Решение № 3734 от 18.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 262/2014 г.

Решение № 3734 от 18.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 262/2014 г., VI о., докладчик съдията Георги Георгиев Производство по реда на Глава дванадесета - чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Петър Конов Великов от гр. Плевен срещу решение № 665 от 15.11.2013 г. на административен съд Плевен по адм. дело № 324/2013 г. С него се отхвърля жалбата му срещу точка 2 от решение № 20 от 4.03.2013 г. на директора на ТП на НОИ Плевен, с което е потвърдено разпореждане № О-14-999-24-00034501/28.01.2013 г. на ръководителя по изплащане на обезщетенията и помощите при РУСО Плевен. Поддържат се доводи за неправилност на решението, вследствие нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК поради което се иска отмяната му. Свеждат се до спор какъв е размерът на осигурителната вноска за месец октомври 2012 г., която е дължал жалбоподателят, допустимо ли е по отношение на максималния осигурителен доход, определян със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване да бъде прилагано по аналогия правилото на чл. 4, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица /НООСЛБГРЧМЛ/, според което минималният размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, които не упражняват трудова дейност през целия или част от месеца, се определя пропорционално на работните дни от месеца за периода, през който е упражнявана дейността и имат ли компетентност длъжностните лица от НОИ да се произнасят по размера на дължимите осигурителни вноски на самоосигуряващите се лица. Ответникът, директорът на РУСО Плевен взема становище за неоснователност на жалбата, по съображения изложени в писмен вид. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 209, т. 3 АПК и разгледана по същество за неоснователна по следните съображения: Производството пред административният съд е образувано по жалба на касатора срещу цитираното решение и разпореждане. Възраженията са били за незаконосъобразност поради което се иска отмяната им. Съдът е разгледал по същество жалбата която приел за неоснователна. Установено е по делото, а и не се спори от фактическа страна, че през месец ноември 2012 г. Петър Конов Великов като самоосигуряващо се лице е представил пред директора на ТП на НОИ болничен лист за перида 1.10.2012 г. - 6.10.2012 г. за отпуск за гледане на болно дете до 18 години. Възложена е проверка във връзка с изплащането на паричното обезщетение приключила с констативен протокол с констатации, че Петър Конов Великов през месец октомври 2012 г. се осигурява като ликвидатор на три търговски дружества и в качеството му на самоосигуряващо се лице и в качеството на последното дължи осигурителни вноски върху сумата от 62.53 лева. Поради невнасяне на дължимата осигурителна вноска исканото парично обезщетение е отказано с обжалваното разпореждане, което е потвърдено с обжалваното решение на директора на ТП на НОИ Плевен. От заключение на съдебна експертиза е установено, че за месец октомври 2012 г. размерът на дължимите осигурителни вноски към ДОО като самоосигуряващо се лице са в размер на 18.32 лева и за периода 1.10. - 6.10.2012 г. те не са внесени от Конов. Установено е, че осигурителният доход през процесния период се формира като доход като осигурено лице като ликвидатор на три дружества. При съобразяване на разпоредбата на чл. 4, ал. 3, т. 12 и 4 КСО е прието, че осигурителните вноски са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година като съгласно чл. 6, ал. 10 КСО лицата, които получават доходи от дейности на различни основания по чл. 4, осигурителните вноски се внасят върху сбора от осигурителните им доходи, но върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход. Като неоснователни са приети доводите на касатора, че доходът му е над максималния като сбор от доходите от трите дружества плюс обезщетенията за временна неработоспособност. За неоснователни са приети и доводите, че максималният размер на осигурителния доход за месец октомври 2012 г. следва да бъде определен пропорционално на отработеното време за този месец. При констатации, че не са внесени осигурителните вноски за месец октомври 2012 г. като самоосигуряващо се лице съдът е приел жалбата за неоснователна, а обжалваното решение и разпореждане като законосъобразни. Доводите за прилагане по аналогия на правилото по чл. 4, ал. 3 и ал. 4 на НООСЛБГРЧМЛ за минималния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица по отношение определяне на максималния осигурителен доход пропорционално на отработеното време са приети за неоснователни поради липса на хипотезата за прилагане на института на аналогията - идентични случаи и празнота в закона. Постановеното решение е правилно. В касационната жалба се поддържа искане при разглеждане на делото да не участва в състава на съда съдията докладчик и председателстващ състава на съда постановил решение № 4667 от 3.04.2013 г. на ВАС, шесто отделение по адм. дело № 762/2013 г., мотивите на което се коментират в жалбата и с които е изразено несъгласие по сходен случай за друг период от време. Така формулирано искането съдържа искане за отвод на председателстващия състава на съда разгледал настоящето дело и е неоснователно. Институтът на отвода, уреден в чл. 22 и чл. 23 ГПК не е приложим в настоящия случай, тъй като спорът е по въпроси, макар и между същите страни, за други периоди от време. От друга страна несъгласието с мотивите в решението на съда по вече приключило дело не е основание за отвод в друго съдебно производство. Други конкретни фактически и правни основания за отвод не са посочени, поради което това искане е неоснователно. По съществото на спора касационната жалба се явява неоснователна. С нея се поставят отново като спорни въпросите, поставени с жалбата пред административния съд и по доводите на която съдът е отговорил с подробни и обосновани мотиви от фактическа и правна страна. Съдът правилно е приел, че жалбоподателят е задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 7, чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО при наличието на няколко основания за осигуряване като ликвидатор на три търговски дружества и като самоосигуряващо се лице, поради което осигурителните вноски се внасят съобразно чл. 6, ал. 10 КСО върху сбора от осигурителните доходи но върху не повече от максималния месечен размер - 2000 лева. Установено е по безспорен начин, че осигурителните вноски като самоосигуряващо лице не са били внесени за месец октомври 2012 г. Осигурените лица имат право на парично обезщетение за временна неработоспособност - чл. 40, ал. 1 КСО, а самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски - § 1, ал. 1, т. 3 ДР на КСО. Всички спорни въпроси относно приложение на закон по аналогия не могат да бъдат разрешени в полза на касатора и в нарушение на цитираните разпоредби, както правилно е приел и съда. Уредбата на осигурителните отношения се основава само на закона и при причинно следствена връзка между правата на самоосигуряващите се лица с техните задължения за внасяне на осигурителни вноски не може да се приеме, че има свобода в преценката, извършвана от административния орган и от съда при разрешаването на спорни въпроси от типа на настоящия случай. Разрешението на спорните въпроси в случая е идентично с изводите при разрешаването на спора по цитираното адм. дело № 862/2013 г. и настоящият състав не намира основание за промяна на тази практика при настоящата законодателна уредба. При изложените съображения решението като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото е основателно искането за разноски и следва жалбоподателят да бъде осъден да заплати в полза на ответника 150 лева за тази инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 пр. 1 АПК Върховният административен съд шесто отделение,