Решение № 13152 от 10.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15207/2011 г.

Решение № 13152 от 10.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15207/2011 г., VI о., докладчик председателят Милка Панчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Виолета Христова Бъчварова против решение № 116/24.10.2011 г. по адм. дело № 231/2011 г. по описа на Административен съд град Кърджали. Излага съображения за постановяването му при неправилно тълкуване на релевантните правни норми от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя /ЗГВРСНР/ и Търговския закон /ТЗ/, които формират сложен фактически състав, от който произтича предявеното право. Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което бъде уважена претенцията за заплащане на исканите суми за обезщетение. В съдебно заседание ответникът по касационна жалба - директорът на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" при Националния осигурителен институт, гр. София чрез юрисконсулт Печева оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд прецени събраните по делото писмени доказателства, становищата на страните, както и служебно приложеното към делото извлечение от решение № С-247/12 на Съда на Европейския съюз по направеното преюдициално запитване от състав на шесто отделение при Върховния административен съд и намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, подадено в законоустановения срок от лице с правен интерес. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - град Кърджали е отхвърлил жалбата на Виолета Христова Бъчварова срещу разпореждането на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" при Националния осигурителен институт гр. София, с което не е уважено искането за изплащане на претендирано обезщетение. Решението е постановено при правилно прилагане на материалния закон и вярна преценка на фактите. Неоснователни са доводите в касационната жалба за неправилно тълкуване от страна на административния съд на релевантните за спора правни норми от ЗГВРСНР и ТЗ. Условията и редът за изплащане на гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя са регламентирани в Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). За да възникне правото на гарантирано вземане, следва да са налице всички кумулативни предпоставки, предвидени в закона. Съгласно чл. 6 от ЗГВРСНР субективното право на гарантирани вземания за работниците и служителите възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, за откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в несъстоятелност или за откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване на дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на разноските по производството. За да е от категорията на правоимащите лицето трябва да е било в трудово правоотношение с работодател, по отношение на който да е открито производство по несъстоятелност и това трудово правоотношение да не е било прекратено към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6 или да е било прекратено през последните три месеца преди тази дата. Съгласно чл. 25 от ЗГВРСНР гарантираните вземания се отпускат въз основа на заявление - декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в 30-дневен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на друга държава. Срокът, в който следва да бъде подадена молбата за отпускане на гарантираното вземане е 30-дневен и по силата на цитираната разпоредба започва да тече от момента на възникване на субективното право, т. е. от датата на вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Този срок е преклузивен и пропускането му води до погасяване правото на лицето да получи гарантираното вземане. По делото е установено, че производството по несъстоятелност на "Орфей - Кърджали" ЕООД е открито с Решение № 39/25.02.2010 г. по описа на ОС - Кърджали, вписано е в Търговския регистър на 2.03.2010 г. и 30-дневният срок по чл. 25 от ЗГВРСНР е изтекъл на 1.04.2010 г. Жалбоподателката Виолета Христова Бъчварова е подала молба - декларация за отпускане на гарантирано вземане на вх. № ГВ-081-69 на 15.06.2011 г. От тези данни се установява, че молбата е подадена след изтичането на преклузивния 30-дневен срок и административният орган законосъобразно е постановил отказ за изплащане на начислени и неизплатени трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори и парични обезщетения, дължими от работодателя по силата на нормативен акт. Неоснователно е позоваването в касационната жалба на Директива 80/987/ЕИО, изменена и допълнена с Директива 2002/74/ЕО на Европейския парламент и на СЕ за изменение и допълнение на Директива на Съвета 80/987/ЕИО. Видно от решението на СЕС по дело № С-247/2012 г., Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 г. относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава държавите членки да гарантират вземанията на работниците и служителите на всеки етап от производството по несъстоятелност на техния работодател. В частност те допускат държавите членки да гарантират само вземанията на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че заявените с молба-декларация за отпускане на гарантирани вземания, начислени, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения следва да се удовлетворят по реда на ЗГВРСНР . Според чл. 639, ал. 1 ТЗ тези вземания следва да се удовлетворят по реда на чл. 722 ТЗ. По изложените съображения съдът счита, че не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на оспореното решение и то следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение