Решение № 3669 от 8.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10315/2024 г.

Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник-кмета на Община Казанлък срещу Решение 2345/18.07.2024 г. на Административен съд Стара Загора (АССЗ), постановено по адм. дело 417/2024 г. С обжалваното решение съдът обявява за нищожна Заповед 847 от 13.05.2024 г., издадена от зам.-кмета Инфраструктура, строителство и транспорт на Община Казанлък, с която е прекратено действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер]/ 09.01.2024 г. на ВИЛ ТАКСИ-С ООД за автомобил с рег. [рег. номер], собственост на В. Г. Д. от гр. Казанлък и Община Казанлък е осъдена за разноски. Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. На първо място се оспорва извода на съда за допустимост на жалбата на В. Д., по която е образувано първоинстанционното производство. Намира за неправилни аргументите на съда, че самостоятелното оспорване на заповедта от лицето, доколкото същият осъществява дейност по таксиметров превоз на пътници от името на търговеца, е единственият начин за предотвратяване увреждането на субективните му права и законни интереси. Намира, че за жалбоподателя липсва правен интерес, което прави жалбата му недопустима. Счита, че е нарушен материалният закон, тъй като правата на лицето могат да бъдат упражнявани единствено чрез търговеца - превозвач. Сочи, че участник в процедурата по издаване на разрешение за таксиметров превоз на пътници по реда на Наредба 34/1999 г. е търговецът в случая ВИЛ ТАКСИ С ООД, независимо дали осъществява дейността чрез други лица, които действат от негово име и за собствена сметка, което го прави страна в административното производство, наред с кмета на общината или упълномощено от него лице, което издава съответния акт. Счита, че физическото лице, което има право да извършва таксиметров превоз на пътници за своя сметка от името на търговеца, не е участник в административното производство под каквато и да е форма, тъй като не разполага с инициативата да инициира такова производство, респективно да оспорва акт, свързан с него. Намира, че в случая същественото е от чие име се осъществява дейността, а не за чия сметка. Поради това намира, че за жалбоподателя не е бил налице правен интерес от оспорване на заповедта. В тази връзка сочи, че обосноваването на такъв от жалбоподателя е с оглед твърдението му, че разрешението е издадено на него, което не отговаря на обективната истина, тъй като разрешението по закон се издава на търговеца, по чието искане е образувано производството. На следващо място, касаторът намира, че с издадената заповед не се засяга пряко правната сфера на жалбоподателя, което е необходима и задължителна предпоставка за възникване на правото му на оспорване. Счита, че правните последици на заповедта водят до преки промени само в правната сфера на търговеца, който е задължен да върне разрешителното с прекратено действие в 3-дневен срок от издаване на заповедта. Твърди, че за жалбоподателя възникват само облигационни права в отношенията му с търговеца, при наличието на договорни взаимоотношения между тях. В настоящия случай, за жалбоподателя В. Д. не може да бъде обосновано пряко и непосредствено засягане по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ), тъй като не е носител на материалноправните последици от волеизявлението на органа, поради което не е възникнал процесуалноправен интерес от оспорване. Намира, че от съдържащата се в Закона за автомобилните превози (ЗАвтП) и Наредба 34/1999 г. уредба може да се направи единствено извод, че лицата, извършващи таксиметров превоз на пътници за своя сметка от името на търговец, могат да извършват правни действия единствено и само от името на търговеца. Тъй като те не могат да упражняват правата си лично, то за тях съществува ограничение във възможността да оспорват административни актове, издадени срещу превозвача, с който имат сключен договор, дори когато тези актове са по повод техни действия и/или бездействия, или когато засягат дейности, извършвани с автомобила, който те ползват. Счита че тези лица са лишени от процесуална правоспособност по силата на закона, поради което е налице изключението по чл. 120, ал. 2 КРБ. С оглед гореизложеното, касаторът формира извод, че при липсата на правен интерес от оспорването на административния акт и активна процесуална легитимация, като абсолютна предпоставка за допустимост на жалбата на В. Д., то образуваното въз основа на нея съдебно производство е недопустимо. Като достига до обратния извод, съдът постановява неправилно решение, което следва да се отмени. Оспорва и извода на съда, че делегирането на правомощието за издаване на разрешение за извършване на таксиметров превоз на пътници не включва и правомощието за прекратяване действието на тази регистрация. Твърди, че обявената за нищожна заповед е издадена от компетентен орган, с оглед оправомощителните заповеди, издадени от кмета на Община Казанлък за заместник-кмета. Доколкото на определеното лице е прехвърлено правомощието да подписва документи разрешения за ползване на таксиметров превоз , то това оправомощаване включва имплицитно подписване и на заповедите за прекратяване на тези разрешения, независимо че ЗАвтП разграничава хипотезите на издаване и отнемане на разрешения. Касаторът счита, че делегирането на компетентността по издаване на разрешение, включва и тази за прекратяване, тъй като се касае за единно правоотношение. Като достига до противния извод АССЗ постановява неправилно решение. По изложените съображения иска отмяна на обжалваното съдебно решение като недопустимо и прекратяване на производството по делото, алтернативно отмяната му и отхвърляне на първоначалната жалба като неоснователна. Претендира разноски за касационното производство. В допълнително становище от 11.03.2025 г. процесуалният представител на касатора заявява, че поддържа касационната жалба и изложеното особено мнение към Решение 518/20.01.2025 г. по адм. дело 10316/2024 г. на ВАС. Прави възражение за прекомерност на евентуално претендирано от ответника адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява. Ответникът В. Д., в писмен отговор чрез адв. Н. Топалова, АК Стара Загора, излага становище за неоснователност на касационната жалба. Иска съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски по представен списък, придружен с доказателства. В съдебно заседание ответникът не се явява и не се представлява. Ответникът - ВИЛ ТАКСИ - С ООД, не взема отношение. В съдебно заседание ответникът не се представлява. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора, и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Първоинстанционният съд установява, че на търговеца ВИЛ ТАКСИ С ООД от кмета на Община Казанлък е издадено Разрешение [номер]/01.01.2024 г. за извършване на таксиметров превоз с лек автомобил с рег. [рег. номер], марка, модел Опел Зафира , с водач и собственик В. Г. Д., притежаващ удостоверение за водач на лек таксиметров автомобил [номер]. Между В. Д. и ВИЛ ТАКСИ - С ООД е сключен договор 59/10.03.2023 г. за извършване на таксиметров превоз на пътници от страна на В. Д. за негова сметка със собствения му автомобил, но от името на търговеца. Автомобилът е включен в Списък към Удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз [номер]/ 14.05.2013 г. на Изпълнителна агенция Автомобилна администрация (ИААА). В. Д. е регистриран в Регистър БУЛСТАТ. С оспорената в първоинстанционното производство Заповед 847/ 13.05.2024 г., на основание чл. 44, ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) и чл. 28, ал. 1, т. 6 от Наредба 34/06.12.1999 г. за таксиметров превоз на пътници (Наредбата), зам.-кметът на Община Казанлък Д. К., прекратява действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер]/01.01.2024 г. (с неправилно посочена в заповедта дата на издаване 09.01.2024 г.) на ВИЛ ТАКСИ - С ООД, за автомобил с рег. [рег. номер]. Като фактически основания за издаване на заповедта се сочат, постъпили в Общинска администрация Казанлък множество сигнали за нарушения, свързани с извършване на превоз на пътници по автобусните линии, под формата на таксиметров превоз, от водачи на леки таксиметрови автомобили, във връзка с което са извършвани проверки от длъжностни лица от Общинска администрация - Казанлък, служители на РУ - Казанлък и ИААА. В мотивите на заповедта е направено позоваване на разпоредбата на чл. 36 и чл. 45, ал. 1, т. 2 Наредбата, последната от които въвежда забрана за водачите на леки таксиметрови автомобили да престояват за изчакване на пътници на спирка на превозните средства от редовните линии за обществен транспорт. Заповедта е съобщена единствено на управителя на ВИЛ ТАКСИ - С ООД на 15.05.2024 г. Съдът установява, че със Заповед 190/01.02.2024 г. на кмета на Община Казанлък на заместник-кмета с ресор Строителство, транспорт и екология е възложено да подписва разрешения за ползване на таксиметров превоз. Тази заповед е допълнена със Заповед 689/17.04.2024 г. на кмета на общината, без отношение към така възложеното правомощие. При тези фактически установявания, първоинстанционният съд приема от правна страна, че за В. Д. е налице правен интерес от оспорване на заповедта на зам.-кмета, съответно лицето има активна процесуална легитимация като абсолютна предпоставка за допустимост на жалбата и образуваното въз основа на нея съдебно производство. Сочи, че правото на жалба принадлежи на лицето, спрямо което материалноправните последици на акта са неблагоприятни и пряко засягат негативно неговата правна сфера, като неблагоприятно засягане е всяка правна последица от акта, състояща се в прекратяване, ограничаване или застрашаване на съществуващи субективни права или създаване на нови, респ. разширяване на съществуващи правни задължения. Като анализира разпоредбите на ЗАвтП, регламентиращи дейността по таксиметров превоз на пътници, и уредбата, дадена в Наредбата, съдът приема, че водачи на леки автомобили могат да осъществяват таксиметров превоз на пътници за своя сметка, от името на търговец, притежаващ удостоверение за регистрация, ако са включени в списък към удостоверението за регистрация и въз основа на издадено разрешение за извършване на таксиметров превоз по чл. 24а, ал. 1 ЗАвтП, съответно по чл. 24 и чл.25 от Наредбата. Доколкото В. Д. има качеството на лице, извършващо таксиметров превоз за своя сметка, от името на търговеца ВИЛ ТАКСИ С ООД, притежаващ удостоверение за регистрация, с оглед издаденото Разрешение [номер]/01.01.2024 г. за извършване на таксиметров превоз с лек автомобил с рег. [рег. номер], с водач и собственик В. Д., който от своя страна притежава валидно удостоверение за водач на лек таксиметров автомобил 046202, то с постановеното с обжалваната Заповед 847/13.05.2024 г. на зам.-кмета на Община Казанлък прекратяване на действието на разрешението, пряко и непосредствено се засяга правната сфера на жалбоподателя В. Д., тъй като прекратеното действие на издаденото разрешение за таксиметров превоз поражда неблагоприятни материалноправни последици за физическото лице, извършващо дейността за своя сметка. Съдът сочи, че правото да се осъществява дейността по таксиметров превоз на пътници за лицето е обусловено от наличието на издаден и валиден разрешителен административен акт за извършване на таксиметров превоз на пътници, като правото възниква с вписването на водача в разрешението в хипотезата на чл. 24а, ал.1, изр. 2-ро ЗАвтП, съответно на чл. 25, ал. 2 Наредбата, като водач, който ще извършва дейността от името на регистрирания търговец, но за своя сметка. Поради това съдът приема, че независимо, че В. Д. не взема участие в производството по издаване на Разрешение за таксиметров превоз на пътници 24079/01.01.2024 г. на ВИЛ ТАКСИ - С ООД, с вписването му в това разрешение за него възниква правото да упражни предвидената в чл. 12, ал. 1, изр. 2-ро ЗАвтП и чл. 3, ал. 2 Наредба 34/06.12.1999 г. възможност да извършва таксиметров превоз на пътници за своя сметка, от името на ВИЛ ТАКСИ - С ООД. Съдът формира извод, че с прекратяването на действието на разрешението за таксиметров превоз на пътници, се отнема не само правото на търговеца, притежаващ удостоверение за регистрация, да осъществява такъв превоз с автомобила, за който е било издадено разрешението, но и се отнема правото на лицето, вписано в разрешението като водач, извършващ дейността от името на регистриран търговец, за своя сметка, да извършва дейност по таксиметров превоз на пътници с този автомобил от името на регистрирания търговец. Следователно, според съда, произтичащите от постановеното прекратяване на действието на издаденото разрешение материалноправни последици представляват правопрекратяващи юридически факти както по отношение на регистрирания търговец, така и по отношение на водача, извършващ таксиметров превоз от негово име, но за своя сметка, като засягат негативно тяхната правна сфера. От горното съдът достига до извода, че материалноправните последици на оспорената пред него заповед пряко и непосредствено засягат неблагоприятно правната сфера на В. Д., а оспорването на заповедта е единственият път за правна защита на засегнатите негови субективни права и интереси, без значение, че лицето не е посочено като адресат на заповедта. Като анализира разпоредбите на чл. 24а, ал. 8 ЗАвтП и чл. 28 Наредба, съдът приема, че материалната компетентност за прекратяване на издаденото разрешение за таксиметров превоз на пътници на територията на съответната община, принадлежи на кмета на общината, при нормативно предвидена възможност това правомощие да бъде делегирано на определено от кмета лице. В тази връзка и доколкото оспорената заповед е издадена от зам.-кмет, съдът анализира извършеното със Заповед 190/01.02.2024 г., допълнена със Заповед 689/17.04.2024 г. на кмета на Община Казанлък, оправомощаване, като приема, че не се установява делегиране на зам.-кмета на правомощието по прекратяване действието на разрешения за таксиметров превоз. Съдът отхвърля като неоснователно становището на органа, че в правомощието по издаване на разрешенията за извършване на дейността, имплицитно се включва и това за прекратяване действието на разрешението. Сочи, че издаването на актове при условията на делегирана компетентност, следва да се основава на изрично и конкретно оправомощаване за упражняване на съответното административно правомощие, а правомощията по издаване на разрешение и прекратяване на неговото действие са отделни такива, със самостоятелни правни последици, и двете принадлежат на кмета. Съдът намира, че след като нормативно компетентността на органа за упражняване на двете правомощия е отделно уредена, то делегирането на всяко от правомощията следва да е изрично, което не е сторено в случая, доколкото разглежданата Заповед 190/01.02.2024 г. делегира на съответния зам.-кмет единствено правомощието по подписване на разрешенията за извършване на таксиметров превоз на пътници. Съдът сочи, че не е допустимо разширително тълкуване или прилагане по аналогия на нормите, регламентиращи материалната компетентност на административните органи, съответно това е недопустимо и по отношение на делегиращите компетентност актове. Съдът приема, че компетентност да прекратява действието на разрешителните за извършване на таксиметров превоз на пътници не произтича за съответния зам.-кмет и от определения му ресор на дейност. С оглед горното, като приема, че по отношение зам.-кмет Д. К. не е налице нормативно регламентирана или делегирана компетентност за упражненото административно правомощие, то издадената Заповед 847/13.05.2024 г. за прекратяване действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер]/09.01.2024 г. на ВИЛ ТАКСИ - С ООД за автомобил с рег. [рег. номер], с водач и собственик В. Д., е нищожна. Отделно от горното, съдът формира и извод, че оспорената пред него заповед е издадена при неспазване на изискванията по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Счита, че посоченото в нея правно основание по чл. 28, ал. 1, т. 6 Наредбата, която разпоредба регламентира прекратяване действието на разрешение за извършване на таксиметров превоз при получено уведомление от ИААА по чл. 50, ал. 2 с.з. за случаи на неправомерно използвани разрешения, не кореспондира с изложените в мотивите фактически обстоятелства за многократно постъпвали в Общинска администрация - Казанлък сигнали за нарушения, свързани с извършване на превоз на пътници по автобусните линии, под формата на таксиметров превоз от водачи на леки таксиметрови автомобили и извършвани в тази връзка проверки от длъжностни лица при Общинска администрация - Казанлък, служители на РУ - Казанлък и ИААА, като приложените констативни протоколи за извършени проверки от служители на Общинска администрация Казанлък не представляват такова уведомление. Съдът приема, че заповедта е издадена и в нарушение на чл. 26, ал. 1, чл. 34 и чл. 35 АПК, тъй като заинтересованите лица не са били уведомени за образуваното административно производство, нито им е била осигурена възможност да участват в производството и да упражнят законово предоставените им процесуални права, както и не са изяснени релевантните за упражненото административно правомощие факти и обстоятелства. Така мотивиран, съдът достига до решаващия извод, че оспорената пред него заповед на зам.-кмета на Община Казанлък е нищожна, поради което обявява нищожността й. Предвид изхода на спора, съдът осъжда Община Казанлък юридическото лице, в чиято структура се намира органът, издал оспорения административен акт, за разноски. Решението е валидно, но частично недопустимо. С оглед задълженията си по чл. 218, ал. 2 АПК, преди да пристъпи към проверка за правилността на обжалвания съдебен акт, настоящата инстанция извършва проверка за неговата допустимост, при която се констатира, че в хода на първоинстанционното производство е допуснато нарушение при конституирането на страните, което води до частична недопустимост на постановеното решение. Предмет на първоинстанционното производство е проверка законосъобразността на Заповед 847/13.05.2024 г., издадена от зам.-кмета на Община Казанлък, с която е прекратено действието на Разрешение таксиметров превоз на пътници [номер]/09.01.2024 г. на ВИЛ ТАКСИ - С ООД по отношение автомобил с рег. [рег. номер]. С Разпореждане 1842/04.06.2024 г. като страни в производството са конституирани В. Г. Д., в качеството му на жалбоподател, заместник-кмет "Строителство, транспорт и екология" на Община Казанлък (неточно посочван в мотивите на съдебното решение като зам.-кмет Инфраструктура, строителство и екология ) в качеството му на ответник по жалбата. С Разпореждане 1893/05.06.2024 г. съдът конституира "ВИЛ ТАКСИ - С" ООД като заинтересована страна в съдебното производство. Съгласно чл. 153, ал. 1 АПК страни по делото са оспорващият, органът, издал административния акт, както и всички заинтересовани лица. Съдът конституира страните служебно (арг.: чл. 154, ал. 1 АПК), като извършва преценка на обстоятелствата, обуславящи правото им на участие в съдебното административно производство. Оспорващият е лицето, сезирало съда с жалба против акт, който го засяга неблагоприятно, както сочи нормата на чл. 147, ал. 1 АПК. Издател на акта е органът, комуто с оглед съдържанието на акта, е приписано волеизявлението. Заинтересовани лица в съдебното производство са тези лица, за които актът е благоприятен и участието им в това производство осигурява възможността им да защитят именно благоприятните последици, които произтичат за тях от издадения акт и чието отпадане е застрашено с упражненото пред съда право на оспорване от друго лице. В настоящия случай, конституираното като заинтересована страна ВИЛ ТАКСИ С ООД е притежател на разрешението за таксиметров превоз на пътници, чието действие е прекратено с оспорената пред АССЗ заповед на зам.-кмета на Община Казанлък. Ясно е, че в този случай за дружеството не произтичат благоприятни последици от административния акт, а напротив негативни такива препятства се възможността за извършване на правнорегулираната дейност по таксиметров превоз на пътници от негово име чрез вписаното в списъка към разрешението трето лице. А доколкото ВИЛ ТАКСИ С ООД, като пряк адресат на акта, има правото самостоятелно да оспори пред съд издадената заповед, което право не е упражнено, това изключва правото му да участва в процеса като заинтересована страна. Следователно, конституирането на дружеството като заинтересована страна в проведеното пред АССЗ съдебно административно производство, не отговаря на правното положение, което то има спрямо спорното право. Това съставлява порок в извършените от съда процесуални действия, който води до недопустимост на съдебното производство спрямо него, а оттам и на постановеното съдебно решение по отношение на него. В останалата си част решението е допустимо и правилно. Страните не спорят по фактите, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК в тази част касационната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Спорът е очертан от следните въпроси допустимост на първоинстанционното производство, с оглед твърдението на касатора, че оспорилото заповедта лице няма право на жалба, и компетентност на издателя на акта, с оглед решаващия извод на съда за наличието на порок на заповедта по смисъла на чл. 146, т. 1 АПК, обуславящ най-тежката форма на недействителност на административния акт. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на индивидуалния административен акт наличието на личен правен интерес за лицето, което сезира съда. Този интерес според нормативния текст принадлежи на гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Правният интерес е една от абсолютните предпоставки за допустимост на съдебното производство и е тясно свързан с института на правото на оспорване, определяно като публично субективно потестативно право, осъществявано по съдебен ред, което принадлежи на граждани и юридически лица, чиито права и законни интереси са засегнати (нарушени или застрашени) със съответната проява на административна власт. Съдебната практика е последователна в разбирането си, че това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Интересът трябва да е правен, личен и пряк. Интересът е правен, когато правните последици на административния акт засягат правната сфера на лицето, т.е. едно правно положение, а не фактическо такова. Непосредствената цел на оспорването в тази връзка следва да е насочено към премахване на неблагоприятни правни последици или постигане на положителни правни резултати от действието на административния акт (В. К. Б., Въпроси на административния процес , изд. Сиби , 2021 г., стр. 257). В този смисъл, правен характер ще има засягането на субективни материални права на оспорващия посредством действието на административния акт или създаването на правни задължения за него. Основното виждане в теорията и съдебната практика е, че интересът е пряк, когато правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от акта и когато с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива, макар да битува и виждане, че само реално настъпилото в правната сфера на адресата на акта засягане е пряко, което е преодоляно с предвидената в чл. 147, ал. 1 АПК възможност тези права и интереси да бъдат застрашени от засягане (вж. В. К. Б., Въпроси на административния процес , изд. Сиби , 2021 г., стр. 257 и бележка под линия). Интересът е личен, когато действието на акта се простира в правната сфера на самия оспорващ, доколкото АПК не допуска подаване на жалба за защита на чужди материални права или интереси. В настоящия случай, жалбоподателя В. Д. мотивира правния си интерес от оспорване на заповедта на зам.-кмета на Община Казанлък с качеството си на водач, вписан в разрешението, чието действие е прекратено с процесната заповед, както и с факта, че е собственик на посочено в разрешението МПС, с което осъществява таксиметровия превоз на пътници от името на превозвача, но за собствена сметка. Таксиметровият превоз на пътници е правно регламентирана дейност, която се осъществява в съответствие с правилата, съдържащи се в ЗАвтП и Наредба 34/06.12.1999 г. Абсолютна предпоставка за извършване на дейността е притежаване на удостоверение за регистрация, което се издава само на търговец, който отговаря на изискванията на чл. 12, ал. 2 ЗАвтП. Удостоверението за регистрация се издава по предвидения в закона ред и условия от кмета на общината или оправомощено от него лице по адреса на управление на съответния търговец. За издадените удостоверения от Изпълнителна агенция Автомобилна администрация се води публичен единен таксиметров регистър. За издаване на удостоверение за регистрация и за вписване в регистъра търговецът подава заявление до кмета на общината, към което прилага документите, определени с наредбата по чл. 12а, ал. 5, списък на водачите, които ще извършват дейността от негово име, и списък на превозните средства, с които ще извършват дейността (чл. 12, ал. 6 ЗАвтП). Редът за регистрация и заличаване от регистъра по чл. 12, ал. 4 ЗАвтП, както и условията и редът за извършване на таксиметров превоз на пътници се определят с наредба на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията това е Наредба 34 от 6 декември 1999 г. за таксиметров превоз на пътници, обн. ДВ бр. 109/14.12.1999 г., в сила от същата дата. Съгласно чл. 3, ал. 1 от нея, таксиметров превоз на пътници се извършва от търговци, притежаващи удостоверение за регистрация и разрешение за таксиметров превоз на пътници, издадени от кметовете на общини или от оправомощени от тях длъжностни лица. Законът допуска таксиметров превоз да се извършва и от водач от името на регистриран търговец, който водач е включен в удостоверението за регистрация (чл. 12, ал. 1 ЗАвтП; в същия смисъл и чл. 3, ал. 2 Наредбата). За целта водачът трябва да отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 3 ЗАвтП, т.