Решение № 8772 от 16.07.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13194/2014 г.

Решение № 8772 от 16.07.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13194/2014 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на "Рекламна агенция - Бултоп" ЕООД, седалище и адрес на управление гр. Своге, ул. "Староселска" № 65 срещу Решение № 5055 от 21.07.2014 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 777/2014 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на "Рекламна агенция - Бултоп" ЕООД срещу Заповед № РД-11-1620 от 11.11.2013 г. на началник отдел в Дирекция "Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства" в Агенция "Пътна инфраструктура", с която е отнето Разрешение № 452 от 31.01.2008 г. за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение.

I. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - "Рекламна агенция - Бултоп" ЕООД (Бултоп), счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че оспорената заповед не противоречи на материалния закон. Не отчел, че в посоченото от органа правно основание съществува конкуренция на норми - чл. 26, ал. 9 и чл. 57, ал. 4, т. 3 от Закона за пътищата (ЗП), установяват се различни предпоставки за отнемане на разрешително за специално ползване на пътя и едновременното им посочване опорочава заповедта. Същевременно като фактически основания се сочат само предпоставките на чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП. Неправилно съдът приложил по аналогия чл. 23, ал. 2 от Тарифата за таксите, които се събират в Агенция "Пътна инфраструктура" (Тарифата).

В нарушение на процесуалните правила съдът приел за установен неизгоден за касатора факт - продължаващо извършване на разрешеното специално ползване на пътя, при положение, че задължение на органа е да ангажира доказателства за този факт. Сочи, че административният орган не провел пълно доказване на двата елемента от фактическия състав на чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП.

Счита, че по делото не са налице доказателства за забавено плащане за периода 1.07.2011 г. - 19.09.2013 г. От доказателствата по делото е видно, че таксата е платена месеци преди издаване на заповедта. Неправилно в заповедта се релевира плащане на годишна такса за 2013 г. като към датата на издаване на заповедта годината не е изтекла. Счита за спорен въпроса дали въобще е налице забавено плащане предвид установения подход на органа при отчитане на постъпващите от касатора плащания, независимо от изричното уточнение на касатора като платец на основанието за плащане. Сочи, че по въпроса налице ли е продължаващо специално ползване на пътя от страна на касатора между страните е налице правен спор. В писмо от 7.06.2013 г. касаторът уведомил органа, че не експлоатира рекламното съоръжение за 2011 и 2012 г. поради съдебен спор между страните.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени Заповед № РД-11-1620 от 11.11.2013 г. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Теодора Белева, Адвокатска колегия, гр. Кърджали.

2. Ответникът по касационната жалба - началникът на отдел в Дирекция "Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства" в Агенция "Пътна инфраструктура", счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е правилно и обосновано. Съдът правилно приел, че заповедта е в съответствие с материалноправните разпоредби. Съгласно чл. 26, ал. 9 ЗП разрешенията се отнемат при неспазване на условията, предвидени в тях, а съгласно чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП разрешението се отнема при забавяне на плащането на дължимите годишни такси по чл. 18, ал. 3 ЗП. Двете основания не се изключват, а взаимно се допълват. Счита, че по делото е установено към момента на издаване на заповедта дължимост на такса за предходни периоди. Счита обжалваното решение за обосновано. Съдът правилно установил фактическата обстановка и приложил материалния закон. Моли съда да отхвърли касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 150, 00 лв. Ответникът се представлява от юрисконсулт Константин Белев.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно приложил материалния закон и решението му е обосновано. Неоснователно е възражението, че органът трябвало да посочи само една от цитираните правни норми - чл. 26, ал. 9 или чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП. Съгласно чл. 26, ал. 9 ЗП разрешенията се отнемат поради неспазване на условията, предвидени в тях, като точка 5 от разрешението е посочено, че същото се отнема поради неплащане на предвидените такси за предходната година. Правилен е изводът на съда, че ако съоръжението не се използва заинтересованото лице следвало да уведоми администрацията и да състави констативен протокол за това, което видно от доказателствата не е направено. Неоснователно е и възражението за необоснованост на съдебното решение, тъй като не се сочи кои изводи на съда не съответстват на доказателствата по делото.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

III. По фактите:

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 31.01.2008 г. изпълнителният директор на Фонд "Републиканска пътна мрежа" издал на Бултоп разрешение № 452 за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение, разположено в обхвата на път АМ2, километър 405+700, ляво, с площ 32 кв. м.

2. На 7.03.2013 г. директорът на Областното пътно управление - Варна, уведомил Бултоп, че за периода 1.10.2010 г. - 31.12.2013 г. дължи такса за рекламно съоръжение с разрешение № 452.

3. На 15.03.2013 г. с протоколно решение по т. 1.5 на протокол № 5789/13, управителният съвет на Агенция "Пътна инфраструктура" оправомощил началника на отдел в Дирекция "Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства" в Агенция "Пътна инфраструктура", да издава заповеди за отнемане на разрешения за специално ползване на пътищата.

4. На 29.05.2013 г. директорът на Областно пътно управление - Варна уведомил отново Бултоп за дължимите за периода 1.10.2010 г. - 27.05.2012 г. задължения и го предупредил за последиците от неплащане на таксите.

5. На 10.06.2013 г. Бултоп уведомил директора на Областното пътно управление - Варна, че се намира в съдебни спорове с агенцията, поради което заповедта за отнемане на разрешителното е спряна, но разрешителните за експлоатация на рекламните съоръжения не са в сила.

6. На 1.07.2013 г. директорът на Областно пътно управление - Варна уведомил отново Бултоп за дължимите за периода 1.01.2010 г. - 27.05.2012 г. задължения и го предупредил, че при невнасяне на таксите в четиринадесетдневен срок от получаване на съобщението ще се пристъпи към прилагане на санкциите по чл. 57 ЗП.

7. На 4.07.2013 г. Бултоп уведомил агенцията, че за периода 1.10.2010 г. - 31.12.2012 г. не е ползвал рекламните съоръжения поради висящи съдебни спорове и не дължи такса, а за 2013 г. таксата е заплатена.

8. На 11.11.2013 г. началник отдел в Дирекция "Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства" в Агенция "Пътна инфраструктура" издал Заповед № РД-11-1620, с която на основание чл. 26, ал. 9 във вр. с чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП, чл. 7, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата, точка 5 от разрешение за специално ползване на пътищата отнел Разрешение № 452 от 31.01.2008 г. поради забавено плащане на дължимите такси по чл. 22, ал. 4 от Тарифата и продължаващо извършване на разрешеното специално ползване за периода 1.07.2011 г. - 19.09.2013 г.

9. По делото са представени доклади № РД-40-9301-55 от 9.09.2013 г. и № РД-40-9301-55 (1) от 19.09.2013 г. на експерт в Областното пътно управление - Варна, установяващи размера на главницата и лихвите по задължението.

10. В хода на съдебното производство съдът приел заключение на съдебно-икономическа експертиза, която установила, че:

а) към 11.11.2013 г. Бултоп дължи за периода 1.10.2010 г. - 30.09.2013 г. 7 845, 98 лв. главница и лихви;

б) за периода 2010 - 2012 г. Бултоп не е извършвал плащания;

в) на 25.06.2013 г. извършил плащане в размер на 1 900, 00 лв. за 2013 г., което органът отнесъл към задълженията за четвъртото тримесечие на 2010 г. и за първото и второто тримесечия на 2011 г.

11. В хода на съдебното производство съдът установил, че Разрешение № 452 било отнето със Заповед № РД-11-702 от 12.10.2010 г. на директора на Дирекция "Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства" в Агенция "Пътна инфраструктура", която била отменена с Решение № 416 от 30.01.2012 г. на Административен съд, София град, влязло в сила на 13.12.2012 г. с постановяването на Определение № 15945 на Върховния административен съд по административно дело № 14006/2012 г.

IV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Приел, че органът правилно се позовал на чл. 26, ал. 9 във вр. с чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП, тъй като основанията съществуват паралелно. Приел, че спорният по делото въпрос е дължи ли Бултоп такса за периода от издаване на Заповед № РД-11-702 - 12.10.2010 г. до влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена - 13.12.2012 г. Съдът приел, че по аналогия на чл. 23, ал. 2 Тарифата за периода на неползване следвало да се състави протокол за неексплоатиране на съоръжението. Това приел, че е в съответствие с т. 4 от Разрешение № 452. Приел, че на Заповед № РД-11-702 не е било допуснато предварително изпълнение, поради което не са били налице пречки за ползване на съоръжението. Приел за неоснователни възраженията за нарушение на чл. 76, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и органът правилно отнесъл постъпилите такси за погасяване на най-старите задължения. Приел, че дори и да не отнесат към старите задължения постъпилите плащания не покриват цялото задължение и е налице незаплатена такса. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата.

Крайният извод на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Твърденията на касатора за неправилност на обжалваното решение, доводите в подкрепа на твърдяните пороци, възраженията на ответника и мотивите на съда сочат, че спорът по делото е досежно дължимостта на такса за периода, в който отнемането на Разрешение № 452 е било предмет на съдебен спор.

Безспорно по делото е, че касаторът притежава разрешение за експлоатиране на рекламно съоръжение в обхвата на път АМ2. Безспорно е, че със Заповед РД-11-702 от 12.10.2010 г. това разрешение било отнето. Безспорно е, че Заповед № РД-11-702 била предмет на съден контрол като съдебното решение, с което е отменена, влиза в сила на 13.12.2012 г. Безспорно е, че на Заповед № РД-11-702 не е допуснато предварително изпълнение на основание чл. 60, ал. 1 или чл. 167 АПК. При така установените факти основният спор по делото е дължи и Бултоп такса по чл. 22, ал. 4 от Тарифата за периода от издаване на заповедта - 12.10.2010 г., до влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена - 13.12.2012 г.

Както правилно приел съдът, съгласно чл. 166, ал. 1 АПК оспорването спира изпълнението на оспорения административен акт. В случая това значи, че Заповед № РД-11-702, с подаване на жалба до съда срещу нея, не е породила правно действие. Следователно Разрешение № 452, което заповедта разпорежда да бъде отнето, не е отнето и е продължавало - за целия период на съдебния спор, да бъде валидно правно основание за ползване на рекламното съоръжение. Само ако на основание чл. 60, ал. 1 АПК органът или на основание чл. 167 АПК съдът са били допуснали предварително изпълнение на Заповед № РД-11-702 и техните актове са влезли в сила, действието на Разрешение № 452 би било отменено, тъй като разпореждането за предварително изпълнение и определението на съда за допускане на предварително изпълнение са годно изпълнително основание по смисъла на чл. 268, т. 1 и 2 АПК и могат да породят валидно правни последици - прекратяване на действието на разрешителното.

Видно от изложеното в периода 12.10.2010 г. - 13.12.2012 г. не са съществували правни пречки за ползване на рекламното съоръжени. Следователно фактическото поведение на касатора е било обусловено единствено от неговата преценка за фактите.

Съдът приел, по аналогия с чл. 23, ал. 3 от Тарифата, че при неползване на рекламното съоръжение по каквито и да било причини, неползването трябва да бъде установено от администрацията на пътя с констативен протокол. Този извод на съда е неправилен. Първо, разпоредбата на чл. 23, ал. 3 от Тарифата визира една точно определена причина, поради която рекламното съоръжение не може да бъде използвано - при строително-ремонтни работи. Тези причини имат характер на форс мажор. Те не зависят от притежателя на разрешението и обективно представляват пречка за използване на съоръжението, която пречка не може да се вмени във вина или небрежност на притежателя на разрешението. И второ, този констативен протокол се издава от администрацията, която управлява пътя. Последната не е компетентна да установява каквито и да било други обстоятелства освен извършването на строително-монтажни работи. Констативния протокол има характер на официален удостоверителен документ, а удостоверителна компетентност по аналогия на правната норма не може да се създава. Този неправилен извод на съда обаче не се е отразил на правилността на крайния извод, тъй като не липсата на констативен протокол е приетата от съда причина за дължимост на установените такси.

Неправилен е и извода на съда досежно правомощието на компетентния орган да извърши по своя преценка погасяване на задълженията. Задължението за такса по чл. 22, ал. 4 от Тарифата е публично държавно вземане, тъй като е задължение за такса, която е установена по основание в закон - чл. 10, ал. 5 във вр. с чл. 18 ЗП. Съгласно чл. 169, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) при наличие на няколко публични вземания, които длъжникът не е в състояние да погаси едновременно до започване на принудителното им събиране, той може да заяви пред компетентния орган кое от тях погасява. В случая касаторът изрично заявил кое задължение погасява и органът не е имал правомощието да погасява други задължения. Но както сочи и съдът, кое точно от задълженията ще бъде погасено в случая е ирелевантно, тъй като независимо от погасяването са налице неплатени задължения, които са основание за отнемане на разрешението. Точното определяне на периода, за който е дължима таксата, има отношение към размера на лихвите, не и към безспорния факт на дължимост на таксата.

Освен основният спорен по делото въпрос касаторът поддържа довод за неправилност на съдебното решение поради неотчетено от съда противоречие в правното основание, на което е издадена оспорената заповед. Касаторът счита, че чл. 26, ал. 9 и чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП се намират в отношение на алтернативност и едновременното им посочване от органа е в противоречие с материалния закон. Този довод на касатора е неоснователен.

Съгласно чл. 26, ал. 9 ЗП разрешенията се отнемат при неспазване на условията, предвидени в тях и/или при неспазване на изискванията за извършване на съответната дейност, определени в наредбата по чл. 18, ал. 5 ЗП. Съгласно чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП при извършване на дейност по специално ползване на пътищата, в т. ч. и чрез експлоатация на рекламно съоръжение, когато не се заплатят дължимите такси и е налице продължаващо извършване на разрешеното специално ползване на пътя, компетентният орган има правомощието да наложи санкция, която представлява отнемане на разрешителното и прекъсване на достъпа до обекта.

Видно е, че двете разпоредби се отнасят една към друга както общо към частно. Член 26, ал. 9 ЗП е общата разпоредба, която установява правната възможност за отнемане на разрешителното и установява като обща правна рамка предпоставките, при които това е допустимо. В случая в т. 5 на условията на разрешителното изрично е посочено, че при неизплащане на дължимите такси за предходната година разрешението се отнема. Следователно плащането на таксите е условие, предвидено в разрешителното. Наред с това чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП е конкретна хипотеза, при която установената в чл. 26, ал. 9 ЗП възможност е осъществена. С оглед на това съдът правилно приел, че съвместното позоваване в оспорения акт на чл. 26, ал. 9 във вр. с чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП не е нарушение на материалноправни разпоредби, а точно мотивиране на акта.

Касаторът твърди, че съдът допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като приел за доказан факта на продължаващо извършване на разрешеното специално ползване на пътя, без органа да е направил главно доказване на този факт. Разрешеното специално ползване на пътя е пряко следствие на издаденото и действащо разпореждане. Дотолкова, доколкото разрешението е действащо се презумира ползване. По делото касаторът не твърди, че за процесния период са се извършвали строително-монтажни работи и това обективно е довело до невъзможност да се ползва съоръжението. А ако твърди - доказателствената тежест е негова, тъй като той би черпил права от факта. В тази хипотеза не се доказва отрицателен факт, а следва да бъде представен констативния протокол за извършените строително-монтажни работи. При липса на такъв протокол, представен от касатора, и при действащо разрешение, е безспорно, че изискуемата от закона предпоставка е осъществена. Законът не изисква фактическо използване на разрешеното специално ползване, а наличие на правните предпоставки за това ползване. Фактическото ползване е преценка на носителя на разрешението, която не влияе на задължението за такса.

Видно от изложеното обжалваното съдебно решение като краен резултат е правилно. Допуснатата от съда неточност на част от мотивите не води до неправилност на крайния му извод за законосъобразност на оспорената Заповед № РД-11-1620. В хода на съдебното производство съдът не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението му е обосновано. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК и тълкувателно решение № 5 от 13.05.2010 г. на общото събрание на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 3/2009 г. съдът следва да осъди Бултоп да заплати на Агенция "Пътна инфраструктура" разноски, представляващи възнаграждение за представителство от юрисконсулт. Размерът на разноските ответникът определил на 150, 00 лв., което е под определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер на адвокатските възнаграждения, поради което съдът следва да ги присъди.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд