Решение № 317 от 8.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 193/2008 г.

Решение № 317 от 8.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 193/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Ерик Василев Производство по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). Образувано е по касационни жалби на С. д. "П" и П. на Р. Б. срещу решението на Апелативен съд - гр. С. от 29.03.2007 г., по гр. д. № 1992/2006 г., с което е оставено в сила решение от 3.07.2006 г., по гр. д. № 3077/2005 г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от Б. Л. С. срещу С. д. "П" и П. на Р. Б. иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3500 лева, но е отменено решението на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлен предявеният срещу двамата ответници за имуществени вреди в размер на 200 лева, със законните лихви от 7.07.2005 г. до окончателното плащане, на основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ и вместо това предявения иск срещу двамата ответници е уважен. Ответникът по касационните жалби Б. Л. С., чрез процесуалния си представител е депозирал писмен отговор, с който ги оспорва, като е обосновал доводите си за пасивната легитимация на СДП и отговорността на държавата за вредите, причинени от органите на дознанието, предвидена в чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ. По отношение жалбата на П. на Р. Б. са изложени съображения за недопустимост на касационното обжалване, тъй като решението е влязло в сила за този ответник. Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира касационната жалба на П. на Р. Б. за недопустима, поради следните съображения: На касационно обжалване подлежат въззивните решения на апелативните съдилища, чийто инстанционен контрол не е приключил и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, респективно чл. 218а ГПК (отм.), т.е. само при висящ процес, по който още няма постановено решение, което да е влязло в сила. Въззивната жалба на П. на Р. Б. срещу решението на Софийски градски съд, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3500 лева е била върната и отношенията между ищеца и този ответник са разрешени с влязло в сила решение. Ако се допусне разглеждането на касационната жалба в тази част, това би открило възможността да се пререши правния спор във връзка с тези отношения. От друга страна, съгласно чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.), не подлежат на касационно обжалване и решенията по граждански и търговски дела с цена на иска до 5000 лева, поради което въпреки правната възможност да обжалва решението, касационната жалба е недопустима и в частта за имуществените вреди. С оглед изложеното настоящият състав счита, че касационната жалба на П. на Р. Б. е изцяло недопустима, а касационната жалба на С. д. "П" срещу решението, с което се присъждат 200 лева обезщетение за имуществени вреди, представляващи разноски в наказателното производство, също е недопустима и в тези части жалбите следва да се оставят без разглеждане. При проверка на обжалваното решение, с оглед заявените отменителни основания, съобразно изискванията на чл. 218ж ГПК (отм.), Върховният касационен съд, за да се произнесе по основателността на жалбата на С. д. "П" взе предвид следното: Апелативният съд - гр. С. е приел, че ищцата е разпитана като уличено лице на 9.03.2000 г. от дознател на 01 РПУ София за престъпление по чл. 309 НК, за което през 2004 г. е внесен обвинителен акт в Софийски районен съд. С решение на СРС, 22 състав, по н.о.х.д. № 9085/2004 г., подсъдимата Б. Л. Б. е призната за невинна по същото обвинение, като решението е в сила от 7.07.2005 г. За да уважи предявения иск за неимуществени вреди, на основание чл. 2, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, решаващият състав е приел, че държавата следва да отговаря, чрез нейните органи на дознанието и прокуратурата, под чийто надзор е осъществявано предварителното разследване. Установено е по делото, че наказателното производство е продължило повече от пет години, през който период ищцата е търпяла неудобства, притеснения и негативни емоции, което се е отразило на поведението й и е ограничило ежедневните й контакти. С оглед конкретно установените фактически обстоятелства и преценка на причинените й неимуществени вреди, съобразявайки критериите за справедливост, съдът е присъдил обезщетение в размер на 3500 лева. Апелативният съд е приел, че разноските в наказателното производство не могат да се присъждат, съгласно чл. 170 НПК (отм.), поради което е присъдил и имуществените вреди, в размер на 200 лева, със законните лихви от 07.07.2005 г. до окончателното им изплащане, на основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ. С. д. "П" обжалва решението в частта, в която е осъдена да заплати на Б. Л. С. обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, на основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ и разноските по делото, в размер на 168,75 лева, с твърдения за недопустимост, неправилност и необоснованост. Излагат се доводи за липса на материалноправна легитимация, тъй като повдигане и поддържане на обвинение за престъпление от общ характер е задължение на П., а действията на дознателите са под ръководството и надзора на прокурор, чийто указания са задължителни. Отделно се твърди, че СДП е самостоятелно юридическо лице, поради което за действията на своите служители отговорността е на МВР. Жалбата е неоснователна. Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. Касационната жалба срещу решението, с което е уважен предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 200 лева, представляващи разноски в наказателното производство е недопустима, на основание чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК. Върховният касационен съд приема, че правилно и в съответствие със съдопроизводствените правила Апелативният съд - гр. С. е установил обстоятелствата по делото и е направил законосъобразни правни изводи. Ищцата е била разпитана като уличено лице и съгласно чл. 410 НПК (отм.), наказателното преследване срещу нея се счита започнало, считано от това действие на разследването. Съставеният протокол за разпит на уличено лице от 9.03.2000 г. е на дознател към 01 РПУ - СДВР и полицейското производство е започнало с това процесуално действие. Дознателите са органи на полицейското производство и са служители в Министерството на вътрешните работи, съгласно чл. 408, ал. 2 НПК (отм.). С. д. на вътрешните работи, обаче, е териториална служба на МВР, която е самостоятелно юридическо лице към датата на започване на полицейското производство - чл. 11, ал. 1 и 4 ЗМВР (отм.), а ръководството й се осъществява от министъра на вътрешните работи. Съгласно § 4, ал. 2 от ПЗР на ЗМВР, създадените областни дирекции "П" са правоприемници на активите и пасивите, правата и задълженията на С. д. на вътрешните работи и регионалните дирекции, чийто седалища са определени с ПМС № 109 от 11 май 2007 г. - за територията на град С. е С. д. "П". С., доводите на касатора за допуснато нарушение на материалния закон при определяне на пасивната материална легитимация са неоснователни, тъй като дознателите са служители на Министерство на вътрешните работи, но в самостоятелна териториална служба, каквато е С. д. "П" /СДВР/. Съгласно чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Действията на органа на полицейското производство, въз основа на което е започнало наказателното преследване, признато от съда за незаконосъобразно, изрично са включени в кръга на подлежащите на обезщетяване вреди. Конкретните неблагоприятни последици, вследствие засягането на имуществените блага и субективни права на ищцата, безспорно следва да се признаят за увреждащи. При преценката на установените релевантни за спора факти, правилно решаващият състав на съда е приел, че продължителното наказателно преследване, според свидетелските показания по делото, са довели до промяна в поведението и отношението на ищцата към близки и приятели. Правните изводи като краен резултат са, че обвинената е пострадала от незаконосъобразни действия, които са я увредили и за които се дължи обезщетение. Изхождайки от събраните безспорни писменни гласни доказателства по делото и общоприетият критерий за справедливост, установен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, отчитайки отговорността на правозащитните органи за работата на своите служители, правилно е определен и размерът на обезщетението в полза на ищцата за причинените й неимуществени вреди. Предвид изложеното, обжалваното решение е постановено в съответствие на материалния закон и е обосновано, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение