Решение № 119 от 5.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 165/2013 г.

Решение № 119 от 5.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 165/2013 г., III н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по адв. Л., защитник на осъдения А. Р. А. за възобновяване на внохд № 910/12 г. по описа на Окръжен съд - гр. Пловдив. В искането се изтъкват всички касационни основания по чл. 348 от НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Твърди се, че при постановяване на първоинстанционната присъда, която е била потвърдена от въззивния съд, са допуснати съществени нарушения на материалния закона, както и процесуални такива, а наложеното наказание е явно несправедливо. Искането, което се отправя е за възобновяване на производството и оправдаване на осъдения, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че искането е допустимо, но е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Частните обвинители и граждански ищци, редовно призовани за съдебното заседание, не се явяват. Осъденият А. и защитника му адв. Л., редовно призовани за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Постановената първоинстанционна присъда е била потвърдена с решение от въззивната инстанция и е влязла в сила, като не е била проверявана по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество искането е основателно. С присъда № 19 от 19.04.2012 г., постановена по нохд № 361/11 г., Районен съд-Асеновград е признал подсъдимия А. Р. А. за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. "А", вр. чл. 342, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложил наказание пробация със съответните пробационни мерки. Със същата присъда, първоинстанционният съд е осъдил подсъдимия А. А. да заплати на гражданските ищци В. Р., А. Р. и Ж. Р. сумата от 36431,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане. Съдът се е произнесъл по разноските, държавната такса и веществените доказателства. С въззивно решение № 320 от 29.10.2012 г., постановено по внохд № 910/12 г., Пловдивският окръжен съд, е потвърдил изцяло, атакуваната пред него първоинстанционна присъда. В искането за възобновяване, съдържащо възражения, изложени в десет пункта, се сочат всички касационни основания, като първо следва да бъдат обсъдени тези, които са свързани с допуснати съществени процесуални нарушения. Основателно е възражението за нарушено право на защита при първоинстанционното разглеждане делото. В проведеното на 6.03.2012 г. съдебно заседание, районният съд е дал ход на делото и е извършил определени следствени действия по събиране на доказателства, в отсъствие на упълномощения от подсъдимия защитник, който е участвал в предходни съдебни заседания. От съдебният протокол е видно, че подсъдимият изрично е заявил желание за участие в съдебното заседание на упълномощения от него защитник, както и нежелание да му бъде назначен служебен защитник. Съдът е приел, че сочените от адв. Л. причини за неявяването му не са уважителни и доколкото защитата не е задължителна, е дал ход на делото. С тези си действия, първата инстанция е нарушила правото на защита на подсъдимия в обема, гарантиран му от разпоредбите на НПК. Принципно това процесуално нарушение е от категорията на съществените такива, но в конкретният случай същото не би имало характер на съществено, ако съдът беше повторил следствените действия в следващото съдебно заседание, проведено на 19.04.2012 г., така както е поискано и от защитника, което освен саниране на нарушението, би обезпечило надлежното събиране и проверка на част от доказателствата. Също така, отново във връзка с конкретиката на настоящия казус не може да бъде пренебрегнато обстоятелството, че данните за процесуалното поведение на адв. Л. сочат на злоупотреба с права, каквото поведение не може да бъде толерирано от съда. Обезпечаване възможността на една от страните в процеса да упражни гарантираните й от закона права, не може да води до засягане и ограничения в правната сфера на другите страни, както и да има за последици една неразумна продължителност на процеса. Действително право на подсъдимия е да бъде защитаван от избран и упълномощен от него адвокат, но предвид процесуалното поведение на упълномощения защитник, назначаването на служебен защитник за съдебното заседание, проведено на 6.03.2012 г. би обусловило едно надлежно събиране на доказателства в това заседание. Пред въззивната инстанция, защитата на подсъдимия наред с други оплаквания е направила възражения и във връзка с горепосоченото процесуално нарушение. Въззивният съд в акта си е отхвърли като неоснователен довода с аргумент, че "...евентуалното отлагане на делото в първата инстанция би довело до изтичането на абсолютната давност за престъплението за което подс.А. е предаден на съд, при което сериозно би се компрометирал въпросът за невъзможността да се наложи наказание..."/лист шест от въззивното решение/. Такъв подход освен неправилен е и абсолютно незаконосъобразен, още повече, че към момента на постановяване на въззивния съдебен акт изтичането на давността не е било предстоящо-деянието е извършено на 1.06.2010 г., абсолютната давност е четири години и шест месеца, а въззивното решение e постановено на 29.10.2012 г. Принципно изтичането на абсолютната давност е факт, който не дава право на съда да постановява съдебни актове в нарушение правата на страните в процеса, както и не освобождава въззивната инстанция при наличието на съществено процесуално нарушение от категорията на отстранимите, да предприеме действия за съответното му отстраняване. Противното разбиране е в разрез с основни принципи на наказателното правораздаване, сред които и този, визиран в чл.15 от НПК. В конкретния случай въззивният съд, който проверява изцяло правилността на невлязлата в сила присъда има възможност, визирана в разпоредбата на чл.332 от НПК да проведе съдебно следствие, при което могат да бъдат използвани всички способи за събиране и проверка на доказателствата. Ако той беше използвал тази си възможност и повторил извършените от първия съд, без участие на упълномощения защитник следствени действия по събирането на доказателства, то той би санирал допуснато процесуално нарушение. Това би било в унисон и с разумната продължителност на процеса, която нямаше да се налага да бъде удължавана, предвид необходимостта от възобновяване на производството на това основание. Независимо, че гореобсъденото процесуално нарушение е било допуснато от първия съд, в настоящия случай касационният съд, намира, че са налице основания за възобновяване на производството пред въззивната инстанция, като постановеното от нея решение бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия по допускане на доказателства по чл. 327 от НПК. В случая нарушението на правото на защитата не е по отношение на процеса в неговата цялост, а касае само едно от съдебните заседания в рамките на първоинстанционното производство, поради което същото може да бъде санирано от въззивната инстанция, с извършване на съответните разпити на свидетели и вещи лица, което ще обезпечени надлежното събиране на доказателства. Също така, при новото разглеждане на делото, призоваването и участието на страните в процеса, следва да бъде осъществено по правилата на въззивното производство, но при констатирано поведение на защитника, което е в разрез с дължимото се по закон, следва да се назначи служебен такъв. С оглед на горното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че останалите касационни доводи и подкрепящата ги аргументация е безпредметно да бъдат предмет на обсъждане, но същите следва да бъдат отчетени при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция. Водим от горното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, трето наказателно отделение