Решение № 7480 от 3.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3642/2014 г.

Решение № 7480 от 3.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3642/2014 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК с решение № 115 от 22.01.2014 г., постановено по адм. д. № 3592/13 г. Административен съд - гр. Варна, първо отделение, 14-ти състав, е отменил ревизионен акт № 031301572/4.07.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с решение № 535 от 19.09.2013 г. на директора на Д "ОДОП"-гр. Варна, с който на "Абсолют реал сервиз"-ЕООД - гр. Варна, представлявано от управителя Олга Александрова Игнатенко са определени задължения по ЗДДС за внасяне в размер на 5 443,99 лв. и лихви в размер на 306,70 лв. за данъчен период м. 11/2012 г. в резултат на непризнато право на данъчен кредит за данъчен период м. 09/2012 г. в размер на 11 271,70 лв., като е осъдил Д "ОДОП" - гр. Варна да заплати на "Абсолют реал сервиз"-ЕООД - гр. Варна разноски по делото в размер на 530 лв. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от Диян Иванов Желязков, в качеството му на директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Варна. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - гр. Варна е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Варненския административен съд и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да потвърди обжалвания РА. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Ответното по касационната жалба дружество "Абсолют реал сервиз"-ЕООД - гр. Варна не е взело становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд - гр. Варна е отменил ревизионен акт № 031301572/4.07.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с решение № 535 от 19.09.2013 г. на директора на Д "ОДОП"-гр. Варна, с който на "Абсолют реал сервиз"-ЕООД - гр. Варна, представлявано от управителя Олга Александрова Игнатенко са определени задължения по ЗДДС за внасяне в размер на 5 443,99 лв. и лихви в размер на 306,70 лв. за данъчен период м. 11/2012 г. в резултат на непризнато право на данъчен кредит за данъчен период м. 09/2012 г. в размер на 11 271,70 лв. Съдът е възпроизвел подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията, в това число представените такива от ревизираното лице, както и извършения оглед на същия автомобил в хода на ревизията, и е посочил констатациите на органа по приходите, поради които е отказано право на данъчен кредит в посочения размер - наличие на хипотеза по чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС. Отбелязано е и обстоятелството, че при административното обжалване е посочено, че следва да намери приложение специалния закон - в случая нормата на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, като решаващият орган приема за безспорно установено, че броят на местата в автомобила е 4, както и останалите посочени обстоятелства: - дефиниране на понятието транспортна услуга; тълкуването на нормата на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС. За да отговори на спорния въпрос дали по отношение на процесния автомобил е налице хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС на първо място съдът се е занимал с въпроса за техническата същност на автомобила. Посочвайки, че ЗДДС не дефинира понятието "лекотоварен автомобил", респективно "товарен автомобил", първоинстанционният съд е приел, че дефиницията за тях следва да бъде извлечена от други правни разпоредби. Позовавайки се на норми на ЗДвП и ППЗДвП е прието, че в случая е налице официален свидетелстващ документ, който с обвързваща съда доказателствена сила установява, че процесният автомобил има характеристиките на товарен автомобил, като е проектиран и конструиран изключително или главно за превоз на товари, от което следва, че той попада в първото изключение на т. 18 на § 1 от ДР на ЗДДС. Изложени са и мотиви, че последната норма не съдържа изисквания към собственика на автомобила да притежава лицензия за извършване на обществен превоз на пътници или товари, както и изискване с предназначения автомобил да се предоставят транспортни услуги, като законовите разрешения са дадени без наличие на препращане към норми от други закони, поради което посочените в решението на директора на "ОДОП"-Варна изисквания с позоваване на Закона за автомобилните превози противоречат на приложимия материален закон. Като нарушение на материалния закон първоинстанционният съд е квалифицирал обстоятелството, че органът по приходите е направил позоваване на разпоредби на Комбинираната номенклатура и Закона за митниците, които са неотносими към местни лица в конкретната хипотеза. Акцентирано е и на това, че фактическата обстановка по спора е идентична с тази на спора по дело № С - 118/11 на СЕС - претендиране на право на приспадане на данъчен кредит по фактури по договор за лизинг за превозни средства, които се използват от управителя на дружеството. Решаващият съд е споделил и оплакванията на задълженото лице, основани на същото решение относно тълкуването на нормата на чл. 168, б. "а" от Директива 2006/112 /ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, предвид безспорно установения факт, че процесният автомобил е придобит от дружеството и представлява дълготраен актив на предприятието му. На база на гореизложеното е направен краен извод относно това, че не е доказан фактическия състав на хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС във връзка с § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, от което следва, че ревизираното дружество законосъобразно е упражнило право на данъчен кредит по процесната фактура и приемайки обратното, органът по приходите е постановил незаконосъобразен ревизионен акт, който като такъв следва да бъде отменен. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания на касатора са за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Правят се оплаквания, че необосновано на фактите по делото административният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС по отношение на закупения от ревизираното дружество автомобил, в резултат на което неправилно е бил отменен и оспорения ревизионен акт. Правят се конкретни оплаквания по отношение на даденото тълкуване на понятието "лек автомобил" от страна на първоинстанционния съд и използваните от него тълкувателни техники. По отношение на направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. Правилно е определен и основният спорен въпрос между страните - налице ли е хипотеза по чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС за непризнаване на право на данъчен кредит по процесната фактура на ревизираното дружеството. Даденият отрицателен отговор на спорния въпрос от страна на административния съд е изграден при правилно тълкуване на материалния закон. Съгласно чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо, че са изпълнени условията на чл. 69 или чл. 74, когато е придобит или внесен мотоциклет или лек автомобил. Легалното понятие на "лек автомобил" е дадено в разпоредбата на чл. § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, според който лек автомобил е автомобил, в който местата за сядане без мястото на водача не превишава 5. Според изречение второ от същата норма не е лек автомобил този, който е предназначен за превоз на товари или лек автомобил, който има трайно вградено допълнително техническо оборудване за целите на извършваната дейност на регистрираното лице. В конкретния случай правилно е прието, ме закупеният автомобил попада в първото от двете изключения на разпоредбата, тъй като за същият е представено удостоверение за регистрацията му като товарен категория N1. Въпросната категория е уредена с Регламент № 1230/2012 на Комисията за прилагане на Регламент /ЕО/ 661/2009 на Европейския парламент и на Съвета във връзка с изискванията за одобрение на типа по отношение на масите и размерите на моторните превозни средства и техните ремаркета и за изменение на Директива 2007/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Регламентът за прилагане е публикуван в Официален вестник № L 353/31 -38/21.12.2012 г. и е в сила 20дни след обнародването му. На тази плоскост спорът между страните не се свежда до това, дали става въпрос за закупен "лек автомобил" по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС и че съдът е дефинирал това понятие с други правни норми, което според касатора е недопустимо предвид наличие на нарочна легална дефиниция за целите на ДДС в нормата на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, а за това дали въпросният автомобил попада в едно от изключенията на правната норма. Направените в касационната жалба оплаквания относно неправилно квалифициране от страна на първоинстанционния съд на автомобила като "товарен" такъв също не могат да бъдат споделени. Изложените в жалбата аргументи, свързани с начина на тълкуване на думите и изразите в правните норми, се споделят от настоящата инстанция, но не може да бъде споделен направения въз основа на тях извод, че под "товарен" автомобил следва да се разбира единствено този, който е предназначен за осъществяване на дейност на регистрирано по ЗДДС лице по извършването на превоз на каквито и да е било стоки/разширено тълкуване/ но срещу заплащане, какъвто смисъл е вложен от законодателя в смисъла на т. 18, § 1 от ДР на ЗДДС. Отговорът на наведените в жалбата доводи относно това, че конструктивно автомобилът е предназначен за превоз на пътници, а не за товари, предполага наличие на специални познания в областта на автомобилостроенето, каквито съдът, а и органът по приходите не притежава, поради което в рамките на ревизионното производство не е следвало да бъде извършван оглед на автомобила, а да бъде назначена специализирана техническа експертиза, която да се произнесе по този въпрос. Такава експертиза не е поискана от касатора и в съдебното производство, поради което не е опроверган сертификата за съответствие, според който въпросният автомобил е от категория N1 - товарен. Не основателни са и оплакванията на касатора, че първоинстанционният съд неправилно се е позовал на тълкуването на материалния закон, дадено в решение на Съда на Европейския съюз № С - 118/11. В конкретния случай безспорно е установено, че процесният автомобил е осчетоводен в дружеството като дълготраен материален актив и се използва в икономическата му дейност и за лични цели на управителя на дружеството. Изложените в жалбата аргументи, че следва да се предприемат мерки за пресичане на злоупотреби с ДДС по отношение на закупени луксозни автомобили от търговски дружества, които се използват само за лични цели, следва да бъдат споделени, но те предполагат на освен всичко друго и еднакъв подход на приходната администрация към всички регистрирани по ЗДДС лица, упражнили право на ДДС за такъв род автомобили, а не само по отношение на отделни стопански субекти. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че отменяйки оспореният ревизионен акт като незаконосъобразен, Административен съд - гр. Варна е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,