Решение № 15156 от 11.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11128/2016 г.

Решение № 15156 от 11.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11128/2016 г., VI о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. А. А. против решение № 3922 от 9.06.2016 г. по адм. дело № 9318/2014 г. на Административен съд С.- град, с което е изменен ревизионен акт № 1300006/28.04.2014 г. на орган по приходите при Териториално поделение на Национална агенция за приходите (ТД на НАП)- С., поправен с ревизионен акт № 1300006/30.06.2014 г. на същия орган, потвърдени с решение № 1453/14.08.201 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - С. при Централно управление на Национална агенция за приходите за периода 2009 г. и жалбата на А. против ревизионния акт в останалата част е отхвърлена. Жалбоподателят поддържа, че решението на административния съд е постановено в противоречие с материалния закон. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който ревизионният акт да бъде отменен или евентуално след отмяната на съдебното решение делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав. Претендира и присъждане на възнаграждение за процесуалния представител адв. Георгиева по чл. 38 от Закона за адвокатурата. Ответникът- директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - С. при Централно управление на Национална агенция за приходите оспорва касационната жалба и моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира и присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в жалбата и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК срок и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд С. - град е постановено в съответствие с материалния закон. Правилно съдът приема, че не са налице основания за отмяна на ревизионния акт - същият е постановен от компетентния орган, в предвидената форма и при спазване на административнопроизводствените правила. В този смисъл изводите на решаващия съд се споделят изцяло от настоящата инстанция. Заключенията на административния съд за наличие на задължения на жалбоподателя за вноски за държавно обществено осигуряване (ДОО) и за здравно осигуряване (ЗО) за 2008 г., 2009 г., 2010 г., 2011 г. и 2012 г. са направени при правилно тълкуване и прилагане на закона. Установено, че през периода 2007 г. - 2012 г. жалбоподателят А. работи и се осигурява по основен трудов договор с Висше транспортно училище "Т. К." и по допълнителен такъв с Изпълнителна агенция "Железопътна администрация". Установено е също, че през посочения период А., който притежава лиценз за оценка на цели предприятия, издаден от Агенцията за приватизация, извършва дейност и като вещо лице. Същият е включен в списъка на вещите лица към Агенцията по вписванията, както и в списъците на вещите лица към различни съдилища, а за дейността си получава възнаграждение. Жалбоподателят не е регистриран като самоосигуряващо се лице и не подава декларации в това качество за започване, възобновяване или прекъсване на дейността за посочените данъчни периоди. Със заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) от 21.10.2013 г. органът по приходите възлага на жалбоподателя да бъде извършена ревизия за определяне на задълженията за вноски за ДОО и за вноски за ЗО за периода 2007 г. - 2012 г. За резултатите от ревизията е съставен ревизионен доклад № 1300006/12.02.2014 г., а ревизията приключва с ревизионен акт № 1300006/28.04.2014 г. на органа по приходите, поправен с ревизионен акт № 1300006/30.06.2014 г., с който на жалбоподателя са установени общо за периода 2008 г. - 2012 г. задължения за вноски за ДОО в размер на 1470,36 лв. и 713,06 лв. лихва за забава и задължения за вноски за ЗО в размер на 670,74 лв. и лихва за забава в размер на 209,98 лв., определени по месеци и години. При тези данни правилно съставът на Административен съд С. - град приема, че като вещо лице по смисъла на § 1, т. 1 от Наредба № 1/5.05.2004 г. за условията и реда за определяне на възнаграждения за вещи лица и на аналогичната разпоредба на § 1, т. 1 от Наредба № 1/16.01.2008 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, жалбоподателят А. е включен в списъците по чл. 398 от Закона за съдебната власт. Правилно е преценено, че като специалист със специални знания и умения през посочените периоди, същият упражнява свободна професия по регистрация и за тази дейност, както и за дейността си като лицензиран оценител подлежи на осигуряване в качеството на самоосигуряващо се лице. Този извод на съдебния състав е в съответствие с разпоредбата на чл. 1, ал. 5, т. 1 на Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, която изрично предвижда, че лицензираните оценители и експертите към съда и прокуратурата упражняват свободна професия по регистрация. При верен и точен анализ на цитирания текст, първоинстанционният съд приема, че като лице упражняващо свободна професия през периода 2007 г. - 2012 г., жалбоподателят подлежи на задължително осигуряване съгласно чл. 4, ал. 3, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и в качеството си на самоосигуряващо се лице дължи внасяне на осигурителни вноски за своя сметка (чл. 5, ал. 2 КСО). Възражението на касатора, че възприетото от административния съд тълкуване на понятието "свободна професия" е в противоречие с дефиницията на § 1, т. 29 от Допълнителните разпоредби на Закона за данъците върху доходите на физическите лица, е неоснователно. В цитираната разпоредба експертите към съда и лицензираните оценители са изрично посочени като лица, упражняващи свободна професия, а в случая са изпълнени и останалите условия, посочени в текста: жалбоподателят не е регистриран като едноличен търговец, самоосигуряващо се лице е по смисъла на КСО и извършва професионална дейност за своя сметка. С оглед изводите, че през посочения в ревизионния акт период жалбоподателят упражнява свободна професия и подлежи на осигуряване като самоосигуряващо се лице, правилно съдът приема, че същият дължи вноски за ДОО от започване на дейността съгласно чл. 10 КСО. Тези вноски се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година съгласно чл. 6, ал. 7 КСО (изм.), сега ал. 8, а здравните вноски се дължат авансово върху месечен доход, определен при условията на чл. 40, ал. 1, т. 2 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО). В съответствие с разпоредбата на чл. 6, ал. 8 КСО (изм.), сега ал. 9 е и заключението на административния съд, че окончателните осигурителни вноски се дължат от осигурените лица върху годишния осигурителен доход в размерите за фонд "Пенсии" и за допълнително задължително пенсионно осигуряване в срока за подаване на данъчната декларация, като годишният осигурителен доход се определя като разлика между декларирания или установения от органа по приходите при условията и по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс облагаем доход от упражняване на трудова дейност и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово осигурителни вноски. Съобразно обстоятелството, че през посочения по- горе период жалбоподателят получава доходи от дейности на различни основания по чл. 4 КСО, решаващият съд достига до правилния извод, че осигурителните вноски се внасят върху сбора от осигурителните му доходи, но върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход (чл. 6, ал. 10 КСО (изм.), сега ал. 11), при спазване на реда, установен в текста. След анализ на цитираните норми законосъобразно е преценено, че окончателният размер на месечните осигурителни вноски се определя на база годишния осигурителен доход, изчислен при посочения по- горе начин, като годишният осигурителен доход на самоосигуряващите се лица се отнася за целия календарен период, през който е упражнявана дейността, а не само за месеците в които са придобити доходи от нея. Този извод се подкрепя и от текста на чл. 2, ал. 4, изр. 3 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, според който годишният осигурителен доход, върху който се дължи окончателната осигурителна вноска, се определя като разлика между сбора от средномесечния деклариран или установен от органа по приходите при условията и по реда на ДОПК облагаем доход от упражняване на трудова дейност и сбора от доходите, върху които помесечно са внасяни авансово осигурителни вноски. На тази база правилно съдът кредитира заключението на вещото лице З., което е съобразено с изразеното по- горе разбиране за определяне размера на месечните осигурителни вноски върху годишния осигурителен доход на лицето за съответния данъчен период, а не само върху месеците, през които този доход е реализиран. Ето защо доводите на касатора в обратния смисъл са неоснователни. Всичко изложено обосновава законосъобразност и на крайните изводи на първоинстанционния съд, че размерът на дължимите от жалбоподателя вноски за ДОО и ЗО за 2008 г. и за 2010 г. - 2012 г. в ревизионния акт са правилно определени, а жалбата в тази част е неоснователна и следва да се отхвърли. По отношение на вноските за месец декември 2009 г. правилно съдът приема, че дължимите осигурителни вноски следва да бъдат намалени, съобразно изчисленията, направени в заключението на вещото лице З., като ревизионният акт в тази част бъде изменен и съобразен с изводите на експерта. Възражението на касационния жалбоподател, че за част от периода е извършена предходна проверка, при която не са установени задължения, също е неоснователно. Проверката, извършена от органи по приходите за периода 2005 г. -2010 г. и приключила с протокол № 1100913/5.05.2011 г., се отнася за доходите и имуществено на жалбоподателя, а не за задълженията по ДОО и ЗО. Ето защо тази проверка няма връзка с констатациите в ревизионния акт и провеждането й не изключва осъществяването на контрол от органите по приходите върху дължимите за част от същия период вноски за ДОО и за ЗО. Поради всичко изложено настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение приема, че при постановяване на решението на първоинстанционния съд не са допуснати посочените в касационната жалба основания за неговата отмяна. Съдебният акт е постановен в съответствие с материалния закон и следва да бъде оставен в сила. С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ жалбоподателят следва да заплати на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"- С. при ЦУ на НАП сумата 150.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. (Възнаграждение за първата инстанция е присъдено с оспореното решение.) По тези съображения Върховният административен съд, шесто отделение,