Решение № 27 от 6.03.2020 г. на ВКС по н. д. № 1198/2019 г.

Решение № 27 от 6.03.2020 г. на ВКС по н. д. № 1198/2019 г., I н. о., НК, докладчик председателят Спас Иванчев Производството е по чл. 423, ал. 1 от НПК. Направено е искане от осъденото лице В. Г. М. за възобновяване на наказателно производство по НОХД № 894/2018 г. на Районен съд – Кюстендил, по което на молителя с присъда № 6/30.01.2019 г. е наложено наказание от девет месеца лишаване от свобода, както и обществено порицание, за деяние по чл. 183, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК. Претенцията в искането се основава на задочното производство пред съдебната инстанция. Иска се възобновяване на делото и осигуряването на правото на лично участие и защита в процеса. Правят се и искания на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пледира да се остави искането без уважение, като сочи, че искането е неоснователно, макар и подадено в срока. Според него съдът правилно е провел производството по чл. 269, ал. 3 от НПК в отсъствието на осъдения М., след като на досъдебното производство по надлежен начин му е било предявено обвинението и като били положени всички усилия за призоваването му. Осъденото лице е било редовно призовано за разпоредителното заседание на 14.08.2018 г., като е напуснало страната на 06.09.2018 г. Според прокурора била осигурена възможността на дееца за справедлив процес, но самият осъден не е имал желание да се поинтересува за него. Осъденото лице се явява, представлява се от упълномощен защитник, който пледира, че направеното искане е основателно и моли да бъде уважено. Освен наличието на редовно призоваване, защитата се позовава и на неизпълнено принудително довеждане на дееца, както и на редица обстоятелства по извършените действия от служителите на съдебната охрана по призоваването на дееца и довеждането му. Съдът не бил посочил коя от хипотезите на задочното производство е предпочел. Твърди, че не са били предпоставки за провеждане на такова производство. Моли да се произнесе съдът и с искане за спиране на изпълнението, независимо от изричното вече произнасяне, този път с решението. Осъденото лице поддържа казаното от защитата му. Последен и при последната си дума заявява, че моли делото да се възобнови. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е подадено в срок и е процесуално допустимо, разгледано по същество, се явява неоснователно. Наказателното производство е било образувано на 17.07.2017 г., макар и срещу неизвестен извършител за неизпълнение на задължение, установено с влязла в сила съдебно решение за издръжка на известно малолетно дете за повече от две месечни вноски – по чл. 183 от НК при условията на повторност. Начинът на започване на производството предполага правен нонсенс, доколкото извършителят е известен, но независимо от това предполагаемият извършител, тоест осъденото лице, е бил издирван и поради неоткриването му производството е било спряно на 16.11.2017 г. След възобновяването му на 13.03.2018 г., на 08.05.2018 г. е повдигнато обвинение на осъденото лице, предявено му на следващия ден в присъствието на свидетели, удостоверили отказа му да подпише както постановлението за привличане в качеството на обвиняем, така и съставения непосредствено след това протокол за разпит. Мярка за неотклонение не е била определена. За това процесуално следствено действие – предявяването ан обвинението, осъденото лице е било призовано по телефона на 04.05.2018 г., като е заявило, че ще се яви с упълномощен адвокат, какъвто не е присъствал впоследствие. Деецът е заявил, че не желае служебен защитник. На същата дата е било извършено и предявяване на разследването на осъденото лице при същите условия, предвид категоричния му отказ да се запознава с материалите по делото и да подписва протоколи. При тези процесуално-следствени действия осъденото лице е било с постоянен адрес в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 6. Разследването е приключено, изготвен е обвинителен акт и обвинението е внесено в съда за разглеждане на 17.05.2018 г., като е разпределено на 21.05.2018 г. Осъденото лице е било лично призовано от горепосоченият адрес за разпоредителното заседание, насрочено за 21.09.2018 г., на 14.08.2018 г. – съобщение по чл. 247 б от НПК на л. 13 от съдебното производство. Подсъдимият не се явил на посочената дата. Следващите заседания били насрочени съответно за 19.10.2018 г., и за 21.11.2018 г., като на последната дата бил назначен служебен защитник и било проведено разпоредителното заседание. В това заседание е било установено, че съгласно справка в АИС-БДС подсъдимият е напуснал страната пред Аерогара- София на 06.09.2018 г. в 09. 53 ч. без последващо регистрирано влизане оттам- докладна записка на л. ЗЗ от съдебното производство. Поредното съдебно заседание е било проведено на 30.01.2019 г., като делото е разгледано в отсъствието на подсъдимия при условията на 269, ал. 3, т. 4 от НПК. На тази дата в присъствието на назначения служебен защитник е постановена и присъдата. С нея е приложен и чл. 68 от НК, като е приведена в изпълнение условната присъда 6 месеца лишаване от свобода, постановена по НОХД № 1407/2017 г. Присъдата не е била обжалвана (макар, както се посочи, осъденото лице да е имало назначен служебен защитник) или протестирана, и е влязла в законна сила на 15.02.2019 г. Нормата на чл. 423, ал. 1, изр. 2-ро от НПК не позволява уважаване на искането, тъй като на осъдения е предявено обвинение в негово присъствие, уведомен е за образуваното съдебно производство и едва след това същият е напуснал пределите на страната, без за това да уведоми органите на досъдебното производство. Той не е имал такова задължение, тъй като мярка за неотклонение не е била определена, но поведението му напълно покрива изключващите за уважаване на искането обстоятелства, визирани в чл. 423, ал. 1 от НПК. Подсъдимият е бил редовно призован за разпоредителното заседание и не е посочил уважителна причина за неявяването си. Макар и явяването му да не е било задължително, напускането на страната пък покрива дефиницията, употребена от законодателя за подобно поведение като укриване от органите на правосъдието. Касационният състав намира, че осъденото лице с описаните действия се е укрил от провеждането на наказателното преследване срещу него и сам се е лишил от правото си на лично участие в процеса при липсата на уважителни причини. Правото съществува, но не дава основание използването му да води забавяне на производството. Това от своя страна нарушава други права, като тези за бърз и справедлив процес, също и правата на засегнатата страна. Освен това, както съдът е отбелязвал и друг път, пряко се засяга обществения интерес от бързото и своевременно разглеждане на делата. Поради тази причина касационният състав приема процесуалното поведение на осъденото лице за укриване, което осъществява заложените в нормата на чл. 423, ал. 1, изр. 1-во от НПК критерии. Именно неговото поведение е била причината заседанието, в което е приключило съдебното следствие, да се проведе в негово отсъствие. Възражението за допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, включително и относно избраното отсъствено (задочно) производство, е правно ирелевантно и съответно недопустимо за обсъждане в рамките на това конкретно производство. Тези възражения е възможно да бъдат направени и разгледани само в производство по чл. 424, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, с компетентност на надлежния апелативен съд. Впрочем е невярно твърдението на защитата, че липсват доказателства за напускането на страната на подсъдимия, тъй като това е установено по надлежния ред, доколкото съществува стриктен регистрационен режим при напускане на страната през въздушното пространство. При този изход на делото е безпредметно съдът да се произнася по повторно направеното искане за спиране на изпълнението на наказанието. С оглед изложеното, искането се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 423, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение,