Решение № 110 от 4.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10864/2017 г.

Решение № 110 от 4.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10864/2017 г., VI о., докладчик председателят Милка Панчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 3340 от 16.05.2017 г., постановено по адм. д. № 917/2017 г. Административен съд - С.- град е отхвърлил оспорването по жалба на Е. П. П. от гр. С. лично и като законен представител и майка на двете си малолетни деца срещу заповед № ЗСУ-18 от 12.01.2017 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - район "Л.". Срещу това решение е подадена касационна жалба от Е. П. П. - лично и в качеството й на законен представител на малолетното й дете М. П. с молба да бъде отменено. Ответникът по делото - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Л., чрез пълномощника юрк. Л. в писмено отговор оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена. В съдебно заседание, страните редовно призовани, не се явяват и не се представляват. Представителят на Върховна административна прокуратура счита касационната жалба за подадена в срок, от надлежна страна, поради което е допустима, а по същество за неоснователна. Решението е постановено в съответствие с приложимия закон и представените по делото доказателства, които обуславят направените изводи от съда. Върховният административен съд, шесто отделение, прецени правилността на обжалваното решение, обсъди касационните оплаквания и намира касационната жалба за процесуално допустима, а по същество за неоснователна. С решение № 3340 от 16.05.2017 г. по адм. д. № 917/2017 г. Административен съд - С.- град е отхвърлил жалбата на Е. П. П., лично и като законен представител и майка на двете си малолетни деца срещу заповед № ЗСУ-18 от 12.01.2017 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - район "Л.", с която жалбоподателката и двете й са настанени в Центъра за временно настаняване "Св. Димитър", гр. С., в частта, с която е определен срок на настаняването до три месеца, считано от 13.01.2017 г. Първоинстанционният съд подробно и правно обосновано е изложил мотиви за допустимостта на разглежданата от него жалба, както и за законосъобразността на заповедта в оспорената част относно определения срок за настаняване до три месеца. Решението е правилно. Съгласно чл. 2, ал. 3 от Закона за социалното подпомагане, право на социални помощи имат българските граждани, семейства и съжителстващи лица, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, или с помощта на задължените по чл. 140 от Семейния кодекс да ги издържат лица да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности. Легалното определение на понятието "основни жизнени потребности" е заложено в § 1, т. 1 от ДР на Закона за социалното подпомагане, съгласно която това понятие включва достатъчно храна, облекло и жилище, съобразно социално-икономическото развитие на страната. Е. П. П. е представила доказателства, че независимо от доброто си здравословно състояние и младата възраст, тъй като отглежда двете си деца, едното от които е дете до 3- годишна възраст, не може чрез собствения си труд да задоволи основните си жизнени потребности, най- вече от жилище, поради това е подала заявление с вх. № СУ/Д-С-ЛЮ/174/28.12.2016 г. до директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Л. за изготвяне на индивидуална оценка на потребността от подкрепа и индивидуален план за подкрепа. При изготвяне на индивидуалната оценка е установено, че тя е ползвала до този момент социална услуга ЦВН, че е двадесет и една годишна самотна майка на две малолетни деца, безработна и отглеждаща дете до тригодишна възраст, няма собствено жилище, доходът й е в размер на 185 лв. от семейни помощи за децата, отпуснати по чл. 7 и чл. 8 от Закона за семейни помощи за деца. Със заповед № ЗСУ-18 от 12.01.2017 г. директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - район "Л." е уважил молбата, като Е. П. и малолетните й деца са настанени в център за временно настаняване за срок от три месеца, считано от 13.01.2017 г. П. е оспорила тази заповед пред Административен съд - С.- град в частта, с която е определен срок за временно настаняване. Административен съд - С.- град правилно е изтълкувал релевантните за спора факти и обосновано е мотивирал становището си, че атакуваната в частта досежно краткосрочното предоставяне на услугата по чл. 36, т. 4, б. "б" от ППЗСП заповед, съответства на изискването на закона. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 6 от ППЗСП социалните услуги могат да се предоставят краткосрочно и/или дългосрочно. Условията и редът за извършване на социални услуги, съгласно чл. 19, ал. 4 от Закона за социално подпомагане (ЗСП) се определя с Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане. Легалната дефиниция на "Център за временно настаняване" (ЦВН) е дадена в разпоредбата на § 1, т. 23 от ДР на ППЗСП, която определя, че това е форма на социална услуга, предоставяна на бездомни лица за срок не повече от 3 месеца в рамките на календарната година, който при необходимост може да се удължава до 6 месеца. Съгласно § 1, т. 46 от ДР на ППЗСП "Краткосрочни услуги" са услугите, предоставяни за срок до 3 месеца. Като е определил краткосрочно предоставяне на социалната услуга от 13.01.2017 г., т. е. в срок до три месеца, административният орган правилно е приложил материалния закон. Е. П. е настанена в центъра със заповедта за максимално допустимия срок от три месеца, и с оглед на цитираните по- горе разпоредби е невъзможно да бъде настанена за срок по-дълъг от 3 месеца. Няма данни жалбоподателката да е заявила ползването на услугата дългосрочно, но дори и да го е направила, законът определя възможността за ползването й само 3 месеца в календарната година, при подаването на молба за ползването й. При необходимост, както бе посочено по-горе, законодателят е предвидил възможността за удължаването й до 6 месеца, но от тази възможност П., би могла да се възползва едва след изтичане на посочения в административен акт срок, ако е налице реална нужда от удължаване на ползването на социалната услуга. Оспореният административен акт е съобразен и с визираната цел на закона, затруднените в социално отношение граждани да бъдат подпомогнати за разрешаване на жизнените им проблеми, както и с целта на законодателя за конкретния вид услуги - да осигури място за живеене, съдействие за включване в курсове за квалификация и преквалификация и други обучителни курсове и/или за намиране на работа, както и за социалната адаптация на потребителите. Изложеното не означава, че помощта за настаняване в жилища за временно настаняване, следва да се предоставя на потребителите неограничено и пожизнено. Горното налага извода, че заповедта в оспорената част относно краткосрочното настаняване на Е. П., е напълно съобразена с действащото материално и процесуално право, с нормите на Конституцията на Р. Б. и на Закона за социално подпомагане. По изложените съображения обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неговата отмяна. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,