е. му е издадено удостоверение на водач на лек таксиметров автомобил по реда на наредбата по чл. 12а, ал. 5 ЗАвтП от ИААА. В този случай, към заявлението за издаване на удостоверение за регистрация и вписване в единния публичен таксиметров регистър, търговецът подава за вписване към списъка към удостоверението за регистрация данните на водачите, които ще извършват таксиметровия превоз от името на търговеца, но за своя сметка (чл. 10, ал. 4, т. 2, чл. 24, ал. 2, т. 3 Наредбата). Съгласно чл. 24, ал. 1 Наредбата разрешението за извършване на таксиметров превоз на пътници се издава от кмета на общината или оправомощено от него длъжностно лице за всеки отделен автомобил. Това разрешение се издава на регистриран търговец, който няма публични задължения, освен когато са разсрочени или отсрочени по законов ред, въз основа на заявление по образец, придружено със списък на превозните средства, за които се кандидатства за издаване на разрешения по ал. 1, и списък с данните на водачите, които ще извършват таксиметровия превоз от името на регистрирания търговец, но за своя сметка, както и фискален бон, издаден от таксиметровия апарат за всеки автомобил от списъка. Информация за издадените разрешения се въвежда служебно в публичния регистър. Чл. 25, ал. 1 Наредбата сочи, че разрешението по чл. 24, ал. 1 е поименно и не подлежи на преотстъпване, а ал. 2, че когато дейността се извършва от водач, от името на регистриран търговец, но за своя сметка, в разрешението по чл. 24, ал. 1 се отбелязват и данните на водача. Разрешението за извършване на таксиметров превоз на пътници, валидно за територията на съответната община, е един от задължителните документи, които водач на таксиметров автомобил следва да притежава при управлението му, наред с валидно за съответната община удостоверение "Водач на лек таксиметров автомобил", както и валидно удостоверение за психологическа годност (чл. 31, ал. 1 Наредбата). Докато последните две се издават на самия водач на таксиметров автомобил, то разрешението за извършване на таксиметров превоз на пътници се предоставя на водача от регистрирания превозвач, от чието име се осъществява дейността, макар и за сметка на водача. Наред с това разрешение, водачът, който осъществява таксиметров превоз от името на регистрирания търговец, следва да притежава и предоставя при проверка от контролните органи също: валидно удостоверение за техническа изправност и знак за техническа изправност, издадени по реда на Наредба Н-32 от 2011 г. за периодичните прегледи за проверка на техническата изправност на пътните превозни средства (приложение 7 към чл. 38, ал. 1 от Наредба Н-32 от 2011 г.) и пътна книжка, издадена и заверена от регистрирания търговец (приложение 12 към Наредба 34/06.12.1999 г.). Тези документ също се предоставят на водача от регистрирания търговец. Всички изброени кумулативно са необходимо условие за валидно осъществяване на дейността по таксиметров превоз на пътници от лице, което не се идентифицира с регистрирания по реда на ЗАвтП и Наредба 34/06.12.1999 г. търговец-превозвач. Видно е, че без да притежава такова разрешение за извършване на таксиметров превоз, в списък към което съответният водач е вписан като осъществяващ превоза от името на търговеца, но за своя сметка, съответното лице не може да осъществява дейност т.е. това е условие за законосъобразност на дейността му. Поради това и се формира извод, че разрешението поражда за водача права, доколкото задължително условие е вписването към него на неговите данни, още повече когато дейността се осъществява и със собственото му МПС. В тази връзка, допълнителен аргумент е изискуемостта на документ, удостоверяващ съгласието на собственика на превозното средство, с което търговецът ще осъществява таксиметров превоз, то да бъде вписано в списъка към удостоверението за регистрация, когато превозното средство не е собственост на търговеца (чл. 9, т. 8 Наредбата). Поради това, прекратяването на действието на разрешението лишава вписания водач от възможност да упражнява дейността чрез посочения в него автомобил. Затова и независимо че законът предвижда производството по издаване на това разрешение да се развива единствено между търговеца притежател на удостоверението за регистрация, и съответния кмет, от което следва и логичният извод, че именно търговецът е този, който би следвало да върне отнетото разрешение в общината (както разпорежда изрично и чл. 28, ал. 3 Наредбата), отнемането на разрешителния акт, както правилно сочи първоинстанционният съд, има правопогасителен ефект спрямо възможността на вписания водач да упражнява таксиметров превоз. Гореизложеното обуславя правилност на извода на първоинстанционния съд, че заповедта на зам.-кмета на Община Казанлък, издадена с правно основание чл. 28, ал. 1, т. 6 Наредба 34/06.12.1999 г., с която се прекратява действието на разрешението за таксиметров превоз на ВИЛ ТАКСИ С ООД по отношение на лекия автомобил, с водач и собственик В. Д., засяга пряко и непосредствено това лице, вписано в него като водач, осъществяващ дейността от името на търговеца, но за своя сметка; още повече когато този субект е и собственик на превозното средство, чрез което е заявено, че се извършва таксиметровият превоз на пътници. Отмяната на заповедта ще породи за това лице благоприятни правни последици, тъй като за него ще отпаднат правните пречки за осъществяване на дейността по таксиметров превоз на пътници в съответствие с приложимата нормативна регламентация. В този смисъл, за В. Д., за когото не се спори, че е вписан като водач в списъка към издаденото на ВИЛ ТАКСИ С ООД разрешение за таксиметров превоз на територията на Община Казанлък, със собствения му лек автомобил, действието на което разрешение се прекратява с процесната заповед, има правен интерес от оспорването й, тъй като е пряко и непосредствено засегнат от разпоредените с нея правни последици. Изложеното дава положителен отговор на въпроса за допустимостта на проведеното пред АССЗ производство и прави доводите на касатора в обратния смисъл неоснователни. Другият съществен въпрос, който очертава правния спор, е свързан, на първо място, с принадлежността на упражненото властническо правомощие, което има отношение към законосъобразността на административния акт по смисъла на чл. 146, т. 1 АПК. Компетентността е понятие с установено в теорията и съдебната практика съдържание. Тя е израз на разпределението между държавните органи на функциите и отговорностите, с които разполага целият държавен апарат, и създава гаранция за законност и защита интересите на субектите, които са засегнати от съответното волеизявление. В тази връзка е и правилото на чл. 4, ал. 1 АПК, носещо условното наименование "Законност", според чието предписание административните органи действат в рамките на правомощията си, установени от закона, а последното е в основата на възприетото в практиката становище, че правомощията на административните органи винаги се съдържат в конкретен нормативен акт. Както е посочено и в Тълкувателно решение 1/21.01.2022 г., постановено по тълк. дело 4/2019 г. на Общото събрание на съдиите (ОСС) на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, качеството на административен орган се придобива въз основа на закон, даващ право на съответния орган (от системата на изпълнителната власт или друг правен субект или организация, осъществяващи публични функции или предоставящи обществени услуги) да издаде съответния административен акт служебно или по искане на гражданин или организация. Отличителният белег на административните органи, участници в правния оборот, е тяхната административна правосубектност, състояща се в нормативно признатата способност на органа да има административни правомощия, да бъде носител на административнопроцесуални права и адресат на административнопроцесуални задължения. Компетентността е условие за валидност на административния акт, поради което порокът, изразяващ се в липса на компетентност, прави административния акт негоден да породи правните последици на едностранен властнически акт от момента на издаването му. Това е особено съществен порок на акта, който съдът следва да отстрани, независимо дали и до каква степен са нарушени другите условия за законосъобразност на акта. В това се изразява и задължението на съда по чл. 168, ал. 2 АПК да обяви нищожността на акта, дори да липсва искане за това. Върховният административен съд е последователен в разбирането си, че нормите, уреждащи компетентността, не могат да се тълкуват разширително, те се прилагат stricto senso във всеки един конкретен случай. В настоящия случай, като контрапункт на правомощието да издаде разрешение за таксиметров превоз на пътници за територията на съответната община, ЗАвтП в чл. 24а, ал. 8 урежда и правомощието на кмета да прекрати със заповед действието на същото (също чл. 28, ал. 1 Наредбата). Тъй като в настоящия случай оспорената пред АССЗ заповед, с която е извършено такова прекратяване, е издадена от зам.-кмет на Община Казанлък, се поставя въпроса за надлежното делегиране на това правомощие. Доколкото както чл. 24а, ал. 8 ЗАвтП, така и чл. 28, ал. 1 Наредба 34/06.12.1999 г. предвиждат заповедта да се издаде освен от кмета, така и от оправомощено от длъжностно лице, то е налице уредена в закона възможност за делегиране на правомощието. Поради това, на следващо място, следва да се даде отговор на въпроса дали е налице надлежно прехвърляне на властническото правомощие от кмета на общината на посочения като издател на оспорената заповед заместник-кмет на Община Казанлък. Само положителният отговор на този въпрос обуславя валидността на издадената Заповед 847/13.05.2024 г. Съгласно чл. 170, ал. 1 АПК в тежест на административния орган е да установи изпълнението на законовите изисквания при издаването на оспорения пред съда акт. Както правилно установява първоинстанционният съд, в тази връзка от страна на ответника в производството са представени Заповед 190/01.02.2024 г. и Заповед 689/17.04.2024 г., с която първата е допълнена. Със заповедта от 01.02.2024 г. на заместник-кмет "Строителство, транспорт и екология" (а не Инфраструктура, транспорт и екология ) е възложено да подписва "разрешения за ползване на таксиметров превоз" (т. ІІ от заповедта). Другата заповед тази от 17.04.2024 г. няма отношение към така делегираното правомощие. Като се остави настрана съдържанието на употребения израз, доколкото законът говори за издаване на разрешение за таксиметров превоз , а не за разрешение за ползване на таксиметров превоз, което насочва по-скоро към лицата, ползватели на предоставяната услуга, отколкото към тези, които я предоставят, така възложеното правомощие не може да бъде тълкувано в смисъл, че освен издаване на разрешението, е делегирано и правомощието по прекратяване на неговото действие. Това е така, тъй като както се посочи по-горе нормите, очертаващи компетентността на административните органи не се тълкуват разширително, още по-малко е допустимо уредената в закона възможност за нейното делегиране на друго лице, да се тълкува по този начин. И доколкото само заповедта от 01.02.2024 г. очертава пределите на предоставената на зам.-кмета на Община Казанлък в лицето на Д. К. компетентност, имаща отношение към осъществяването на дейност по таксиметров превоз на пътници на територията на общината, то правилно първоинстанционният съд достига до извода, че в тези предели не се включва правото да се издаде заповед за прекратяване на действието на издадено разрешение за извършване на таксиметров превоз на пътници за конкретен лек автомобил, включен в списъка към съответното разрешение. Такъв извод не следва, както правилно отбелязва и съдът, от ресора на съответния заместник-кмет, който включва най-общо транспорт . Ето защо, изводът че зам.-кметът на Община Казанлък, посочен като издател на оспорената пред АССЗ заповед, не разполага с компетентност да прекратява разрешенията по смисъла на чл. 24а, ал. 8 ЗАвтП, респективно чл. 28, ал. 1 Наредбата, е правилен. Липсата на компетентност за издаването на индивидуалния административен акт е тежък порок, който съществено засяга неговото съдържание, правейки го невалиден, поради което АССЗ правилно обявява нищожността на атакуваната от В. Д. Заповед 847/13.05.2024 г. Независимо че само по отношение на валиден административен акт може и има основание да бъде направен извод за спазване изискванията за форма, наличието на нарушение на административнопроизводствените правила, което да е толкова съществено, че да повлиява върху крайното решение на органа, изложените от органа фактически обстоятелства подкрепят ли извода му за осъществяване на соченото от него правно основание и актът отговаря ли на законоустановената цел, тъй като същият е породил правни последици, първоинстанционният съд формира правни изводи и за останалите условия за законосъобразност на акта, които настоящата инстанция намира за обосновани и правилни, и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК препраща към мотивите на съдебното решение. Твърдението на касатора за необоснованост на съдебното решение е неоснователно. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд формира правните си изводи въз основа на съвкупна оценка на приетите по делото доказателства, която установява по неоспорен от страните начин фактите от значение за правния спор. Съдът правилно установява фактическата обстановка, а правните му изводи са логически обвързани с доказателствата по делото и правилно приетата за приложима правна уредба. Твърдението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на първоинстанционното решение е бланкетно, поради което и на основание чл. 218, ал. 1 АПК, касационната инстанция не дължи произнасяне по него. По изложените съображения Административен съд Стара Загора постановява правилно решение, което следва да се остави в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за разноски в настоящото производство е основателна и следва да се уважи, поради което на основание чл. 143, ал. 1 вр. чл. 228 АПК Община Казанлък - юридическото лице, в чиято структура се намира административният орган, издал оспорения в първоинстанционното производство акт, следва да бъде осъдена да заплати на В. Г. Д., направените за касационното производство разноски в размер на 1 000,00 (хиляда) лева, съставляващи договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуална защита пред Върховния административен съд. Възражението за прекомерност на претенцията, наведено от процесуалния представител на касатора с молбата от 11.03.2025 гв., е неоснователно, доколкото възнаграждението съответства на минимума, регламентиран в чл. 8, ал. 3 от Наредба 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и не са изложени факти и обстоятелства, които да налагат намаляване на този размер.