Решение № 4624 от 11.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1260/2017 г.

Решение № 4624 от 11.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1260/2017 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), чрез процесуалния си представител юрк. Чолаков, който обжалва решение № 686 от 6.12.2016 г., постановено по адм. дело № 558/2016 г. на Административен съд - П., в частта, с която ГД "Изпълнение на наказанията" е осъдена да заплати на А. Г. Я., обезщетение в размер на 3 500 лева за претърпени неимуществени вреди в следствие на противоправно бездействие на длъжностни лица от администрацията на Затвора гр. П., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба, като в останалата част до пълния предявен размер от 5 000 лева е отхвърлил иска като неоснователен. В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваната част решението е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което моли да бъде отменено в обжалваната му част и бъде отхвърлен предявения от А. Г. Я. иск. Моли също да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в полза на ГД "Изпълнение на наказанията". Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател ГДИН не се явява и не изпраща представител. По делото от ГДИН, чрез процесулния си представител ст. юрк. Василева е представено писмено становище, в което се подържат доводите в касационната жалба и не се сочат нови доказателства. Моли също да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в полза на ГД "Изпълнение на наказанията" Ответникът по касационната жалба - А. Г. Я., чрез адв. Стоянов, в представено по делото писмено становище изразява счита жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Моли също за присъждане на адвокатски хонорар. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба досежно размера на присъденото обезщетение. Върховният административен съд, състав на трето отделение намира, че касационната жалба е предявена от надлежна страна, за която решението в обжалваната му част е неблагоприятно за него, подадена е в срок, поради което е допустима за разглеждане по същество. Разгледана по същество, същата се явява частично основателна. Административен съд - П. е сезиран с иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ от А. Г. Я. срещу ГД "Изпълнение на наказанията" - С. за присъждане на обезщетение, за претърпени неимуществени вреди вследствие от противоправно бездействие на съответните административни органи от ГДИН за периода от 1.12.2014 г. до датата на приключване на съдебното дирене пред първа инстанция - 9.11.2016 г. в размер на 5 000 лева, ведно със законната лихва считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Неимуществените вреди претърпени от Янков са предизвикани от изключително лошите битови условия, при които последният е изтърпявал наложеното му наказание "лишаване от свобода" и се изразяват в претърпени от него унижения на човешкото му достойнство предизвикани от действията и бездействията на служители и длъжностни лица на З. П., тъй като същите са бездействали и са допуснали Янков да живее при унизителни и нечовешки условия, които са довели до това, че той е изпитал болки и страдания поради неприемливата обстановка, в която е бил поставен в затвора в Затвора гр. П.. Административният съд е установил, че Янков е постъпил в З. П. на 12.02.2015 г., като обвиняем за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 194 от НК, като в периодите от 28.03.2015 г. до 6.04.2015 г., от 24.02.2016 г. до 2.03.2016 г., от 6.06.2016 г. до 16.06.2016 г. и от 8.08.2016 г. до 18.08.2016 г. ищецът е пребивавал в наказателни килии, в които не е имало течаща вода и санитарен възел в помещения от средно 3 кв. м. жилищна площ. Установил е още, че в периода от 29.06.2015 г. до 12.09.2016 г. ищецът е бил настанен в килии, (№ 202, № 500 и № 804) в които жизненото пространство на един лишен от свобода е било под 4 кв. м. От така установеното първоинстанционният съд е приел, че Янков, не е имал достатъчна жилищна площ от 4 кв. м., съгласно стандартите възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, като в рамките на тези 14 месеца от представените по делото справки от З. П., и допуснатите по делото свидетелски показания съдът е установил, че за период около 10 месеца жизненото му пространство е било под 3 кв. м. Посочил е в мотивите си, че през четирите периода, в които Янков е пребивавал в наказателни килии е бил подложен на нечовешко и унизително отношение, тъй като практиката да се използват кофи за облекчаване на затворниците е също сама по себе си достатъчна, съгласно практиката на ЕСПЧ, за да се приеме, че е налице нарушение на чл. 3 от ЕКЗПЧ. Предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, степента на претърпените морални страдания, времето на престой, без да е налице увреждане на здравето на Янков и при съблюдаване на изискването на чл. 52 от ЗЗД, решаващият съд е приел, че исковата претенция за претърпени неимуществени се явява частично доказана, поради което е присъдил обезщетение в размер на 3 500 лева за целия период от 14 месеца. В останалата част до пълния предявен размер от 5 000 лева е заключил, че искът е неоснователен, поради недоказаност на твърдените от Янков вреди. Решението е валидно, допустимо, но е частично неправилно, само относно размера на определеното обезщетение. При правилно изяснена фактическа обстановка и събрани в пълен обем доказателства, съдът е направил анализ на доказателствата, направил е верни правни изводи, които се споделят от настоящия съдебен състав. Настоящият тричленен състав напълно споделя направените изводи в обжалваното решение, поради което смята, че същите не следва да се приповтарят. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ фактически правно се е обосновал. В случая ищецът по делото се е справил с доказателствената тежест по закон и е успял да установи наличието на всички елементи от състава на чл. 1 от ЗОДОВ относно твърдяното от него незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация, при и по повод осъществяването на административна дейност за периодите от 29.06.2015 г. до 12.09.2016 и от г. 28.03.2015 г. до 6.04.2015 г., в които периоди ищецът е претърпял неимуществени вреди, тъй като е бил подложен на нечовешко и унизително отношение. По силата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая вредите се претендират от незаконосъобразно действие и бездействие на администрацията на Затвора гр. П.. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Правилно е прието от решаващия съд, че съгласно разпоредбата на чл. 205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, поради което надлежен ответник за процесния период е ГДИН. Съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 1.01.2019 г. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза в сила три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Въпреки наличието на отлагателен срок за влизането на посочените текстове в сила не може да се приеме, че те не са част от действащото законодателство към периода преди 2019 г. По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Затвора гр. П. е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода. ЕКПЧОС е ратифицирана от Р. Б., поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 2.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., в най-голяма степен това се отнася до пилотното решение по делото Нешков и др. срещу България, констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. Е. съд по правата на човека приема, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е достатъчно ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. ЕСПЧ е критикувал този подход на националните съдилища и в редица свои предходни решения срещу България - например Йовчев, Илиев, Радков, Шахънов е пилотното решение Нешков и др. срещу България като е посочил, че този подход е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Съдът счита, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката (или наказанието) не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в затвора и че предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин. От друга страна, за да попадне в полето на приложение на чл. 3 ЕСПЧОС дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие; тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на Съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение. Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането. Неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, което решаващият съд в настоящия случай е направил. Предвид изложеното и събраните по делото доказателства правилно е прието от съда, че исковата претенция за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от лошите битови условия в Затвора гр. П. за периода от 28.03.2015 г. до 6.04.2015 и за периода от 29.06.2015 г. до 12.09.2016 г. г. е доказан по основание - установени са елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда за ищеца от него. Настоящият състав намира, че в конкретния случай решаващият съд неправилно е приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, определяйки размера на дължимото обезщетение. Изхождайки от конкретно събраните в хода на процеса доказателства и отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за характера на увреждането, степента и продължителността на причинените страдания и техния интензитет, обезщетението за претърпените вреди възлиза на сумата от 2 000 лв. за посочените периоди от 29.06.2015 г. до 12.09.2016 г. и от 28.03.2015 г. до 6.04.2015 г. Предвид изложеното решението следва да бъде частично отменено за разликата над 2000 лв. до присъдения размер от 3 500 лв., а искът в тази част съответно отхвърлен. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Във връзка с направеното от процесулания представител на касационния ответник искане за заплащане на адвокатски хонорар, настоящият съдебен състав счита, че същото не следва да се уважи. Същият не е назначен служебно нито от настоящия касационен състав, нито от първоинстанциония съд, поради което заплащането на адвокатския хонорар следва да се заплати от съответната адвокатска колегия. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение