Решение № 7262 от 26.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9590/2010 г.

Решение № 7262 от 26.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9590/2010 г., VII о., докладчик председателят Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на МВР - Кюстендил срещу решение № 150 от 7.06.2010 г. по адм. дело № 110/2010 г. на Административен съд - Кюстендил. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба - Тони Димитров Точев, не е изразил становище по оспорването. Прокурорът от Върховната административната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, прие за установено следното: С обжалваното решение АС - Кюстендил е отменил заповед № 809/5.03.2010 г. на директора на ОД на МВР - Кюстендил, с която на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 75, т. 6 от Закона за българските лични документи на Тони Димитров Точев е наложена принудителна административна мярка - забрана за напускане на страната. Съдът е приел от фактическа страна, че жалбоподателят е длъжник по изпълнително дело № 345/2006 г. по описа на държавния съдебен изпълнител при Кюстендилския районен съд, като общият размер на задължението е размер на 6 655 лв. (главница, лихви и разноски). С предложение изх. № 345/06 от 23.02.2010 г. държавният съдебен изпълнител е поискал от административния орган да наложи на основание чл. 75, т. 6 от ЗБЛД на жалбоподателя ПАМ. С оспорената заповед директорът на ОД на МВР - Кюстендил е приел, че вземането е в големи размери (по см. на § 1, т. 5 от ДР на ЗБЛД) и не е представено надлежно обезпечение, поради което е приложил исканата ограничителна мярка спрямо касатора. Като правно основание за издаването й е посочена разпоредбата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, съгласно която не се разрешава напускане на страната на лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение. При тези фактически и правни обстоятелства съдът е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентния орган, при спазване на административнопроизводствените правила и наличие на материалноправните предпоставки на приложимата разпоредба. Счел е, че спорът в случая е доколко ограничаването на свободата на движение на български гражданин на основание чл. 75, т. 6 ЗБЛД съответства на правния статус, който той има като гражданин на Европейския съюз. В тази насока е приел, че наложената ПАМ с обжалваната заповед е несъвместима с имащите примат разпоредби на правото на Европейския съюз. Счел е, че наложената мярка ограничава свободата на движение на гражданин на Европейския съюз, като е налице несъответствие на разпоредбите от националния закон - чл. 23, ал. 3 и чл. 75, т. 6 от ЗБЛД с нормите на Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38). Като се е позовал на примата и на директния ефект на разпоредбите на директивата, в частност на чл. 27 от същата, определящ условията и основанията за ограничаване на свободното движение на граждани на Съюза на територията на държавите-членки, съдът е посочил, че в случая правото на излизане на жалбоподателя от Република България и правото му на свободно движение като гражданин на ЕС е ограничено на основание извън предвидените в общностното право такива. Според съда хипотезата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД за налагане на забрана за напускане на страната сочи на мярка в защита на финансовия интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, което основание не представлява съображение за обществен ред и не попада сред изчерпателно изброените основания в Директива 2004/38. Така мотивиран е постановил обжалвания резултат. Решението е правилно. Съдът е приложил правилно материалния закон, като е извършил преценка на оспорената заповед с оглед правото на Европейския съюз и правния статус на жалбоподателя като гражданин на Съюза. Законосъобразно е заключението му, че разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД, в изпълнение на която е издадена процесната заповед, противоречи на норма на общностното право, поради което националната правна норма следва да се остави без приложение, като вместо нея следва да се приложат пряко разпоредбите на Директива 2004/38/ЕО. В този смисъл е Тълкувателно решение № 2 от 22.03.2011 г. на ВАС по тълк. дело № 6/2010 г. С чл. 27, § 1 от Директивата се допуска единственото ограничение на свободата на движение на гражданите на ЕС и то е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. Освен това, мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. От своя страна, личното поведение на лицето трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция. Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи (чл. 37), което означава, че не допуска мерки, отегчаващи правния им статус. Видно от текста на чл. 75, т. 6 ЗБЛД, въведената от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му. Частният финансов интерес, в чиято защита е установена мярката, не може да покрие съдържанието на понятието обществен ред или обществена сигурност, както правилно е посочил съдът. Налице е законово установен автоматизъм на налагане на ПАМ, което е в противоречие с изискванията и гаранциите на общностния акт при прилагане на ограниченията на правото на свободно движение. При това положение първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбите на Директива 2004/38/ЕО и е отменил административния акт като незаконосъобразен. По изложените съображения Върховният административен съд намира, че обжалваното решение на Административен съд - Кюстендил следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,