Решение № 1433 от 10.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6162/2015 г.

Решение № 1433 от 10.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6162/2015 г., II о., докладчик съдията Галина Солакова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "С." ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Омуртаг, чрез адв. Д. срещу решение № 381/26.02.2015 г., постановено по адм. дело № 2167/2014 г. по описа на Административен съд-Варна. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение- отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, като се излагат доводи за конкретните налични документи по доставките и тяхната удостоверителна сила за реалност на доставките. Твърди се, че не е съобразена липсата на установявания за данъчна измама по смисъла на Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11.Излагат се доводи и за неправилно квалифициране на разходите за ремонт и закупена техника като дълготраен нематериален актив и съответно - неправилно прилагане нормите на ЗКПО. Претендира се отмяна на решението със законните последици. Ответникът директор на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" /ОДОП/-Варна не ангажира становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага да се потвърди решението като обосновано и правилно. Върховният административен съд, второ отделение намира касационната жалба, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на настоящия касатор против Ревизионен акт /РА/ № 251400116/24.03.2014 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна, в частта, потвърдена с Решение № 271/16.06.2014 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - Варна, с който на "С." ЕООД са определени задължения по ЗДДС за м. 08.2008 г. и м. 09.2008 в общ размер на 17 600 лв- главница и 10 491, 68 лв - лихва и задължения по ЗКПО за 2008 г. в размер на 4 076, 13 лв - главница и 2 140, 04 лв - лихва. Прието е, че не са опровергани констатациите на ревизиращите органи, а те се потвърждават изцяло от съдебно-техническата експертиза, за неправилно упражнено право на данъчен кредит по доставките по фактура № 11/27.08.2008 г. за периода 01.08.2008 г. - 31.08.2008 г. с данъчна основа 44 000 лева и ДДС в размер на 8 800 лева, предмет на доставка - 11 000 кг сухо мляко, и фактура № 15/03.09.2008 г. за периода 01.09.2008 г. - 30.09.2008 г. с данъчна основа 44 000 лева и ДДС в размер на 8 800 лева, предмет на доставката - 11 000 кг сухо мляко. Липсат надлежни доказателства за реалност на доставките - документи за транспортирането на стоките, фактури за получени транспортни услуги, товарителници, кантарни бележки, място на натоварване на стоката, респективно получател и място на разтоварване. Приемайки липсата на доказаност на реалното извършване на процесните сделки /доставки/ към датата на издаване на фактурите от получателя "С." ЕООД, съдът установява, че не е настъпило данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС. Следователно и независио от факта, че "С." ЕООД притежава данъчни фактури, които отговарят формално на изискванията на чл. 114 от ЗДДС и достовчикът" Е." ЕООД ги е включил в СД и дневниците за продажби за съответните периоди, не е налице условието по чл. 68 във вр. с чл. 70, ал. 5 от ЗДДС за приспадане на данъчния кредит. По отношение облагането по ЗКПО е установено, че "С." ЕООД е наемател от 21.06.2005 г. на масивна стопанска сграда - мандра, на която е извършен ремонт /строителни дейности/ със собствени средства и са закупени прибори и съоръжения, като разходите са осчетоводени по счетоводна сметка 613 "разходи за бъдещи периоди", съответно през 2008 г. и са отнесени по счетоводна сметка 602 "Разходи за външни услуги". Закупените съоръжения са приети като такива за подобрения на наетата вещ - термостатна камера, лабораторни прибори за изследване на млякото, микроскоп, автоматизиран анализатор за мляко, стенни панели и др. и е прието, че е следвало да бъдат отчетени като дълготраен нематериален актив, а не като текущи разходи за дейността, пряко участващи при формирането на финансовия резултат от дейността. Предвид това и нормата на чл. 67 ЗКПО ревизираното лице дължи определения в РА данък при увеличения финансов резултат. Така постановеното решение е правилно, законосъобразно и съответно на изяснената по делото фактическа обстановка. По процесните две фактури за доставка на сухо мляко се касае за сделки с родово определени вещи, поради което за прехвърляне правото на собственост върху тях е необходимо индивидуализирането им по съгласие на страните или чрез предаване /чл. 24, ал. 2 от ЗЗД/. В случая освен процесните фактури не са налице никакви документи удостоверяващи предаването, съответно на прехвърляне на правото на собственост върху стоките. Плащането по фактурите и редовното им осчетоводяване не са достатъчни доказателства за реалност на доставките. За да бъде признато право на приспадане на данъчен кредит ревизираното лице следва да докаже при условията на пълно насрещно доказване, че са налице законоустановените предпоставки за признаване на твърдяното от него материално право, а именно, че е осъществена облагаема доставка на стоките по всяка една от фактурите, по която е упражнил право на данъчен кредит. За установяването им са допустими множество различни доказателства, каквито по делото не са ангажирани, а приетата без оспорване съдебно-счетоводна експертиза е потвърдила крайните констатации по РА. В практиката на СЕС е трайно възприето разбирането, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци /Решение от 13 декември 1989 г., Genius Holding /C-342/87, Recueil, стр. 04227/ и Решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу Finanzamt Borken и Manfred Strobel срещу Finanzamt Esslingen /C - 454/98, Сборник 2000, стр. I-06973/. В този смисъл е и решението по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС. Също така позоваването на практиката на СЕО и СЕС не освобождава съда от задължението да прецени доказателствата за наличие на предпоставките за признаване на данъчния кредит по ЗДДС, първата от които е осъществяване на доставките на стоки и услуги по спорните фактури. Предвид това се явяват неоснователни доводите по касационната жалба за игнориране от съда на Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11,тъй като оспорения РА и потвърдителното решение на директора на Д"ОДОП" са мотивирани с липса на реалност на доставките по двете фактури, а не с установена данъчна измама. Въпросът за реалност на доставката е основен при преценката налице ли е право на приспадане на данъчен кредит, предвид нормите на чл. 6, ал. 1, чл. 25, ал. 2 и ал. 6, чл. 68, т. 1 и чл. 69, ал. 2 от ЗДДС и приложимите общностни норми - чл. 62, чл. 63, чл. 167 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ - т. 31 от решение по дело С-285/11 - за да се установи, че на основание доставки на стоки е налице правото на приспадане на данъчен кредит за съответното данъчнозадължено лице, е необходимо да се провери дали последните са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани от лицето за извършване на облагаеми сделки. Следователно, изискването за наличие на реална доставка не е допълнително въведена формалност, а е предпоставка за възникване на данъчно събитие като предпоставка за дължимост на ДДС и съответно на право на приспадане на ДДС. Установяването на реалността на доставката е в тежест на данъчно задълженото лице, което претендира право на приспадане на данъчен кредит. Въпросът за наличие на "данъчна измама" се изследва след безспорно установяване и доказване от ревизирания субект на реалност на доставката /доставките/, като приспадане на данъчен кредит може да се откаже само при условие, че въз основа на обективни данни се установи, че данъчно задълженото лице, което е получило стоките, е знаело или е трябвало да знае, че с придобиването на тези стоки е участвало в сделка, която е част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друг стопански субект, действащ нагоре или надолу по веригата на тези доставки /т. 40 от Решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/11/. В тази именно хипотеза доказателствената тежест е за органите по приходите - т. 41 от посоченото решение. От изложеното следва, че по отношение на непризнатото право на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС по процесните фактури, не са оборени с доказателства по чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК от жалбоподателя констатациите по РА за липса на реални доставки на стоките. Следователно изводът на органа по приходите и административният съд за недължимост на данъчния кредит по процесните фактури е обоснован и съобразен с цитираната по-горе практика на СЕС. Неоснователни са възраженията по касационната жалба и досежно увеличения финансовият резултат за 2008 г., на основание чл. 67 от ЗКПО със сума в размер на 40 360, 65 лева, съставляваща разходи за ремонт и подобрение на чуждия актив, стопанисван от "С." ЕООД. Касае се за разходи за ремонт, които според вида и характеристиката си водят до увеличаване на икономическата изгода на наетите и предоставени за ползване дълготрайни активи и по реда на чл. 51, ал. 1, т. 3 ЗКПО във вр. със СС 16 и чл. 67 ЗКПО следва да бъдат отчетени като данъчен дълготраен нематериален актив, а не като текущи разходи за дейността, пряко участващи при формирането на финансовия резултат от дейността. С оглед на изложеното, обжалваното решение като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна по чл. 209 АПК, следва да се остави в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,