Решение № 10243 от 8.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14517/2010 г.

Решение № 10243 от 8.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14517/2010 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по подадена касационна жалба от "Р6 Инвест" ЕООД - гр. София, против решение № 1756 от 12.08.2010 г., постановено по адм. дело № 3508 от 2009 г. по описа на Административния съд - гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт № 180900433 от 07.08.2009 г., издаден от органа по приходите в ТД на НАП - гр. Русе, потвърден с решение № 601 от 12.10.2009 г. на директора на Дирекция "ОУИ" - гр. Варна, при ЦУ на НАП, с който на жалбоподателя са определени задължения по ЗДДС за периода 01.01.2008-30.04.2009 г. общо в размер на 26 239,50 лв. и лихва 1715,51 лева. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По изложени в жалбата съображения касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него - постановено друго, с което да бъде отменен обжалваният ревизионен акт. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" за гр. Варна при ЦУ на НАП, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: С обжалваното решение на Административния съд - гр. Варна, е отхвърлена жалбата на "Р6 Инвест" ЕООД против ревизионен акт № 180900433 от 07.08.2009 г., издаден от органа по приходите в ТД на НАП - гр. Русе, потвърден с решение № 601 от 12.10.2009 г. на директора на Дирекция "ОУИ" - гр. Варна, при ЦУ на НАП, с който на жалбоподателя са определени задължения по ЗДДС за периода 01.01.2008-30.04.2009 г. общо в размер на 26 239,50 лв. и лихва 1715,51 лева. Жалбоподателят е осъден да заплати на дирекция "ОУИ" юрисконсултско възнаграждение в размер на 1009,10 лева. За да постанови това решение, съдът е приел, че обжалваният пред него РА е законосъобразен. Фактическите констатации в него кореспондират със събраните в хода на ревизията доказателства и правилно и законосъобразно органът по приходите е отказал право на данъчен кредит по фактури, издадени от "Евролийз Ауто" ЕАД, за данъчния период от 01.01.2008 до 30.04.2009 г. на основание чл. 70, ал. 5 вр. с чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 6 и чл. 25, ал. 1 и 2 от ЗДДС. Съдът е посочил, че по аргумент от чл. 154 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, в тежест на жалбоподателя е да докаже положителните факти, от които черпи права, а именно извършването на доставки и наличието на данъчно събитие. Такива доказателства той не е ангажирал, поради което правилно е прието от органа по приходите, че фактурите за плащане на лизингови вноски, по които е ползвал правото на данъчен кредит, са издадени без основание, тъй като липсва фактическо предоставяне на стоките - предмет на лизинга. Така постановеното решение е правилно и законосъобразно. Съдът точно е установил фактическата обстановка по спора и изводите, които е направил са в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. За да бъде признато право на данъчен кредит, не е достатъчно данъчният субект да притежава данъчна фактура, в която е посочен като получател, и данъкът да е начислен от доставчика, а е безусловно необходимо да е извършена реална доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС. Начисляването на данък, без да е извършена реална доставка, представлява неправомерно начисляване на данък, което е предвидено в чл. 70, ал. 5 ЗДДС като условие, препятстващо възникването и признаването на право на данъчен кредит. От данните по делото се установява, че както при сключването на договорите за покупко-продажба на двата автомобила, така и на договорите за финансов лизинг, по които е извършено плащане и е ползван данъчен кредит от страна ревизирания субект, процесните автомобили не са били налични и не са придобити като собственост на продавача. В този смисъл са неоснователни възраженията в касационната жалба, че съдът неправилно е приел за неприложима разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗДДС. Според касатора съдът е следвало да съобрази факта, че предвид настъпили непреодолими обстоятелства поради невъзможност за доставяне на автомобилите в срок и чрез допълнително споразумение към договора сделката е оформена като бъдеща доставка. Следва да се има предвид, че всички фактури касаят лизингови плащания, а не договор за покупко-продажба. Правилно съдът е приел за неприложима разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗДДС, тъй като не са представени доказателства, подкрепящи твърденията на ревизирания субект за наличие на тази хипотеза за извършено авансово плащане по бъдеща доставка, още повече, че и към момента на сключване на договорите (които не са оформени и в изискуемата форма) "Р6 Инвест" ЕООД, който се явява продавач на посочените два броя леки автомобили, не е бил собственик на същите, не е станал собственик и в уговорения срок, а такива доказателства не са представени и впоследствие. По изложените съображения и тъй като не се установиха твърдените касационни основания за отмяна, следва решението да бъде оставено в сила. Предвид изхода на правния спор по делото не се следват разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - първо отделение,