Решение № 4730 от 8.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1389/2025 г.

Производството е по реда на чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ вр. чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Т., чрез адв. М. Михайлова срещу Решение 3641 от 13.11.2024 г. по адм. дело 1124/2024 г. по описа на Административен съд Благоевград, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за прихващане или възстановяване ПО-22000124031908-004-001 от 08.04.2024 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение 825 от 17.06.2024 г. на директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - гр. София при ЦУ на НАП. Подадена е и частна жалба от директора на дирекция ОДОП гр. София срещу определение 4441 от 16.12.2024 г. по адм. дело 1124/2024 г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че за вземанията на лицата за недължимо платени публични задължения, които са частни вземания, се прилага общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД и съответно, неправилно е определена дата на изискуемост на вземането датата на получаване на недължимото 18.04.2018 г. Счита за необоснован и неправилен извода на съда, че искането за възстановяване на сумата е подадено след изтичане на преклузивния срок по чл. 129, ал. 1 ДОПК. Иска отмяната на решението и постановяване на друго с отмяната на АПВ. Претендира разноски. Ответната страна директорът на дирекция ОДОП гр. София, чрез гл.юрк. Ненчовска оспорва касационната жалба и изразява становище за правилност на обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Частният жалбоподател изразява доводи за неправилност на обжалваното определение. Ответната страна по частната жалба оспорва същата. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на двете жалби. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид доводите в касационната жалба и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. Предмет на оспорване пред АС Благоевград е АПВ ПО-22000124031908-004-001 от 08.04.2024 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение 825 от 17.06.2024 г. на директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - гр. София при ЦУ на НАП. С процесния АПВ е отказано възстановяване на поисканата от Д. Т. сума в размер на 4 860 лева, внесена на 18.04.2018 г. по сметка на данъчната администрация с основание авансов данък по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ с наредител НКС Автомечти ЕООД и задължено лице Д. Т.. Съдът е развил съображения за законосъобразност на процесния АПВ, приемайки, на първо място, че лицето не е спазило срока по чл.129, ал. 1 ДОПК за подаване на искането за възстановяване на процесната сума, както и че вземането за недължимо събраната сума, представляващо частно такова по смисъла на чл. 162, ал. 4 ДОПК, е погасено по давност, който срок е започнал да тече от датата на плащането на сумата и е изтекъл на 18.04.2023 г. по правилата на чл. 110 и сл. ЗЗД. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Първият спорен момент е дали искането за възстановяване на процесната сума е в рамките на преклузивния срок по чл.129, ал. 1 ДОПК. Решаващият орган, както и съдът са обосновали неспазване на срока, но приходната администрация не е приела, че искането е недопустимо и го е разгледала по същество. Съгласно чл. 129, ал. 1, изр. второ ДОПК искането за прихващане или възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичането на 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон е предвидено друго. В процесния случай неправилно приходните органи и първостепенният съд приемат, че възникването на основанието за възстановяване на съответната сума е на датата на плащането, доколкото се касаело за начална липса на основание. За да се установи основанието за възстановяване, следва да е изтекъл срокът за подаване на ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ за задълженото лице, което означава към 30.04.2019 г. ще възникне основанието за възстановяване на сумата. Действително в случая платец на дохода е предприятие, което е задължено да внася авансово данък върху изплатения доход от наем в полза на Т., но задължено лице според платежното нареждане е физическото лице, а не дружеството. Следователно, към датата на изтичане на срока за деклариране на доходите по реда на ЗДДФЛ за процесната 2018 г. за Т. възниква основание за възстановяване на сумата от 4860 лева. Искането за възстановяване е подадено на 16.03.2024 г., т.е. срокът по чл. 129, ал. 1 ДОПК в случая е започнал да тече на 01.01.2020 г. и към датата на искането същият не е изтекъл и правото да се иска възстановяване не е преклудирано. Вторият спорен момент е дали давността за погасяване на вземането за недължимо платената сума от 4860 лева към държавата е изтекла. Процесното вземане не е публично по арг. от чл. 162, ал. 4 ДОПК и за него не важат правилата за давността по чл. 171 ДОПК. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая датата на изискуемост на вземането не следва да е датата на плащането на сумата. По арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД изискуемостта не настъпва след покана и най-ранният момент за настъпване на изискуемостта на вземането на недължимо платения данък е крайният момент за подаване на ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ за процесната 2018 г., т.е. 30.04.2019 г. Следователно, петгодишният давностен срок за процесното вземане изтича през 2024 г. и към 16.03.2024 г., когато е подадено искането за възстановяване до приходните органи, срокът не е изтекъл. По тези съображения, оспореният АПВ следва да се отмени като незаконосъобразен и преписката да се върне на приходните органи при ТД на НАП София за произнасяне по искането за възстановяване вх. 0100И0707363 от 16.03.2024 г. съобразно указанията на съда. По частната жалба: С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане искането на директора на дирекция ОДОП гр. София за изменение на решението в частта на присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение с мотиви, че страната не е представила списък за разноски по чл. 80 ГПК съгласно т. 9 от ТР 6 от 06.11.2013 г. по т.д. 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. При изход на спора за уважаване на жалбата на Д. Т. и отмяна на процесния АПВ определението следва да бъде отменено. В полза на Д. Т. следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 2248,90 лева за цялото съдебно производство съгласно представен списък, доказателства за платени държавни такси и такива за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение