Решение № 2135 от 14.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11804/2013 г.

Решение № 2135 от 14.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11804/2013 г., VII о., докладчик съдията Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Лиляна Спасова Куртева, от гр. Бургас, чрез процесуален представител, против решение № 1454 от 01.07.2013 г., постановено по адм. дело № 1128/2012 г. на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлена жалбата й против решение № РК-7600/24.04.2012 г. на началника на сектор "Пътна полиция" ("ПП") при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) - Бургас. Жалбоподателката оспорва решението като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира отмяна на съдебния акт и произнасяне по съществото на спора. Прави особено искане делото да бъде спряно и да бъде внесено искане в Конституционния съд относно конституционносъобразността на разпоредбата на чл. 143, ал. 5, т. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), във вр. с чл. 78, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС). За да обоснове искането си се позовава и на чл. 1 от Допълнителния протокол към КЗПЧОС относно защита на собствеността, съгласно който всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост, както и на чл. 17, ал. 1 от Конституцията, предвиждащ, че правото на собственост се гарантира и защитава от закона. Ответникът - началникът на сектор "ПП" - ОДМВР - гр. Бургас, не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, след като провери правилността на обжалваното решение и съобрази доводите на страните, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, а разгледана по същество, за неоснователна. С обжалваното в първоинстационното производство решение № РК-7600/24.04.2012 г. на началника на сектор "ПП" при ОДМВР - Бургас, на основание чл. 140, ал. 5 и чл. 143, ал. 1 ЗДвП, във вр. с чл. 12а, т. 3 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (Наредба № I-45), е отказана регистрацията на МПС марка "Мерцедес", модел "МL 320 CDI" с производствен идентификационен номер на рама № WDC 1641221A505403, заявен в административното производство, като собственост на Лиляна Куртева. За да постанови оспорения съдебен акт, първоинстанционният съд е приел за установено, че автомобилът е предоставен за регистрация на 14.04.2010 г. в сектор "ПП" при ОДМВР - Бургас, като собственост на Лиляна Куртева, придобит чрез покупко-продажба в Италия. При извършената проверка е установено, че е извършена интервенция на идентификационния номер на автомобила. Констатирано е, че оригиналният производствен идентификационен номер е WDC 1641221A482398, т. е. налице е разлика в последните шест цифри. Направено е и изследване на представените италиански документи за собственост, като е установено, че бланката, в която е описано МПС-то ("CARTA DI CIRCOLAZIONE") е истинска и по нея няма следи от поправки и заличавания. Установено е още, че е налице интервенция (заличаване и промяна на данни) в текстовата част на удостоверението за собственост ("CERTIFIСATE DI PROPRETA"), и двете бланки са обявени за откраднати или изгубени в полицейските масиви на Италия, както и че автомобил "Мерцедес" с оригинален (производствен) идентификационен номер WDC1641221A482398 е обявен за издирване по молба на Интерпол - Италия. Предвид изложеното първоинстанционният съд е приел, че не са налице материалноправните предпоставки, посочени в чл. 140, ал. 5 ЗДвП, за да може да бъде регистриран автомобилът. Съдът е счел, че решението на административния орган е законосъобразно, като постановено от компетентен орган, в предвидената от закона форма и в съответствие с материалния закон и при спазване на административнопроизводствените правила. Поради това е отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е правилно. Съгласно чл. 140, ал. 5 ЗДвП, пътни превозни средства с регистрация извън националния регистър се регистрират в националния регистър на пътните превозни средства след предоставяне на оригинални документи за регистрация от страната, в която са регистрирани. Самата процедура по регистрация е уредена в разпоредбите на чл. 12а от Наредба № I-45, съгласно която при регистрация структурните звена на МВР извършват необходимата проверка за идентификацията на превозното средство, в случаите, когато се изисква, достоверността на представените документи и данните на собственика, произхода на превозното средство и техническата изправност на превозното средство и неговото комплектоване. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗДвП гласи, че пътното превозно средство се регистрира на името на неговия собственик по поставения от производителя идентификационен номер на превозното средство. С оглед на това, доказателството за собственост следва да идентифицира превозното средство чрез исканите от закона данни за идентификация - чл. 140, ал. 5 ЗДвП, във вр. чл. 12а, ал. 1, т. 5 Наредба № I-45. От съдържанието на тези разпоредби е видно, че документът за придобиване на превозното средство трябва да съдържа данни за поставения от производителя идентификационен номер, категорията, марката, модела. Следователно, предпоставка за регистрацията на МПС-то е наличието на оригинални документи, което е и релевантният факт от съществено значение за произнасянето на административния орган. В случая е безспорно, че жалбоподателката не е разполагала с оригинални документи за собственост на лекия автомобил с идентификационен номер WDC 1641221A482398. Формулираните в мотивите към оспореното решение изводи относно тълкуването и прилагането на чл. 143, ал. 1 ЗДвП са правилни. Цитираната разпоредба предвижда, че пътното превозно средство се регистрира на името на неговия собственик по поставения от производителя идентификационен номер на рамата. Както се установява от приложените към административната преписка доказателства, номерът на рамата е изпълнен с неоригинален шрифт, допълнително набит след заличаване на оригиналния. При извършеното експертно изследване е открит автентичният идентификационен номер. Тази констатация обаче не означава, че за целите на регистрацията автентичният номер е установен и следва задължително превозното средство да се регистрира. Обосновано с относимите към въпроса доказателства за собствеността на процесното МПС, решаващият съд е приел, че представените такива не легитимират жалбоподателката като собственик на същото. В тази връзка по делото е безспорно е установено, освен, че тя не фигурира като собственик в представения италиански Сертификат за собственост, в същия има заличаване и промяна на някои от данните, вследствие на което първоначалното им съдържание не може да бъде разчетено. Наред с това, видно от полученото писмо от Министерство но вътрешните работи, дирекция "Международно оперативно сътрудничество" (стр. 20), автомобилът е обявен в полицейските масиви на Интерпол - Италия за издирван, като е депозирана и жалба за кражба на автомобила. Обявено за откраднато или изгубено е и италианското свидетелство за регистрация на автомобила. При тези данни основателно съдебният състав е приел, че договорът за продажба с дата 26.03.2010 г. не е валидно доказателство за това, че лицето е станало собственик на автомобила. От данните по делото, договора за покупко-продажба, включително и прокурорското постановление по образуваното досъдебно производство може да се направи извод за добросъвестност на касаторката, но не и извод за несъмнено установената й собственост върху процесното МПС, като изискване относно ясната индивидуализация на собственика и най-вече автомобила - обект на право на собственост. В същия смисъл: решение № 3011/4.03.2013 г. по адм. дело № 818/2013 г., решение № 3637/15.03.2014 г. по адм. дело № 996/2013 г., решение № 6085/30.04.2013 г. по адм. дело № 1952/2013 г. на настоящия съд. С оглед изложеното, първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че при липсата на оригинални документи за автомобила - италианско свидетелство за регистрация и удостоверение за собственост, въз основа на които Лиляна Куртева да се легитимира като собственик, не може да бъде извършена регистрация на същия. Позоваването на касаторката на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ЗС е неоснователно. Текстът на цитираната правна норма намира приложение в исково производство, където собственикът на една открадната вещ може да я ревандикира от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата на същата. ЗС изчерпателно изброява случаите, при които собственикът може да иска вещта от добросъвестния купувач, на когото тя е била продадена, но това правоотношение не може да бъде предмет на изследване в едно административно производство, нито пък административният орган в производство по регистрация на МПС може да извършва преценка относно придобиването на собствеността от заявителя на основание чл. 78, ал. 2 ЗС. Да се приеме противното би означавало, първо, административният орган да разрешава вещноправни спорове и второ, собственикът на автомобила да се обвърже от резултата на административното производство по регистрацията на МПС-во, в което не е могъл да участва. Посочената в касационната жалба разпоредба на чл. 69а ЗМВР също е неотносима, т. к. касае връщане на вещта, за която има сигнал за издирване, а в случая е отказано извършване на регистрация и посоченият текст предвижда задържане на вещта с акт на Окръжна прокуратура, ако тя е предмет или средство за извършване на престъпление. В контекста на изложените разсъждения, неоснователно е и искането за сезиране на Конституционния съд за наличие на противоречие на разпоредбата на чл. 143, ал. 5, т. 5 от ЗДвП с чл. 17, ал. 1 от Конституцията на Република България. Съгласно чл. 17, ал. 1 от Конституцията, правото на собственост се гарантира и защитава от закона. Според разпоредбата на чл. 143, ал. 5, т. 5 ЗДвП, не се регистрират пътни превозни средства, обявени за издирване, до изясняване на въпроса за собствеността. След като в Конституцията изрично е записано, че правото на собственост се гарантира и защитава от закона, не е налице противоречие между чл. 143, ал. 5, т. 5 ЗДвП и чл. 17, ал. 1 от Конституцията на Република България. Конституционната разпоредба не засяга и не изключва прилагането на чл. 143, ал. 5, т. 5 ЗДвП, като установено в закона основание за отказ за регистрация на автомобил при колизия на права на собственик, противоправно лишен от вещта и последващ добросъвестен приобретател. Следва да се има предвид и Конвенцията относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление (обн., ДВ, бр. 31 от 13.04.1993 г., в сила за България от 1.10.1993 г.), съгласно която всяка страна предприема такива необходими законодателни и други мерки, позволяващи й конфискация на средства и облаги или собственост, чиято стойност съответства на тези облаги (чл. 2, т. 1). Всяка страна приема такива необходими законодателни и други мерки, позволяващи й идентифициране и проследяване на собственост, подлежаща на конфискация съгласно чл. 2, т. 1, както и предотвратяване на всякаква сделка, трансфер или разпореждане с такава собственост (чл. 3). В случая националният закон регламентира да не се извършва регистрация или промяна на регистрацията на МПС, обявено за издирване до изясняване на въпроса за собствеността, т. к. може да се окаже, че подлежи на конфискация или връщане на собственика, от който е отнето. Предвид изложеното искането на касационната жалбоподателка за спиране на делото и сезиране на Конституционния съд за обявяване на разпоредбата на чл. 143, ал. 5, т. 5 ЗДвП за противоконституционна, е неоснователно. Като е установил точно и анализирал вярно релевантните факти по делото, при спазване на съдопроизводствените правила, АС - Бургас е постановил правилен съдебен акт. Относно направеното възражение за необоснованост на решението, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Наред с това установената от съда фактическа обстановка е подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства и установените факти по делото. С оглед липсата на други спорни между страните обстоятелства и след изчерпване на проверката по чл. 218 АПК, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Ответникът по касационната жалба не претендира разноски, поради което и такива не следва да бъдат присъждани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение