Решение № 154 от 9.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2210/2016 г.

Решение № 154 от 9.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2210/2016 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 417 от 14.01.2016 г. по гр. д. № 2055/2010 г. на Софийски градски съд, II-а въззивен състав, в частта му, с която е оставено в сила решение от 03.10.2009 г. по гр. д. № 5098/2006 г. на Софийски районен съд за признаване за установено на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по отношение на ответниците, че наследодателят на ищците М. С. Й. към момента на образуване на ТКЗС е бил собственик на имот пл. № 1922, представляващ бивша нива от 1,5 дка в местн. "М." в землището на П., заснет в кадастралния план от 1956 г. в кадастрален лист 298 и обозначен по точки АБВГДЕА на скица от 20.11.2001 г., издадена от ОП "Софийски кадастър". Касационната жалба е подадена от Г. К. Х., К. А. К., В. И. С., И. Й. С., Т. Х. К., С. К. И. и К. С. С. чрез пълномощника им адв. Б.. Поддържа се недопустимост на постановения съдебен акт поради незачитане на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС. На второ място се поддържа, че изводът за основателност на предявения иск е направен, без да са преценени всички доказателства и всички доводи на ответниците. Ответниците по касационната жалба В. М. Д., М. В. М., Л. С. П., Д. Т. М., Н. Т. М., Г. Х. П. и С. П. Д. чрез пълномощника си адв. М., поддържат становище за неоснователност на жалбата. В хода на касационното производство е починал жалбоподателя Т. Х. К. и производството е продължило с участие на наследниците му С. К. К., А. Т. К. и Ч. Т. К.. С определение № 304 от 06.07.2016 г. е допуснато касационно обжалване на решението за проверка на допустимостта му във връзка с поставения въпрос за правния интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ при наличие на окончателен отказ за възстановяване на правото на собственост. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Ищците са наследници на М. С. Й., починал 1970 г., а ответниците на Й. Й. А., починал 1955 г. Спорът е чия собственост е била към момента на кооперирането нива от 1,5 дка в местн. М., представляваща имот пл. № . от кад. лист 298 от кад. план от 1956 г. С решение № 138/22.05.1996 г. ПК К. е отказала да възстанови на наследниците на М. Й. собствеността върху имота по съображения, че не отговаря на изискванията на чл. 18а и чл. 18б от ППЗСПЗЗ. С решение от 29.12.2003 г. по гр. д. № 14398/2000 г. Софийски районен съд е отхвърлил жалбата на наследниците срещу решението на административния орган, а съдебният акт е потвърден окончателно с решение на Софийски градски съд от 27.04.2005 г. по к. адм. д. № 29/2004 г. като в решаващите мотиви на съда е прието, че наследодателят на жалбоподателите не е бил собственик на имот пл. № . от кад. л. 298, поради което липсват предпоставки за възстановяване на собствеността. Не се твърди и няма данни административното производство да е продължило и да е постановявано друго решение от органа на земеделската реституция. Правото на собственост върху спорния имот е възстановено на ответниците, като наследници на Й. А., с решение на ПК К. от 2004 г. При тези данни за наличие на отказ за възстановяване на собствеността в полза на ищците, който отказ е потвърден с окончателен съдебен акт - решение от 27.04.2005 г. по адм. д. № 29/2004 г. на Софийски градски съд, първоинстанционният съд е прекратил производството по делото като недопустимо. С определение на Върховния касационен съд по ч. гр. д. № 941/2008 г. на IIг. о. прекратяването е отменено по съображения, че с постановения отказ за възстановяване административната процедура не е завършила, тъй като Поземлената комисия /сега Общинска служба "Земеделие"/ не се е произнесла за възстановяване с план за земеразделяне или за обезщетяване на бившите собственици. За да уважи предявеният иск въззивният съд е извършил преценка на приетите по делото няколко противоречиви експертизи по въпроса за идентичността на имота на наследодателя на ищците, описан в нотариален акт от 1938 г., като е възприел заключението на вещото лице П., според което спорният имот пл. № 1922 е бил притежавания от М. Й., а наследодателят на ответниците е бил негов съсед - собственик на имот 1921; съответно е отхвърлил изводите на приетата тройна експертиза, които са в обратен смисъл. По основанието за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение 1/1997 г. на ОСГК на ВКС правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. Създадената по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС подкрепя даденото разрешение, като провежда някои разграничения кога отказът за възстановяване е окончателен. Решение № 198 от 22.06.2012 г. по гр. д. № 116/2012 г. на IIг. о. обръща внимание, че преценката кога административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността следва да бъде извършена във всеки конкретен случай с оглед естеството и правните последици на постановеното от ОСЗ решение. Именно в резултат на такава конкретна преценка следва да се приеме, че когато административното производство е приключило с отказ, основан на това, че наследодателят не е бил собственик на имота, който отказ е потвърден в състезателно съдебно производство по обжалване на административния акт, то административното производство е окончателно приключило. По основателността на касационната жалба. Предвид наведеното касационно основание за недопустимост на иска поради липса на правен интерес и разрешението на правния въпрос, дадено по-горе, следва да се приеме, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по установителен иск, за воденето на който ищците не са легитимирани с правен интерес. След като производството по възстановяване на собствеността върху земеделския имот е приключило с отказ за възстановяване, който е бил подложен на двуинстанционен съдебен контрол, в рамките на който след събиране на доказателства е потвърдено, че наследодателят не е бил собственик на този имот, то е налице окончателен отказ по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/1997 г. на ОСГК и правен интерес от водене на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за този имот, не съществува. Определението на Върховния касационен съд, с което е прието, че отказът не е окончателен, тъй като административното производство може да продължи с постановяване на решение за възстановяване с план за земеразделяне или за обезщетяване, не е съобразено с конкретното основание на отказа. Отделно от това, няма данни такова решение на Службата по земеделие да е постановено до момента. Горното разрешение за недопустимост на иска не е в противоречие със сочените от защитата на ответниците решения на Върховния касационен съд, а именно Решение № 72 от 19.03.2013 г. по гр. д. № 850/2012 г. на II г. о. и Решение № 790 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 1114/2009 г. на I г. о., тъй като те са постановени при различна фактическа обстановка. Първото решение разглежда хипотеза на отказ за възстановяване поради това, че имотът попада в държавен горски фонд, а второто касае иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от наследници на общ наследодател когато правото на възстановяване е признато в полза на един от наследниците на този наследодател. Тази хипотеза е разгледана впоследствие в т. 3А на Тълкувателно решение от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК и практиката по решението на I г. о е отречена. При тези изводи и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК постановеното въззивно решение следва да бъде обезсилено и производството по предявените искове прекратено. Ответниците по касационната жалба - ищци в процеса дължат на касаторите направените разноски по водене на производството, които възлизат на 2830 лв., включващи възнаграждение за един адвокат, държавни такси и разноски за експертизи за трите инстанции. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.