименни компенсаторни бонове за земеделските земи на наследодателя им, в общ размер на 1236 дка, по заявление с вх. № АО-549/28.05.2007 г., предявено на осн. чл. 10в, ал. 1, т. 2 и 3 ЗСПЗЗ, но той се произнесъл само за 767 дка, и непроизнасянето му "за разликата от 469 дка" квалифицират като неоснователно бездействие по смисъла на чл. 257 от АПК, атакуемо безсрочно. Искат от Върховния административен съд да отмени оспореното бездействие и да постанови решение, с което да задължи ответника да "възстанови преписката за обезщетение и се произнесе в цялост по заявените за обезщетяване 1236 дка". В о. с. з. на ВАС първата жалбоподателка не се явява и не изпраща представител, вторият-лично поддържа искането съобразно последното направено уточнение. Ответната страна - Министърът на земеделието и храните, чрез процесуалния си представител юрк. Панайотова, оспорва искането като недопустимо, алтернативно-като неоснователно с твърдение, че липсва бездействие на министъра, нито е налице основание по чл. 14, ал. 7 от ЗСПЗЗ да се задължи този орган да преразгледа преписката. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и като съобрази указанията в задължителното за него и постановено по настоящото дело отменително решение № 15950 от 13.12.2012 г. по адм. д. № 7622/2012 г. на Върховния административен съд, петчленен състав, и нормата на чл. 224 АПК, съдът прие за установено следното от фактическа страна: Със заявление вх. № АО-549/28.05.2007 г. Павлинка Дойкова, в качеството на наследница на общия наследодател Георги Атанасов Зиков, е поискала обезщетяване на всички наследници, в това число и жалбоподателите в настоящото производство, с поименни компенсаторни бонове, на осн. чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ, за земеделски земи на наследодателя в размер общо на 1236 дка. По заявлението е образувана преписка в Министерство на земеделието и храните, разгледано от комисия по чл. 19а, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Със Заповед № РД 46-879 от 25.07.2008 г. на министъра на земеделието и храните това заявление е уважено за 767 дка, като административният орган не се е произнесъл за разликата от 469 дка до пълния размер от 1 236 дка. За тази разлика, пред Софийски градски съд на 21.05.2010 г. Иванка Вълчева и Огнян Кънчев са предявили иска, уточнен с писмено становище от 22.11.2010 г., /подадено до Административен съд София-град /, изпратен по подсъдност на ВАС. Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на всички събрани по делото писмени доказателства. Съдът ги кредитира, като безпротиворечиви и неоспорени от страните по предвидения в закона ред. Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът направи следните изводи от правно естество: Предмет на съдебен контрол в настоящото производство е само твърдяното неоснователно бездействие на министъра на земеделието и храните да се произнесе за разликата от 469 дка до пълния размер от 1 236 дка на претендирано обезщетяване с поименни компенсаторни бонове. Търсената защита по делото е по чл. 257, ал. 1 от АПК и е искова, тъй като петитумът е съдът да осъди МЗХ да извърши определено действие. Съдът намира искането за допустимо. Предмет на защита по реда на чл. 257, ал. 1 от АПК са задължения на административен орган да извърши фактически действия, които произтичат пряко от нормативен акт при настъпване на определен юридически факт. Доводите на ищеца да търси защита по този ред са мотивирани с твърдяно неизпълнение на задължение на административния орган - МЗХ, което по неговите твърдения произтича пряко от закона, от задължението му за произнасяне по направените искания, което обосновава с нормите на чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ и чл. 19, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, и като такова същото не е ограничено със срок. Настоящият съдебен състав намира, че в случая са налице всички положителни процесуални предпоставки за разглеждане на спора по същество, както и че липсват отрицателните такива. Също така намира, че ищецът има правен интерес от инициираното от него производство, като този правен интерес в настоящото производство не е въпрос на допустимост на иска, а по съществото на спора. Дали в случая действително е налице твърдяното незаконосъобразно бездействие е въпрос на основателност, а не на допустимост на жалбата. В тази връзка съдът не приема за основателно възражението на пълномощника на ответника за недопустимост на искането. Посоченият аргумент би бил основателен, ако се оспорва акт, респ. мълчалив отказ, каквото не е настоящото искане. Макар и допустимо, съдът намира искането на ищците за неоснователно по същество, по следните съображения: Предмет на защитата по чл. 256 и чл. 257 от АПК е задължението на административния орган да извърши дължими по закон действия, т. е. действия по изпълнение на своите законни правомощия. Нормата визира само фактически действия, пряко дължими от норма на закон. Производството по чл. 257, ал. 1 от АПК дава процесуална възможност за защита на гражданите и организациите срещу бездействието на администрацията в хипотезата, когато органите са задължени да извършат предписани от закона или подзаконов нормативен акт фактически действия. В този случай на задължението на административния орган, произтичащо пряко от закона, следва да съответства регламентирано от същия нормативен акт субективно право на гражданин или организация, като двата елемента съставят регламентирано от този нормативен акт административно правоотношение. Следователно е необходимо наличие на такова административно правоотношение, при което да е налице защитимо от закона субективно право, което да може да бъде реализирано директно по силата на правна норма чрез съответстващо му действие от страна на административни орган, без да е необходимо издаване на индивидуален административен акт. Това са основните предпоставки за основателност на претенцията по чл. 257, ал. 1 от АПК, който извод се налага от анализа на тази норма в съвкупност с разпоредбата на чл. 256 от АПК. Съществен аргумент в тази насока е и чл. 257, ал. 2 АПК, тъй като чрез осъждане на органа да извърши действието целеният правен резултат следва да възникне директно в правната сфера на гражданина като субект в правоотношението. В конкретния случай не сме изправени пред такава хипотеза. Молителите обосновават искането с твърдение, че административната процедура по заявените от името на наследниците на Георги Зиков 1236 дка по чл. 19а, ал. 4 ППЗСПЗЗ не е завършила, поради което искат от съда л да задължи административния орган - заместник министър на земеделието и храните и комисията по чл. 10в, ал. 1 ЗСПЗЗ да проведат изцяло процедурата за обезщетение на заявените 1 236 дка, тъй като има само частично произнасяне за 767 дка". Така очертаната хипотеза обаче сочи на искане за издаване на административен акт, без значение в случая е от кой орган, поради което редът за защита е обжалване на акт, респ. мълчалив отказ, а не по чл. 257 АПК. Тази хипотеза изключва приложението на защитата срещу неоснователни бездействия, тъй като за да е приложим този институт, както бе посочено по-горе, задължението на органа следва да произтича пряко от правна норма, при настъпването на определен юридически факт, а не опосредено от искане на страна, както е в случая. Защитата по този ред обхваща неизвършването на фактически действия, но не и неизпълнение на задължения за волеизявление, т. е. за издаване на индивидуален административен акт. Когато по силата на закона административният орган е длъжен да издаде определен административен акт, но не го прави, е налице мълчалив отказ за издаването на акта, който може да бъде оспорван от заинтересованото лице по реда, предвиден за оспорване на отказите, включително мълчаливите откази. В практиката си ВАС константно приема, че предвидения специален ред и предпоставки за оспорване и защита против неоснователни бездействия на административни органи изключва възможността да бъдат приравнявани на неоснователни бездействия всички случаи, при които административният орган не издава индивидуален административен акт. Горните съображения обосновават извод, че в конкретния случай не е налице материалноправна предпоставка на нормата на чл. 257, ал. 1 във връзка с чл. 256 от АПК, тъй като с искането на практика се претендира правно, а не на фактическо действие. Неиздаването на претендираната заповед не представлява неоснователно бездействие на административен орган по смисъла на чл. 257, ал. 1 във връзка с чл. 256 от АПК, тъй като предвиденото в раздел втори, глава ХV от дял трети на АПК производство за защита срещу неоснователни бездействия на административни органи се отнася само до фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона. Твърдяното неизпълнение на фактически действия не произтича директно от правна норма, каквото е изискването на чл. 257 от АПК, а е опосредено от издаване на административен акт, който изключва приложението на посочената правна норма. При този анализ съдът обосновава извод, че не са налице кумулативно предвидените елементи на посочения фактически състав за уважаване на иск за осъждане на ответника да се произнесе по заявление с вх. № АО-549/28.05.2007 г. "за разликата от 469 дка", предявен на посоченото правно основание. Безспорно е в случая, че се касае за задължение за правно, а не фактическо действие и като такова същото не попада в хипотезата на чл. 257 АПК. Това обуславя извода на настоящия съдебен състав за неоснователност на искането, поради което то следва да бъде отхвърлено. Водим от изложеното и на основание чл. 257, ал. 2, пр. второ от АПК и чл. 172, ал. 2, предложение последно АПК, Върховния административен съд - четвърто отделение