Решение № 15149 от 6.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7955/2017 г.

Решение № 15149 от 6.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7955/2017 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от областния управител на Област София, чрез упълномощен юрисконсулт, срещу Решение № 3276 от 15.05.2017 г., постановено по адм. д. № 4754 по описа на Административен съд София - град (АССГ) за 2016 г. С него е отменена Заповед № РД-15-074 от 8.04.2016 г., издадена от областен управител на Област София и Областна администрация на Област София е осъдена да заплати на Националното бюро за правна помощ сума в размер на 150, 00 лв. за сторените по делото съдебно – деловодни разноски. В касационната жалба се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК. Според касационния жалбоподател, първоинстанционният съд неправилно приел, че е налице противоречие между правните последици, които ще настъпят от изпълнението на обжалваната заповед и целта на закона. В този смисъл неправилно било приетото от съда, че спорната заповед е издадена в нарушение на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 АПК и чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията). Обръща внимание, че защитата по чл. 8 не е абсолютна, а в конкретния случай били налице предпоставките, при които правото по чл. 8 КЗПЧОС може да бъде ограничено – мярката е предвидена в закона, преследва законна цел и е пропорционална, а правото на жилище на Иванова е противопоставимо на съответното право на служителите на областна администрация на Област София да бъдат настанени във ведомствено жилище. Сочи, че по делото не били ангажирани доказателства, въз основа на които да се направи обоснован извод, че Иванова е в невъзможност да си намери друго жилище или че са налице други обстоятелства, от които следва, че съизмеримо тежко ще бъдат засегнати нейните права или правата на семейството й спрямо правата на собственика на имота. Поддържа становище, че чл. 8 от Конвенцията не задължава държавата да осигури жилище на Иванова след като тя нито е работила, нито работи в Областна администрация на Област София. Оспорва и твърдението, че със спорната заповед са засегнати основни права на Иванова като се позовава на чл. 8, пар. 2 КЗПЧОС. Позовава се на приетото с цел защита на обществения интерес Решение № 1087 от 23.12.2016 г. от Министерски съвет на Република България, с което е приет План за действие с мерки за предотвратяване придобиването по давност на имоти – частна държавна и общинска собственост (непредставено по делото), както и на съдебно решение, с което било признато за установено по иск с правно основание чл. 415 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 59 от Закона за задълженията и договорите, че Иванова дължи на Областна администрация на Област София неизплатени суми по Споразумение от 22.10.2007 г., на издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу нея и изпълнителен лист срещу нея. По така изложените съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго, с което жалбата на Иванова срещу Заповед № РД-15-074 от 8.04.2016 г., издадена от областен управител на Област София да бъде отхвърлена. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява, но се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от негово име поддържа жалбата. По същество моли уважаването й. Ответната страна – В. Иванова оспорва касационната жалба в представен по делото писмен отговор, подаден от процесуалния й представител. По същество моли обжалваното решение да остане в сила. Изразява становище, че не е достатъчно да съществува национална правна норма, която да предвижда, че Иванова няма право да ползва жилище, което фактически ползва вече 26 години, с оглед осъществяване на намеса в хипотезата на чл. 8, пар. 2 от Конвенцията. Позовава се на практиката на Съда по правата на човека, обективирана в решението по делото Йорданова и др. срещу България. В контекста на приетото в това решение, ответникът по касация поддържа становище, че областният управител не е доказал наличието на крайна необходимост за налагане на мярката, предвид това, че имотът се ползва повече от 10 години по споразумение с Областната управа и срещу заплащане на обезщетение при наличието на същата правна рамка. В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касация се явява лично и се представлява от упълномощен адвокат, който от негово име оспорва жалбата. По същество моли обжалваното решение да остане в сила. За да аргументира липсата на предпоставки за приложението на чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС, се позовава на това, че по делото не било доказано, че издаването на заповедта представлява намеса, необходима в едно демократично общество. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд бил сезиран с жалба от Иванова срещу Заповед № РД-15-074 от 8.04.2016 г., издадена от областния управител на Област София, с която на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС) от В. Иванова е иззет недвижим имот – държавна собственост, управляван от областен управител на Област София, представляващ етаж от къща с полезна площ от 56 кв. м., находящ се в гр. София, ул. "Веслец" № 72 поради това, че го държи без правно основание. Въз основа на подробно и обстоятелствено изяснена фактическа обстановка, първоинстанционният съд приел жалбата за основателна и отменил оспорената заповед. За да постанови този правен резултат, съдът направил извод, че тя е издадена от компетентен орган, в рамките на предоставените му по закон правомощия, в предвидената от закона писмена форма и при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Предвид основанието, на което е иззет имотът – "държането му без правно основание", съдът съобразил, че Иванова била уведомена още през 2007 г., че наемното й правоотношение е прекратено, като след този момент тя го ползвала въз основа на подписано през 2007 г. споразумение, съгласно което тя следвало да заплаща обезщетение за ползване на имота. За ирелевантни към спора съдът приел воденото гражданско дело за дължимите от Иванова суми по споразумението, паралелно протичащото производство по реда на ЗУТ за премахване на къщата като негодна за обитаване и застрашена от самосрутване, както и кога точно и кой именно имот й бил предлаган за настаняване. Определил, че спорът между страните е дали описаният в спорната заповед недвижим имот се държи на валидно правно основание. Подробно се е мотивирал за причините, поради които счел, че това не е договора за наем и е отказал да обсъжда доводите на Иванова за незаконосъобразно прекратяване на наемното правоотношение. В заключение направил извод, че е налице предпоставката за издаване на заповед по чл. 80, ал. 1 ЗДС – имотът да е държавен и да се държи без правно основание. Въпреки това приел, че е налице противоречие между правните последици, които ще настъпят от изпълнението на заповедта и целта на закона. Съобразил, че Иванова е пенсионер, инвалид първа група, с 98 % пожизнена неработоспособност, чийто съпруг е също пенсионер. Общият им месечен доход, след приспадане на необходимите им суми за лекарства, е 213, 00 лв., като семейството не разполага с имоти и не е в състояние да заплаща наем на свободни цени, а така също и държавен наем. Съдът приел за очевидно, че семейството живее в крайна мизерия и не разполага с никакви средства за ремонт на имота, който се намира в критично състояние. В него семейството живее от 1991 г. и няма друго жилище. Предвид това, според съда приложение в спорната хипотеза следва да намери практиката на Съда по правата на човека, изразена в решението по делото "Йорданова и други срещу България", както и цитираната от съда практика на Върховния административен съд. Като съобразил горното се мотивирал, че спорната заповед е издадена в нарушение на чл. 6, ал. 1 и ал 2 АПК и чл. 8 КЗПЧОС, поради което подлежи на отмяна. За несъмнено приел, че ако жалбата на Иванова бъде отхвърлена, тя и нейното семейство ще изгубят единственото си жилище, което ще се отрази на тяхното здраве, личен и семеен живот. Съобразил също така, че Иванова страда от сериозни заболявания, за които и е определена най–високата група инвалидност с много ограничения и без алтернатива в бъдеще, но въпреки това и икономическата криза е успяла да погаси значителна част от задълженията си към Областната управа. Обобщил е, че тежкото положение, в което се намира Иванова ще бъде усложнено още повече в случай, че тя и семейството й останат без дом, с което ще се нарушат основни техни човешки права. Така мотивирал извод, че в случая намесата на държавата не е пропорционална на преследваната от закона цел. Затова заповедта, според съда, се явява материално незаконосъобразна, въпреки наличието на задължителните предпоставки за издаването й. С нея се осъществява намеса в правото на Иванова на личен и семеен живот, и в правото й да ползва необезпокоявана жилището си. Изрично съдът посочил, че ако жилището в действителност е застрашено от самосрутване и е негодно за обитаване, е наложително да се процедира по реда, разписан в ЗУТ, като при нужда ответницата по касация и семейството й следва да бъдат изведени от опасната сграда. По тези съображения съдът отменил заповедта. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не е допуснато твърдяното от касационния жалбоподател нарушение на материалния закон. Правилна и обоснована на приобщените по делото доказателства е направената от първоинстанционния съд преценка, че спорната заповед е издадена в нарушение на разпоредбата на чл. 8 КЗПЧОС и чл. 6, ал. 1 и 2 АПК. За да приеме това, първоинстанционният съд е направил обстоен анализ на установените по делото обстоятелства, като въз основа на тях е извел подробно мотивирания си извод за материалната незаконосъобразност на заповедта, който се споделя от настоящия състав. Съгласно чл. 8, пар. 1 и 2 от Конвенцията "Право на зачитане на личния и семейния живот" всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция (пар. 1), като намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите (пар. 2). Личният живот е съвкупност от множество фактори, един от които е домът на лицето. Евентуалното отнемане на последния във всеки случай би засегнало неговия личен и семеен живот. Правото на зачитането им не е абсолютно и може да бъде ограничавано от държавните власти, но само при наличието на предпоставките, посочени в пар. 2 на чл. 8 от Конвенцията. Тези предпоставки изискват намесата в защитените в пар. 1 права да е предвидена в закона. В конкретния случай, Заповед № РД-15-074 от 8.04.2016 г., издадена от областен управител на Област София засяга неблагоприятно правната сфера на ответницата по касация и нейното семейство, като евентуалното й изпълнение ще ги лиши от дом. Издаването на тази заповед е предвидено в закона - чл. 80, ал. 1 ЗДС. Касационният жалбоподател твърди, че защитата по чл. 8 от Конвенцията не е абсолютна и правото на жилище на Иванова е противопоставимо на съответното право на служителите на областна администрация на Област София да бъдат настанени във ведомствено жилище, тоест че издаването й преследва една от целите, предвидени в чл. 8, пар. 2 от Конвенцията. Въпреки, че в конкретния случай намесата в личния живот на Иванова е предвидена в закона и че по принцип е допустимо ограничаването на защитените в чл. 8, пар. 1 КЗПЧОС права, включително за защита правата и свободите на други правни субекти, спорната заповед се явява непропорционална. Изводът се налага от съвкупната преценка на доказателствата и преценка на установените по делото от първоинстанционния съд обстоятелства, свързани с възрастта и здравословното състояние на Иванова и нейния съпруг, времето, през което тя и семейството й са обитавали жилището, в това число въз основа на сключеното през 2007 г. споразумение, липсата на собствен имот, в който да се установят и обезпечат подслона си. Отделно от това в заповедта не са изложени мотиви с оглед обосноваване необходимостта от ограничаване защитата, която дава чл. 8 КЗПЧОС, в това число липсва позоваване на съществуваща необходимост да бъдат настанени други лица или на цитираното от касационния жалбоподател решение на Министерски съвет на Република България, каквито доводи се правят в касационната жалба. Изводът, който следва от така установените обстоятелства е, че изпълнението на обжалваната заповед ще остави настоящата ответница по касация и семейството й без дом, поради което не би могло да се приеме, че обжалваната заповед е издадена в изпълнение на целта на ЗДС. Като е приел по същество еднозначно с така направените изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което като валидно и допустимо следва да остане в сила. С оглед данните относно състоянието на обитаваната от Иванова сграда следва да се посочи, че държавата има задължение да зачита основните права на гражданите, което включва както предприемане на действия за защита на живота и физическата им цялост при обитаване на самосрутващи се сгради държавна собственост, така и задължения за действия с оглед извършване на оценка на жилищната им нужда и разрешаването й, съответно препращане на въпроса на компетентния орган за разрешаването му по подходящ начин, така че да не бъде нарушено правото им на личен и семеен живот, гарантирано от Конвенцията и Конституцията на Република България. Представените в касационното производство писмени доказателства от касационния жалбоподател не следва да се обсъждат, доколкото са неотносими към предмет на спора предвид фактическото основание, на което е издадена спорната заповед – държане на имота без правно основание. В този смисъл правилна е и извършената от първоинстанционния съд преценка в решението, предмет на проверка, че неотносимо към предмета спора е воденето гражданско дело за дължимите суми по споразумението от 2007 г. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение