Решение № 10 от 14.1.2025 г. на ВКС по т.д. № 20248002901242/2024 г.

Производството е образувано по предявен от Б. М. К.а, К. М. К. и Р. М. К.а против „Територия Инвест„ООД, „ХоумТуЮ Инженеринг„ ООД, „ Овърлорд 1 „ ООД, „Надежда Проджект „ООД и Д. Н. Д., иск, с правно основание чл.47, ал. 1, т. 2, пр. първо ЗМТА, за отмяна на арбитражно решение по дело № 1/29.02.2024 г. на Арбитражен съд при Сдружение „ Съюз на независимите бизнес експерти„, поправено с решение № 6/15.05.2024 г. по същото дело, с което ищците са осъдени да заплатят на всеки от ответниците съответна сума, на основание чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 365 ЗЗД. Ищците твърдят, че арбитражната клауза, на която е основал компетентността си арбитражният съд, инкорпорирана в сключена с ответниците извънсъдебна спогодба – пар. 3, е нищожна – липсва валидно арбитражно споразумение. Твърдят, че са се позовали на тази нищожност и пред арбитражния съд, в срока по чл. 20, ал. 1 ЗМТА. С оглед дефиницията за арбитражно споразумение в чл. 7, ал. 1, т. 2 ЗМТА, ищците считат, че съдържанието на пар. 3 от спогодбата не я удовлетворява, доколкото предвижда: „Всички спорове, отнасящи се до тази Спогодба или свързани с нея, вкл. отнасящи се до нейното тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, ще бъдат разрешавани по избор на ищеца от родово компетентния съд в гр.София или от Арбитражен съд при Сдружение „Съюз на независимите бизнес експерти„… „. Така уговореното в клаузата право на избор, относно реда за защита на страна по спогодбата – пред съд или пред арбитраж, според ищците е от категорията на потестативните / преобразуващи / субективни права, които възникват само и единствено по силата на правна норма, не и по силата на облигация, какъвто е случая. С оглед това ищците считат, че арбитражната клауза, с която, в противоречие със закона / по-точно - при липса на изрично уредена от закона за възможна такава опция / на една от страните е предоставена възможност едностранно да избере правораздавателния орган, на който да възложи разрешаването на възникнал по конкретното договорно правоотношение правен спор, е нищожна, съгласно чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД. С писмената защита от процесуалния представител на ищцата Б. К.а е въведено ново основание на иск по чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. първо ЗМТА – недействителност на арбитражното споразумение, на основание чл. 26, ал. 2, пр. второ ЗЗД, поради липсва на съгласие, поради предварителното едностранно определяне на арбитражния съд и реда за определяне на арбитражния състав от страна на ищците в арбитражното производство, с предявяване на ответниците за подпис на предварително изготвения текст на спогодбата. Подобно твърдение, абстрахирайки се от правната му неиздържаност, да обоснове само с това си съдържание недействителност на арбитражната клауза, на основание чл. 26, ал.2, пр. второ ЗЗД, се явява предмет на самостоятелен иск, макар на същото правно основание – чл.47, ал. 1, т. 2, пр. първо ЗМТА, заявен след преклузивния за това срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, предвид което не подлежи на разглеждане. Ответниците оспорват исковата молба, като намират, че визираната клауза на пар.3 от сключената между страните спогодба отговаря на изискването за валидно арбитражно споразумение, съгласно чл. 7 ЗМТА – обективира изричното съгласие на всяка от страните за възлагане на спора на арбитраж, в изискуемата писмена форма за действителност, като предмета му го удовлетворява за арбитрируем, последното и безспорно между страните. Намират, че изборът, пред коя правораздавателна институция да се отнесе спора, не може да се квалифицира като право от категорията на потестативните субективни права, тъй като само въз основа на упражняването му не възниква изменение в правната сфера на друг правен субект, а и е неупражнимо с конститутивен иск, с какъвто се упражняват потестативните права. По арг. от чл. 130 и сл. ЗЗД визираната клауза не се явява в противоречие със закона, нито в нарушение на добрите нрави. Законът не въвежда забрана за такова право на избор, а и същото е уговорено в полза на всяка от страните. Ответниците считат, че въпросът за валидността на подобна арбитражна клауза е вече разрешен в практиката на ВКС – с решение № 57/11.092015 г. по т.д.№ 2623/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 67/13.07.2022 г. по т.д.№ 140/2022 г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 261/01.08.2018 г. по т.д.№ 624/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че исковата молба е подадена в срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, считано от датата на постановяване на самото арбитражно решение. За да се произнесе по иска, настоящият състав съобрази следното: Арбитражният съд при Сдружение „Съюз на независимите бизнес експерти„ е основал компетентността си да разгледа предявените пред него искове, на настоящите ответници срещу настоящите ищци, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 365 ЗЗД, на пар. 3 от сключена между страните спогодба от 25.09.2023 г., със следното съдържание: „Всички спорове, отнасящи се до тази Спогодба или свързани с нея, вкл. отнасящи се до нейното тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, ще бъдат разрешавани по избор на ищеца от родово компетентния съд в гр.София или от Арбитражен съд при Сдружение „Съюз на независимите бизнес експерти„ с ЕИК 206591779, съобразно неговия Правилник по реда на раздел „ Ускорени производства „, от един арбитър, посочен от председателя на същия арбитраж„. С отговора на исковата молба настоящите ищци – ответници в арбитражното производство, са оспорили компетентността на Арбитражния съд, по съображения различни от тук поддържаните, поради което изложените от Арбитражния съд мотиви, в обосноваване на компетентността му, са неотносими към настоящия спор, доколкото това възражение на ответниците и настоящи ищци не е възобновено, като основание на иска им по чл. 47 ЗМТА. Искът по чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. първо ЗМТА е неоснователен и следва да се остави без уважение. Несъстоятелно е становището на ищците, че уговореното - в пар. 3 на сключената с ответниците спогодба от 25.09.2023г. - право на избор на страна по същата, за отнасяне на възникнал по изпълнението й или с оглед нейната действителност, тълкуване или прекратяване спор пред съд или арбитраж, съставлява субективно потестативно право, непредвидено изрично от закона. Правилни са възраженията на ответниците, че подобно право на избор не съставлява потестативно субективно право, тъй като самото му упражняване не води до промяна в правната сфера на друг правен субект – ангажирането му в арбитражно производство не е равнозначно на интервениране в правната му сфера, съответно на това при предявяване на конститутивен иск, с какъвто са защитими предвидените изрично в закона потестативни права. С осъществяване на този избор нито възниква ново материално правоотношение, нито се изменя или прекратява съществуващо такова. Спорно в теорията е дали правото на иск само по себе си е потестативно право, но в случая не се касае и за такова право, а за избор на адресат на търсената чрез иск защита. В цитираните от ответника решения по т.д.№ 2623/2014 г. и т.д.№ 140/2022 г. на ІІ т.о. на ВКС, предмет на които са били аналогично формулирани арбитражни клаузи, е прието, че така уговорени същите достатъчно ясно обективират волята на двете страни, да се предостави на всяка от тях, в качеството на ищец, избора на компетентния да реши спора орган, като в този случай, при сезиране на арбитражния съд, ответникът не разполага с възражение за липса на компенетност. Следователно, макар да не са го упоменали изрично, решенията не санкционират с недействителност такава аритражна клауза, което се споделя и от настоящия състав. Самата страна се основава на нищожност, поради противоречие със закона, но не визира конкретна правна норма, освен тази на чл. 7 ЗМТА, със съдържанието на която пар. 3 от спогодбата не конфронтира, тъй като законовата разпоредба – извън изискуемото съдържание и форма на арбитражната клауза и допустимият й материален обхват, не съдържа забрана за упражнимо, по избор на ищеца, право да отнесе спора си пред съд, когато е взаимно уговорено между страните и предоставено на всяка от тях, като с това се откаже от алтернативната възможност за защита пред арбитраж. По същество, това е уговорка за арбитраж под прекратително условие – доколкото страната не предпочете да защити правото си пред съд, с който избор преустановява действието си арбитражната клауза. Подобна уговорка под условие, по смисъла на чл. 25 ЗЗД, не е недействителна, нито условието е невъзможно. С оглед изхода на спора – отхвърляне на предявения иск – съдът следва да се произнесе по отговорността за разноски. С отговора на исковата молба, съобразно изхода на делото, се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. на адв. Красимира Д.а, за процесуално представителство на ответника Д. Д., при условията на чл. 38, ал.1 т. 3 ЗАдв., като „близко лице„. В открито съдебно заседание същият е представляван от адв. Тони Цонев, по преупълномощаване от адв. Д.а, като се претендира дължимо в полза на адв.Цонев възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Няма сключен между ответника Д. и адв. Цонев договор за представителство в някоя от хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., нито му е прехвърлено с преупълномощаването вземането от адвокатско възнаграждение, дължимо за процесуално представителство на страната от адв. Д.а. В списъка за разноски е упоменат и изричен размер на възнаграждението - 12 650 лева. С оглед гореизложеното, настоящият състав не намира за доказано основание за заплащане адвокатско възнаграждение в полза на адв. Цонев, при условията и по реда на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1 ЗАдв.. Установено е основание за присъждане на адвокатско възнаграждение по този ред единствено в полза на адв. Красимира Д.а, депозирала отговор на исковата молба, вкл. от името и на останалите ответници, за защитата на които, обаче, не претендира самостоятелно възнаграждение. Материалният интерес от отхвърлянето на иска за ответника Д. възлиза на 200 000 лева и съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 / 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения обосновава минимален размер на дължимо такова 12 650 лева, колкото е упоменато и в списъка за разноски. Съгласно задължителните постановки на решение на СЕС по дело С-438/22, обаче, разпоредбите на Наредбата не са императивно обвързващи съда. Доколкото се касае за защита по реда на чл. 38, ал.1 ЗАдв., за определянето на справедлив размер, с оглед фактическата и правна сложност на спора и пропорционален на материалния интерес от осъществяваната защита, без придържане към минимумите по Наредбата, не е необходимо изрично възражение на противната страна за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Като съобрази, че искът по чл. 47 ЗМТА се поддържа на едно единствено основание – по ал. 1, т.2, пр. първо - и предпоставя защита, основана единствено на правни, а не и на фактически доводи, както и с оглед вида и съдържанието на осъществената от адв. Д.а защита - подаване отговор на исковата молба и представителство на страната в едно открито съдебно заседание, макар чрез преупълномощен от нея адвокат, без да се е налагало събиране и проверка на доказателства, нито да са настъпили отклонения от нормалното развитие на съдопроизводството, настоящият състав намира припадащият се според Наредбата минимален размер за значително завишен и определя за справедлив и кореспондиращ на положения труд размер от 3 000 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение