Решение № 33 от 14.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 437/2010 г.

Решение № 33 от 14.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 437/2010 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Елеонора Чаначева Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. Н. Н. от[населено място] против решение от 03.07.2009 г. по гр. д. 3114/08 г. на С. градски съд, в частта, с която е оставено в сила решение от 05.06.2008 г. по гр. д. № 5492/07 на С. районен съд в частта му, с която е осъден Г. Н. Н. от[населено място] да заплати на [фирма] на основание чл. 402 ТЗ (отм.) сумата 2047.77 лв., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 14.03.2007 г. до окончателното изплащане, в частта, с която на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е осъден Г. Н. Н. от[населено място] да заплати на [фирма] -[населено място] сумата 504.60 лв. - лихва за забава за периода 25.03.2005 г. -14.03.2007 г. и в частта, с която са присъдени в полза на дружеството разноски както от първата, така и от втората съдебна инстанция. Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на процесуалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Конкретно са развити доводи за това, че въззивният съд не е съобразил предпоставките за уважаване на иска на суброгиралия се в правата на увредения застраховател, а именно- изискванията въведени с § 143 ПЗР ЗИД КЗ за приложимост на чл. 213, ал. 1 КЗ спрямо всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към деня на обнародване на закона в Държавен вестник. Направен е извод за незаконосъобразност на приетото от въззивния съд, че доколкото ищецът бил извършил плащането, което сега претендира регресно, преди влизане в сила на Кодекса за застраховане, то неговите разпоредби не следвало да намерят приложение. Ответникът по касация- [фирма] -[населено място], както и третото лице помагач на страната на ответника по исковете - М. "Е. " / в несъстоятелност/ не са заявили становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определение № 794 от 24.11.2010 г. на ВКС, I т. о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да мотивира основателност на предявения от суброгиралия се в правата на увредения, застраховател против прекия причинител на вредата, а оттам и правилност на постановения от първостепенния съд правен резултат, въззивният съд е приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответника Н., тъй като дружеството - ищец бил встъпил в правата на увредения и разполагал с възможността да избира чия отговорност да ангажира - дали тази на деликвента или на неговия застраховател по застраховка " гражданска отговорност". И тъй като в случая иска бил предявен срещу лицето причинило ПТП, то същото следвало да отговаря. Прието е още, че доколкото ищецът бил извършил плащане на застрахователното обезщетение преди влизане на КЗ в сила, то неговите разпоредби не намирали приложение, а "приложимо било обективното материално право възприето в чл. 402 ТЗ (отм.)". С оглед основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е поставен като релевантен въпроса относно пасивната материалноправна легитимация на деликвента по искове по чл. 402, ал. 1 ТЗ (отм.), предявени от застрахователя -суброгирал се в правата на увредения- в хипотеза на сключена от прекия причинител на вредата задължителна застраховка " гражданска отговорност", с оглед приложението на § 143 ПЗР ЗИД КЗ /ДВ бр. 97/23.11.2007 г./ вр. чл. 213, ал. 1, изр. 4-то КЗ. Със задължителна практика по чл. 290 ГПК на ВКС на РБ, обективирана в решение № 165а от 26.10.2010 г. по т. д. 690/10 г. на ВКС, II т. о., решение № 798 от 11.05.2010 г. по т. д. № 665/09 г. на ВКС, I т. о., решение № 133 от 09.11.2009 г. по т. д. № 44/09 г. на ВКС, I т. о., решение № 119 от 07.10.2009 г. по т. д. № 40/09 г. ВКС, I т. о. и др., изрично е прието, че с разпоредбата на § 143 ПЗР ЗИД КЗ е придадено обратно действие на материалноправната норма на чл. 213, ал. 1, изр. 4-то КЗ. Т. е. предвидено е, че тази норма се прилага във всички случаи на встъпване в право, по което не е извършено плащане към датата на обнародване на закона, независимо от това дали то е възникнало за правоотношение, създадено по КЗ или при действието на ТЗ. С оглед изложеното за разрешаване на поставения въпрос с цитираната задължителна практика на ВКС и противоречието й с разрешенията дадени на същия въпрос с мотивите на въззивния съд е установено и наличие на основание за касиране на обжалваното решение. В тази връзка, съставът на СГС не е съобразил, разпоредбата на § 143 ПЗР З. и съответно придаденото от законодателя обратно действие на материалноправната норма на чл. 213, ал. 1, пр. 4-то КЗ. Текстът лимитивно определя както кръга от лица, материалноправно пасивно легитимирани да отговарят по регресния иск на застрахователя, така и тяхната поредност. Този законодателен похват прави приложима разпоредбата, независимо от приложимия материален закон, по който се квалифицира регресния иск на застрахователя. В тази връзка правилно съдилищата са квалифицирали предявения иск по чл. 402 ТЗ (отм.)вр. чл. 45 ЗЗД. Съгласно тази норма с плащане на застрахователното обезщетение, застрахователя встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата. В разглежданият случай, застрахователят е изплатил на сервиза, отстранил повредата на увредения от ответника в ПТП автомобил, съобразно договор за застраховка " автокаско", сумата 2873 лв. на 25.03.2005 г. и от тази дата за него е възникнало и регресното право, съществувало към датата на предявяване на иска, като не е било спорно и това, че към 23.11.2007 г. регресното вземане не е било удовлетворено. По делото няма данни да е била отправена покана преди подаване на исковата молба към застрахователя на ответника по застраховка " гражданска отговорност". Съгласно разпоредбата на чл. 213, ал. 1 пр. 4-то КЗ застрахователят по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на увреденото лице, може да предяви претенцията си към прекия причинител на увреждането, който има валидна застраховка " гражданска отговорност" само до размера на причинените вреди, които надхвърлят размера на застрахователната сума по договора за задължителна застраховка, както и вредите причинени от водача на МПС, за които застрахователя по същата застраховка е отказал да заплати обезщетение на основание чл. 268 КЗ. Както бе мотивирано вече, тази норма съобразно придаденото й обратно действие е относима към процесното правоотношение с оглед това, че е налице единственото поставено условие - към 23.11.2007 г. деликвента да не е заплатил обезщетението. Следователно, въззивният съд е бил длъжен да съобрази действащата правна уредба, като отчете това, че ответника по спора е имал валидна застраховка " гражданска отговорност" при третото лице помагач- М. [фирма] / в несъстоятелност/ и след като не са били установени и не е имало данни по делото, че М. " Е. " / в несъстоятелност/ е отказало да заплати дължимото обезщетение по задължителната застраховка на основание изброените от чл. 268 КЗ изключения, то и иска срещу деликвента е следвало да бъде отхвърлен. С оглед акцесорния характер на иска по чл. 86 ЗЗД, то и този иск следва да се отхвърли. С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК постановеното въззивно решение, в частта, с която е било оставено в сила решението на първостепенния съд за уважаване на предявените искове по чл. 402 ТЗ (отм.) и чл. 86 ЗЗД, както и в частта за разноските следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове в същата част бъдат отхвърлени. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени направените в касационното производство разноски, съобразно представения списък по чл. 80 ГК в размер на 400 лв. По тези съображения и на основание, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение