Решение № 6772 от 5.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13284/2019 г.

Решение № 6772 от 5.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13284/2019 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело", гр. София, чрез процесуален представител против решение № 5556/26.09.2019 г. по адм. д. № 5184/2019 г. на Административен съд – София-град, с което на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл агенцията е осъдена да заплати на Д. Б. обезщетение в размер на 9588 лева за периода от 03.11.2017 г. до 03.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска на 13.05.2019 г. до окончателното плащане, както и са присъдени разноските за производството. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага твърдения, че съдът е следвало да направи прихващане между претендираната сума като обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл и изплатеното на основание чл. 107а ЗДСл обезщетение. Предвид изложените доводи иска да бъде отменено решението и бъде отхвърлен предявеният иск. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по жалбата, Д. Б. чрез процесалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е недопустима в частта, в която се обжалва частта от решението, с която е оставено без разглеждане и е прекратено производството по делото относно направеното възражение за прихващане. Независимо, че възражението за прихващане не въвежда самостоятелен предмет на делото, съдът е изразил волята си в самостоятелен диспозитив и е посочил, че в тази част решението подлежи на обжалване в 7-дневен срок. Жалбата е подадена в срока за касационно обжалване, но извън 7-дневния срок за обжалване на прекратителното определение, в който единствено може да се направи преценка за допустимостта на това произнасяне. Съответно жалбата е недопустима в тази част. Разгледана по същество, в останалата част касационната жалба е неоснователна. Административен съд София-град е установил от фактическа страна, а и не е било спорно, че с влязло в сила на 08.03.2019 г. съдебно решение е отменена заповед ЧР-11 -1461/02.11.2017 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно–почивно дело" при Министерство на отбраната, с която на основание чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на ищеца, считано от 03.11.2017 г. във връзка с прието от служителя предложение на органа № 15249/02.11.2017 г. за изплащане на уговорено обезщетение. На 21.03.2019 г. със заповед № ЧР – 11 – 218/21.03.2019 г., Д. Б. е възстановен на заеманата преди прекратяване на служебното правоотношение длъжност. Основната му месечна заплата към датата на прекратяване на служебното правоотношение и към датата на възстановяването му на длъжност е 1598 лева. Установено, че след датата на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, няма вписано друго служебно правоотношение. Не е налице и трудово правоотношение за процесния период. На 02.11.2017 г. касаторът е заплатил по банков път на Д. Б. сума в размер на 5 752. 80 лева, представляваща обезщетението по чл. 107а от ЗДСл по отменената като незаконосъобразна Заповед № ЧР – 11-1461 от 02.11.2017 г., издадена от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно – почивно дело". На 08.04.2019 г. е предявен иск пред Софийски районен съд от Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно – почивно дело" с правно основание чл. 55, предл. 3 от ЗЗД срещу Д. Б. за възстановяване на получения размер на обезщетението по чл. 107а от ЗДСл, по което е образувано гр. дело № 20395/2019 г., 157 състав на СРС. Към момента, съгласно служебна справка на интернет страницата на Софийски районен съд, делото е приключило с осъдително решение и е архивирано, като е разпоредено и издаване на изпълнителен лист. Пред касационната инстанция ответникът заявява, че решението е изпълнено, което не се оспори от касатора. Решението е правилно, постановено след подробен анализ на доказателствата по делото и при спазване на приложимите правни норми. Искът с правно основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е за защита на субективното право да се получи обезщетение за времето, през което държавният служител е останал без работа поради незаконно прекратяване на служебното му правоотношение. Обосновани са изводите на съда, че това обезщетение е дължимо. Представените по делото съдебни решения установяват, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е била отменена, исковият период не надхвърля ограничителният критерий и лицето не е престирало труд по служебно или трудово правоотношение, което обуславя основателността на предявения иск по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Не се спори и относно размера на обезщетението. Спорно по делото е дали от това обезщетение е следвало да се приспадне обезщетението по чл. 107а ЗДСл. Когато правоотношението е прекратено законосъобразно, обезщетението е в размер на уговорените 4 месечни заплати (чл. 107а ЗДСл). Когато то е прекратено незаконосъобразно и актът, с който е прекратено, е отменен, дължимото обезщетение е в размер на шест брутни месечни възнаграждения (чл. 104, ал. 1 от ЗДСл). Изплащането и на двете обезщетения би довело до възмездяване на една и съща вреда два пъти, което би обогатило неоснователно лицето. По силата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Действително към момента на приключване на производството пред АССГ това вземане не е било ликвидно и е изискуемо, тъй като субективното право за съществуването и дължимостта му е било предмет на висящо гражданско дело. Поради това вземането не е могло да бъде обект на прихващане. Към момента вземането е ликвидно, изискуемо, а и удовлетворено, което не се оспори от касатора пред настоящата инстанция. Изменение на решението в частта за разноските не е поискано по предвидения от закона ред, поради което не следва да се обсъжда. По изложените съображения решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. На ответника следва да бъдат присъдени сторените в касационното производство разноски, доказани в размер на 809 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,