Решение № 11874 от 22.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1917/2021 г.

Производството е по реда на чл. 176 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане на жалбоподателите Р. Рашков и П. Велчева за допълване на Решение 8843 от 23.07.2021 г. по адм. дело 1917/2021 г. на тричленен състав на ВАС. В искането се сочи, че постановявайки частична отмяна на нормативния акт, съдът е пропуснал да се произнесе, че актът следва да бъде отменен с обратна сила от датата на издаването му. Твърди се, че жалбоподателите са обжалвали и заповеди на министъра на здравеопазването, които са издадени на основание процесната наредба, поради което жалбоподателите имат правен интерес да искат наредбата не само да бъде отменена, но това да бъде сторено с обратна сила. Изложени са доводи за значимостта на засегнатите от нормативния акт обществени отношения и се твърди, че съгласно принципите на правото на Европейския съюз (ЕС) и практиката на Съда на ЕС отмяната следва да бъде с обратно действие. Твърди се, че непроизнасянето на съда по този изключително съществен въпрос води до непълнота на съдебния му акт. Жалбоподателят П. Запрянов не изразява становище по искането. Ответникът министърът на здравеопазването, не изразява становище по искането. Върховният административен съд намира искането за допустимо, но неоснователно. С решението, чието допълване се иска, съдът е отменил чл. 29, т. 2 от Наредба 21 от 18.07.2005 г. за реда за регистрация, съобщаване и отчет на заразните болести, издадена от министъра на здравеопазването (обн., ДВ, бр. 62 от 29.07.2005 г., в сила от 1.01.2006 г., изм. и доп., бр. 52 от 8.07.2011 г., в сила от 8.07.2011 г., бр. 56 от 8.07.2014 г., в сила от 8.07.2014 г., бр. 5 от 15.01.2019 г., в сила от 15.01.2019 г.), в ЧАСТТА ред и начин на надзор. В останалата част оспорването е отхвърлено. Съдебното решение подлежи на допълване, когато съдът не се е произнесъл по цялото оспорване чл. 176 АПК. В случая не е налице такава непълнота. Действието във времето на съдебно решение за отмяна на нормативен акт е уредено с императивната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК. Тази разпоредба предвижда, че подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. Жалбоподателите нямат възможност да избират началния момент, от който искат отмяна на нормативния акт, нито съдът има задължение да извършва такава преценка в зависимост от значимостта на засегнатите обществени отношения, поради което този момент не е част нито от съдържанието на жалбата по чл. 150 АПК, нито от съдържанието на съдебния акт по чл. 172а АПК. В настоящия случай такова искане (за отмяна на нормативния акт с обратна сила) дори не се съдържа в жалбата, а за първи път е обективирано в молба за допълване на съдебното решение, депозирана след неговото постановяване и то с бланкетни доводи, че правото на ЕС има примат и разпоредбата на чл. 195 АПК не може да бъде основание за изключение от действието на неговите принципи. В искането не се цитират конкретни разпоредби на правото на ЕС, на които противоречи националният закон. Обратно посочва се, че липсва специална правна уредба на ЕС в тази област, като редът и условията за прилагане на защитата на частноправните субекти се уреждат във вътрешния правов ред на държавите-членки по силата на принципа на процесуалната автономия. Общи са и оплакванията във връзка с практиката на Съда на ЕС - изложените аргументи касаят действието на решенията на Съда на ЕС, а не съдебна практика на същия съд относно действието на актовете на националния съд. Обстоятелството, че жалбоподателите имат други висящи дела по оспорване на законосъобразността на административни актове, издадени на основание същата наредба, не може да обоснове извод за изключение от приложението на чл. 195, ал. 1 АПК. Същото се отнася и за потенциалните бъдещи спорове за вреди от отмяната на нормативния акт, във връзка с които жалбоподателите изразяват несъгласие с Тълкувателно решение 2 от 27.06.2016 г. на ВАС по т. д. 2/2015 г., без да отчетат, че тълкуваната с това решение разпоредба на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди е допълнена след постановяването му (ДВ, бр. 94 от 2019 г.). С допълнението й законодателят предвижда възможност за отговорност на държавата за вреди от отменени нормативни актове. Останалите доводи в искането касаят главния спор и изложените от съда мотиви при решаването му, поради което не следва да бъдат обсъждани от настоящата инстанция. Мотивите на решението не могат да бъдат предмет на допълване. По изложените съображения искането следва да бъде отхвърлено като неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 176 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,