Решение № 6 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1900/2018 г.

Решение № 6 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1900/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 и следв. ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат К. М. като процесуален представител на Ц. Г. Ц. и Л. Т. С. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 25.01.2018 г. по в. гр. д. № 3435/2017 г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 725/10.10.2019 г. поради вероятната му недопустимост с оглед разрешенията, дадени от ОСГТК по ТР № 1/2017 г. и по ТР № 2/2017 г. В касационната жалба са изложени съображения за недопустимост на решението, евентуално за постановяването му при допуснати процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност. Ответникът по касационната жалба С. И. Х. от С. в отговора си по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, приподписан от адвокат Д. Ч., е изложил и съображенията си за нейната неоснователност. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС взе предвид: С атакуваното решение САС е потвърдил решението на СГС от 27.01.2016 г. по гр. д. № 18483/2017 г., с което е прогласена за относително недействителна на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД спрямо С. И. Х. извършената между Ц. Ц. и Л. С. разпоредителна сделка – договор за дарение от първата на втората с нот. акт № 86/30.Х.20014 г. на конкретно посочени недвижими имоти. Въззивният съд е взел предвид твърдението на ищеца в исковата му молба, че е кредитор на Ц. Ц. за вземания, за които през април и май 2014 г. се снабдил със заповеди по чл. 410 ГПК, приел е, че по предявени от него искове по чл. 422 ГПК пред СРС са образувани три дела с предмет установяване на вземанията - за 3345 евро – част от дължима продажна цена по договор, предмет на нот. акт №.. /.... г. – гр. д. №.... /.... г., за 12780 евро – част от получена сума по договор за покупко-продажба с нот. акт №... /.... г. – гр. д. №.... /.... г., и за 23900 лв. – част от получена по договор за покупко-продажба по нот. акт №... /..... г. сума – гр. д. №... /.... г., че бракът между ищеца и ответницата Ц. е прекратен с решение на СРС от 10.10.2013 г., че с брачен договор помежду им от 17.09.2013 г. те са уредили имуществените си отношения за имущество, придобито по време на брака, както и след прекратяването му, и че на 30.10.2014 г. Ц.. Ц. дарила на майка си Л. С. 6 недвижими имота със запазване на правото на ползване върху тях пожизнено. Прието е, съобразявайки практика на ВКС, че качеството кредитор на ищеца по иск по чл. 135 ЗЗД е налице, ако той твърди и съществуването на вземането му произтича от твърдените в исковата молба факти, че за действителността на вземането е без значение от каква облигационна връзка то произтича, както и че не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо или установено с влязло в сила решение, като извод за несъществуване на вземането може да се направи само, ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо. Прието е за установено в случая, че ищецът е кредитор на Ц. по силата на издадените заповеди за изпълнение за посочените по-горе суми, представляващи част от продажна цена, получена от Ц. по два договора за покупко-продажба /предмет на нотариални актове от..... г. и от..... г. /, и че е без значение дали вземанията по тях са признати с влязло в сила решение. Правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, не са предмет на разглеждане по делото, доколкото той не е съединил иска по чл. 135 ЗЗД с иск за съществуване на вземанията, а и доказателства за влезли в сила решения по образуваните по реда на чл. 422 ГПК производства не са представени в процеса. Ако качеството му на кредитор впоследствие отпадне поради отричане на вземанията му с влезли в сила решения, непротивопоставимостта на увреждащата сделка по отношение на ищеца губи смисъла си. Прието е и че са налице и останалите предпоставки за основателност на предявения иск – увреждащо действие на извършените разпореждания и знание на Ц. Ц. за това, както и че предвид безвъзмездността на договора знание на надареното лице не се изисква. ОСГТК с тълкувателни решения по ТД № 1/2017 г. и по ТД № 2/2017 г. е приело, че въззивно решение, постановено при наличие на предпоставки за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо, и че е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. Така дадените задължителни за съдилищата разрешения обосновават извод за недопустимост на атакуваното по настоящото дело въззивно решение. Налице са били в случая предвидените в чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предпоставки за спиране на производството по предявения от С. Х. срещу касаторките иск по чл. 135 ЗЗД поради наличието на висящи с преюдициално значение за делото спорове относно твърдяните от него вземания срещу ответницата Ц. Ц., във връзка с които е оспорен сключеният между нея и ответницата Л. С. договор за дарение на недвижими имоти. При това положение въззивното решение следва да бъде обезсилено и делото да се върне на въззивния съд за извършването на следващите се процесуални действия по новото му разглеждане от друг негов състав, съобразявайки и резултатите по преюдициалните спорове. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе и по разноските на касаторите за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,