Решение № 14781 от 9.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4962/2014 г.

Решение № 14781 от 9.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4962/2014 г., 5-членен с-в, докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/. Образувано е по касационна жалба на "Рила газ" ЕАД срещу Решение № 366/13.01.2014 г. на Върховният административен съд /ВАС/, тричленен състав, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Решение № Ж-90/2011 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране /ДКЕВР/. Претендира се отмяна на съдебният акт, поради материална незаконосъобразност, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на релевантни за спора твърдения и факти. Ответната страна - ДКЕВР възразява срещу основателността на касационната жалба и моли първоинстанционното съдебно решение да бъде оставено в сила. Заинтересованата страна - Булгартрансгаз" ЕАД, гр. София - не взема становище. Заинтересованата страна - "Булгаргаз" ЕАД, гр. София - не взема становище. Представителят на Върховна административна прокуратура, дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия, счита постъпилата касационна жалба за допустима, като подадена в срок, от активно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване, валиден и допустим съдебен акт. По съществото на спора и с оглед твърденията на страните съдът съобрази следното: Установено е, че жалбоподателят "Рила газ" ЕАД притежава лицензия за дейност "разпределение на природен газ" от 3.10.2006 г. и лицензия за дейност "снабдяване с природен газ от краен снабдител" за обособена територия "Запад" от 27.04.2009 г. "Булгартрансгаз" ЕАД притежава лицензия за извършване на дейност "пренос на природен газ" за цялата територия на страната от 29.11.2006 г. и "Булгаргаз" ЕАД притежава лицензия за извършване на дейност "обществена доставка на природен газ" за цялата територия на страната от 29.11.2006 г. С обективираните в Решение № Ж-90/2011 г. доводи, ДКЕВР приема, че независимо, че е налице повече от един потребител, всички потребители са присъединени в обща точка на преносната мрежа на "Булгартрансгаз" ЕАД посредством съвкупност от съоръжения, които по смисъла на § 1, т. 45 от ДР на ЗЕ представляват присъединителни газопроводи. Доколкото всеки от присъединителните газопроводи се свързва с газопреносната мрежа в конкретна точка, ДКЕВР приема че е налице пряко присъединяване, поради което стига до правен извод, че съвкупността от съоръжения, свързваща потребителите с газопреносната мрежа има качество на присъединителен газопровод, който представлява част от газопреносната мрежа, но не е част от газоразпределителната мрежа. При тези изводи с т. 1 от обжалваното решение е прието, че газопроводите и прилежащите им съоръжения, свързващи преносната мрежа с посочени от жалбоподателя индустриални потребители има качество на присъединителни газопроводи по смисъла на § 1, т. 45 от ДР на ЗЕ. С т. 2 от обжалваното решение е прекратена като неоснователна преписката, образувана по жалбата за установяване на неправомерно присъединяване на потребители към присъединителни газопроводи на индустриални потребители. По повод съдебното оспорване на този административен акт, ВАС, тричленен състав, приема, че разпоредбата на чл. 197, ал. 2 от ЗЕ, следва да се тълкува в смисъл, че същата не съдържа забрана, а предвижда възможност за присъединяване на привилегировани потребители към преносната мрежа, чрез присъединителни газопроводи. Липсата на забрана допуска присъединяване на привилегировани потребители към газопроводи, които са собственост на пряко присъединени към същата мрежа потребители, чрез сключени договори за предоставяне на част или изцяло собствения си газопровод за възмездно ползване. При наличие на техническа възможност и капацитет за предоставяне на достъп и съгласие на двете страни, не съществува законова забрана за присъединяване в обща точка на преносната мрежа на "Булгартрансгаз" ЕАД. По този начин на присъединяване посочените потребители се снабдяват с природен газ от обществения доставчик, а не от крайния снабдител, какъвто е жалбоподателя "Рила газ" ЕАД. При наличие на избор за снабдяване, не може да бъде ограничавано правото на небитовите потребители да се снабдяват с природен газ от избран от тях доставчик. Обратното тълкуване би довело до ограничаване на конкурентната среда и до налагане на монопол от страна на едно газоразпределително предприятие, получило лиценз за съответната обособена лицензионна територия. Паралелно с това, съдът се позовава на нормативното изменение на разпоредбите на чл. 197, ал. 2 и ал. 7 от ЗЕ, именно в насока за създаване на свободен пазар. С тези аргументи отхвърля и жалбата на "Рила газ" ЕАД. С оглед конкретно изложените в касационното производство възражения на страните и предвид релевантните за спора обстоятелства, Върховният административен съд прецени: Както националният Закон за енергетиката, така и Директива 2009/73/ЕО, продължение на Директива 2003/55/ЕО и Директива 98/30/ЕО, дават категорична дефиниция на понятията газоразпределителна и газопреносна мрежа, респ. елементите които се включват в съответната мрежа и присъединяването към тях. Поради това решаващият извод, следва от нормативно заложеният критерий за разграничение, а именно функциите и спецификите на системната мрежа. По силата на чл. 2, т. 3 от Директива 2009/73/ЕО "пренос" означава транспортирането на природен газ по мрежа, съставена предимно от тръбопроводи с високо налягане, различна от добивна тръбопроводна мрежа и различна от частта от тръбопроводите с високо налягане, използвана основно предимно в контекста на местното разпределение на природен газ, с оглед на доставката му на клиенти, но невключващо самата доставка; Съгласно чл. 2, т. 5 от Директива 2009/73/ЕО "разпределение" означава преноса на природен газ по местни или регионални мрежи от газопроводи с оглед доставянето му до клиентите като не се включва доставката; Цитираните разпоредби са възпроизведени и коректно транспонирани в редакцията на § 1, т. 8 и т. 9 от ДР на ЗЕ, като категорично намира отражение, възприетият още в Директива 98/30/ЕО, подход на европейския законодател, дефиниращ и разграничаващ газопреносните и газоразпределителните системи, в зависимост от налягането на тръбопроводите. Така, тръбопроводната мрежа с високо налягане представлява част от газопреносната мрежа, докато тръбопроводната мрежа с ниско и средно налягане представлява част от газопреносната мрежа. Това следва и от логиката на осъществяваната дейност по транспортиране и доставка на природен газ, предвид факта, че с преносната мрежа се транспортира газ с високо налягане, към който могат да се присъединяват, по силата на чл. 23, т. 2 от Директивата, респ. на чл. 197, ал. 1 от ЗЕ, небитови потребители разполагащи със съответния капацитет. От друга страна, чрез газоизмервателните/газорегулиращите станции налягането на природен газ се трансформира от високо в преносната, в ниско и средно налягане в разпределителната мрежа, така че същото да бъде достъпно до битови и небитови клиенти, разполагащи със съответния капацитет. Това е и логиката, разписана в чл. 193 и чл. 194 от ЗЕ. В този смисъл незаконосъобразно първонистанционния съд се е позовал на разпоредбата на чл. 23, т. 2 от Директивата, респ. на чл. 197, ал. 1 от ЗЕ, като разпоредба дефинираща съответната мрежа като преносна или разпределителна. Същата разпоредба не следва да бъде самостоятелно приложена, а в съответствие с дотук цитираните разпоредби, като нормативният ефект от регламентацията се изразява в създаване и гарантиране правото на присъединяване към преносната мрежа на небитови потребители, но само на онези небитови потребители, разполагащи със съответния капацитет да потребяват газ с високо налягане. И в този смисъл неправилен е изводът на съда, че щом е налице право на присъединяване към преносната мрежа, то всяко присъединяване следва да се счита като присъединяване на преносната мрежа. На следващо място, следва да се подчертае, както правилно е приел ВАС, тричленен състав, че действително императива на съюзната регламентация, реципиран в националното законодателство е либерализация на сектора на енергийни услуги. Тази либерализация обаче, намира своето отражение при свободен избор на доставчик. Не случайно разпоредбите на чл. 2, т. 28 вр. чл. 37, т. 1, б. "в" от Директива 2009/73/ЕО, респ. чл. 23, т. 10 вр. чл. 180, ал. 1 от ЗЕ, определят право на потребителя да избере доставчик по свой избор. Противно на приетото от първоинстанционния съд, никъде не е предвидена възможност клиентът да избира оператор на преносна или оператор на разпределителна мрежа по свой избор. А още по-малко оператор на преносна за сметка на оператор на разпределителна мрежа. Нормативната рамка, в частност чл. 2, т. 1 от Директивата, дефинира дейностите осъществявани от предприятията за природен газ, като дейности по производство, пренос, разпределение, доставка, закупуване или съхранение на природен газ, включително на ВПГ... По силата на чл. 39, т. 1, т. 2, т. 3, т. 10 от ЗЕ, подлежащите на лицензиране дейности във връзка с природен газ са производство, пренос, разпределение, съхранение и снабдяване. Нормата на чл. 39 вр. чл. 43 от ЗЕ регламентира категорично дейностите, подлежащи на лицензиране, респ. изключени от свободната конкуренция и дейностите, за които се издава само една лицензия. Успоредно с това, разпоредбата на чл. 181 определя, че Договорите за природен газ се сключват: при регулирани от комисията цени за услуги от обществен интерес по преноса, разпределението и доставката на природен газ, докато останалите дейности, извън посочените в т. 1 се осъществяват при свободно договорени цени. По този начин законодателят изключва пазарната конкуренцията в дейностите по производство, пренос, разпределение, обществена доставка, съхранение на природен газ, като от друга страна, дейността по доставка е конкурентно либерализирана. Ето защо, в конкретния казус, където предмета на спора е принадлежността на присъединителните газопроводи на небитови потребители, не може да се приеме, че е налице свободен избор на доставчик, тъй като 1. преносителят/разпределителят не са доставчици и 2. правото на свободен избор на потребителя е относимо към избора на доставчик, докато преноса и разпределението представляват дейности, изключени от обхвата на свободната конкуренция, ограничено понастоящем. Разпределителната мрежа транспортира природния газ от преносната мрежа до крайните клиенти и преимуществено - множеството клиенти, които са битовите потребители. Въпреки това, значителна част от небитовите потребители, поради техния потребителски профил и необходимост, имат правото да се свържат директно с преносната мрежа, в която хипотеза същите не ползват газоразпределителната мрежа, респ. не заплащат такса за разпределение. След като предмет на анализ по делото е статута на газопроводите на предприятията "Стомана индъстри" АД, "Радомир метали" АД, "Електроди" АД,, "Топлофикация Враца" ЕАД и "Актавис" АД, намиращи се на обособена територия "Запад", следва да се подчертае, че нито в първоинстанционното съдебно, нито в административното производство, компетентният орган не е изследвал въпроса дали тръбопроводите са с високо, респ. ниско или средно налягане, за да се определи към коя част от мрежата спадат, с оглед функциите, които осъществяват. Тази преценка се налага индивидуално във връзка с тръбопроводите, свързващи всеки един от отделните небитови потребители на природен газ. Относно твърдението на касатора за допуснато нарушение на принципа на оправданите правни очаквания, настоящият състав в съответствие с практиката на СЕС счита, че принципът на правна сигурност изисква правилата на правото да бъдат ясни, точни и предвидими по отношение на тяхното действие особено когато могат да имат неблагоприятни последици върху физическите лица и предприятията (вж. в този смисъл Решение от 7 юни 2005 г. по дело VEMW и др., C-17/03, Recueil, стр. I-4983, точка 80 и цитираната съдебна практика, Решение от 17 юли 2008 г. по дело ASM Brescia SpA, C-347/06) Видно от данните по делото и конкретно осъществените от административния орган и първоинстанционния съд нарушения, са налице основания да се приеме, че с обжалвания административен акт е нарушен и принципа на оправдани правни очаквания. Процесният административен акт обективира категорична неяснота и липса на критерии относно дефинирането на принадлежност на присъединителните тръбопроводи, свързващи небитовите потребители с мрежовата система, като създава неяснота относно реда и условията, при които даден тръбопровод следва да се счита за част от съответната мрежа, поради което и предвид отклонението от нормативно заложените критерии, следва да се приеме, че е налице твърдяното от касатора нарушение. С оглед на изложеното, решението на тричленният състав на ВАС, с което е отхвърлена жалбата на дружеството следва да се отмени, ведно с атакуваното Решение № Ж-90/2011 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране. Предвид специфичните, изрично вменени компетенции на ДКЕВР по силата на чл. 21, ал. 1, т. 14 ЗЕ, то в съответствие с чл. 73, ал. 2 от АПК, следва преписката да бъде изпратена на органа за произнасяне по направеното от "Рила газ" ЕАД искане, при спазване на дадените с мотивите на настоящето решение указания. С оглед дотук изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. второ вр. чл. 173, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав