Решение № 230 от 31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2252/2013 г.

Решение № 230 от 31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2252/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 214 от 07.12.2012 г. по гр. д. № 385/12 г. на Варненския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 1088 от 31.05.12 г. по гр. д. № 2272/10 г. на Варненския окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл. 17, ал. 2 ГПК, че заповед № 146/13.11.1989 г. на председателя на комисията по ТСУС е нищожна поради липса на компетентност на нейния издател и е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС на [община] срещу [фирма] за предаване владението на поземлен имот с идентификатор № 10135.5502.540 по КК на [населено място], с площ от 7191 кв. м. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е постановено при нарушаване на основните принципи на ГПК, че решаващият състав не е съдействал за изясняване на обективната истина, че е приложил стриктно преклузията за събиране на нови доказателства спрямо [община], но не и спрямо противната страна. Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна. С определение № 300 от 03.06.2013 г. по настоящото дело е допуснато служебно касационно обжалване на въззивното решение поради съмнение за неговата допустимост в частта, с която е прогласена нищожността на заповед № 146/13.11.1989 г. на председателя на комисията по СТУС [населено място]. Съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК, гражданският съд се произнася инцидентно по валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на съдебен контрол. Произнасянето е само в мотивите на решението, доколкото е във връзка с основния гражданскоправен спор. Гражданският съд няма правомощието да прогласява с диспозитива на решението си нищожността на административния акт - в този смисъл и практиката по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК - определение № 195/26.03.13 г. по ч. гр. д. № 1346/2013 г. на IV ГО. Такова правомощие има само административният съд, в процедура по обжалване на административния акт, при спазване на правилата на АПК. По съществото на касационната жалба: Съдът е сезиран с иск по чл. 108 ЗС. Спорният имот представлява част от терен, който с регулационния план на [населено място] от 1989 г., утвърден със заповед № 146/13.11.1989 г. на председателя на комисията по ТСУС, е отреден за озеленяване и улична регулация. Тези мероприятия не са реализирани. Позовавайки се на предназначението на имота към момента на влизане в сила на § 7 от ЗМСМА и на отреждането му по плана от 1989 г., [община] претендира право на собственост на основание § 7, т. 4 ЗМСМА и § 42 ПЗР на ЗИД ЗОбС. Ответникът противопоставя върху имота права, удостоверени с нотариален акт № 176, т. III, рег. № 10620, дело 535/2009 г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Нотариалният акт е за право на собственост върху имот с идентификатор № 10135.5502.567, целият с площ от 22 366 кв. м., от които 15175 кв. м. са удостоверени пред нотариуса с документ за собственост /възлагателно постановление на Варненския окръжен съд от 12.04.2002 г. по т. д. № 161/99 г., постановено в производство по чл. 717, ал. 4 ТЗ, с което на дружеството са възложени вещите и имуществените права на [фирма] - в несъстоятелност и договор за доброволна делба от 05.06.2009 г. с [фирма]/, а за другите 7191 кв. м., представляващи спорният имот по настоящото дело, нотариусът е приел основанието придобивна давност. Установено е по делото, че съгласно регулационния план на [населено място] от 1967 г. спорният имот с площ от 7191 кв. м. е част от по-голям терен, отреден за работилница на Техникум по корабостроене и П. по корабостроене. Реално усвоената площ обаче е по-малка от отредената и това се установява от кадастралните планове от 1968 г. и 1984 г. В тези планове имотът на Техникума е заснет с пл. № 2382 и в него не влиза спорният терен, който към този момент представлява свободни площи между имота на Техникума и съседни имоти - резервоар на В и К, предприятие "Багра" и плавателен канал. Едва през 1991 г. е извършено попълване на кадастралната основа, като в плана е нанесена масивна ограда, изградена съобразно предвижданията на З. от 1967 г. и включваща спорната площ към терена на Техникума по корабостроене. Този кадастрален план обаче не отразява реално правото на собственост, тъй като в производството по несъстоятелност на [фирма] като актив са записани и съответно - прехвърлени на ответника по реда на чл. 717, ал. 4 ТЗ само 14 862 кв. м., представляващи реално усвоената до 1991 г. площ от Техникума по корабостроене, но не и спорната площ, която излиза извън тези граници. При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният от [община] срещу [фирма] иск за собственост е неоснователен. На първо място - общината не е доказала, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА спорният имот е бил държавна собственост. Не било доказано и това, че по силата на действащ подробен устройствен план спорният имот е отреден за озеленяване, улици и алеи. Заповедта, с която е утвърден регулационният план от 1989 г., е нищожен административен акт, тъй като е издадена от некомпетентен орган. Съгласно чл. 75, ал. 1, т. 2, б. "в" ППЗТСУ (отм.), заповедта е следвало да бъде подписана от председателя на ИК на ОНС, съответно - председателя на ИК на ОбНС, при който е съставен съвет за териториално и селищно устройство. Вместо това в случая заповедта е подписана от председателя на комисията по ТСУС. Освен това липсва и съответствие между текстовата и графичната част на заповедта, доколкото е одобрен план за "спортен комплекс Канал-море-езеро", а в графичната част само един поземлен имот е отреден за спортен комплекс. При това положение към момента на влизане в сила на ЗМСМА действащ е бил регулационният план от 1967 г., според който спорният имот е отреден за Техникум и П. по корабостроене, а не за благоустройствени мероприятия. Не са налице предпоставките на § 7, т. 4 ЗМСМА и § 42 ПЗР на ЗИД ЗОбС и [община] не се легитимира като собственик на спорния имот по силата на посочените текстове от закона. Общината не е собственик и на евентуалното основание придобивна давност, тъй като няма доказателства да е упражнявала фактическа власт върху спорния имот за срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Решението е неправилно. От събрания по делото доказателствен материал съдът не е установил обективната истина. Погрешен е изводът на въззивния съд, че няма данни спорният терен към момента на влизане в сила на ЗМСМА да е бил държавна собственост. Изяснено е по делото, че още с РП от 1967 г. този терен, както и намиращите се в съседство земи, са били отредени за държавни нужди, без в плана да има данни преди това те да са представлявали частни имоти, които подлежат на отчуждаване. Този извод следва пряко от данните по КП от 1968 г. /извадка на стр. 124 от първоинстанционното производство/. Няма данни за частни имоти и в плана от 1989 г. - в този смисъл е тройната експертиза от 16.01.12 г. и обясненията на вещите лица в съдебно заседание. Особеното мнение на вещото лице инж. К. В. е необосновано и не следва да се взема пред вид. От тези данни следва извод, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА спорният терен е бил държавна собственост. Макар с регулационния план от 1967 г. този терен да е бил предоставен за стопанисване и управление на Техникум по корабостроене, на практика той не е бил усвоен от това държавно учреждение, останал е извън оградената и реално ползвана от него площ и не се е включил в капитала на [фирма], който е включвал само усвоената от техникума площ от 14 862 кв. м. Този извод следва от обстоятелството, че в производството по несъстоятелност на [фирма] съдът е издал възлагателно постановление по чл. 717, ал. 4 ТЗ /редакция преди изменението С ДВ бр. 53/2003 г./ само по отношение на усвоената част от терена, предоставен на Техникум по корабостроене, но не и за спорния имот 10135.5502.540 с площ от 7191 кв. м., който е извън площта, за която се отнася това възлагателно постановление. Ответникът [фирма], в полза на което е издадено възлагателното постановление, не се легитимира като собственик на спорния имот въз основа на това постановление. Това е наложило обединяването на двата съседни имота в един общ, за който на дружеството е издаден нотариален акт за собственост на основание давностно владение, постановление за възлагане по чл. 717, ал. 4 ТЗ и договор за доброволна делба. От всички тези данни следва извод, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА спорният имот е имал характер на държавна собственост и не е бил част от имуществото на държавно предприятие. Неправилни са и изводите на въззивния съд по прилагането на материалния закон. Действително, заповед № 146/13.11.1989 г. на председателя на комисията по ТСУС В., с която е утвърден последният план, определящ регулационния статут на процесния имот, е подписана от некомпетентен орган. Това обстоятелство обаче не е решаващо за изхода на делото. Съгласно § 7, т. 4 на ЗМСМА, в първоначалната му редакция, с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините местните пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване. Законът има предвид не само реално изградените улици и зелени площи, а и тези, които фактически изпълняват тази функция. Предвижданията на уличнорегулационните планове относно тези имоти не са от решаващо значение за преминаването на собствеността, за разлика от приетата по-късно разпоредба на § 42 ПЗР на ЗОбС. В настоящия случай към момента на влизане в сила на ЗМСМА спорният имот е включвал условно две части: продължение на [улица], отделящо имота на В. корабостроителница от съседен имот и свободни площи между имота на Корабостроителницата, резервоар на В и К и плавателен канал, които по естеството си са представлявали зелени площи. По своите характеристики тези части отговарят на предвижданията на § 7, ал. 4 ЗМСМА за преминаване на държавната собственост върху тях в общинска. Обстоятелството, че през 1991 г. са били заградени от Корабостроителницата и приобщени към нейния имот, без това заграждане да е отговаряло на правата и, не се отразява на собствеността, която е станала общинска по силата на закона. Предвижданията на плана от 1989 г., които затвърждават обществения характер на имота чрез отреждането му за алеи и озеленяване, имат второстепенно значение и не влияят пряко на процеса на преминаване на собствеността от държавна в общинска. Не е била налице и пречката на § 7, ал. 2 ЗМСМА /нова, ДВ бр. 49/1995 г./ за преминаване на собствеността, тъй като спорният имот не е бил част от уставния фонд на ДФ "В. корабостроителница", в противен случай щеше да се включи в масата по несъстоятелността и да премине в собственост на ответното дружество по реда на чл. 717, ал. 4 ТЗ. В обобщение - настоящият състав приема, че ищецът е станал собственик на процесния имот на основание § 7, ал. 4 ЗМСМА. Ответникът владее този имот без правно основание, тъй като не е могъл да придобие общински имот по давност - чл. 86 ЗС, вр. чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗОбС и § 1 от ЗИД ЗС /ДВ бр. 46/2006 г., с последващи изменения/. Искът по чл. 108 от ЗС е основателен и следва да бъде уважен. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и спорът да се разреши съобразно приетото от настоящия състав. С оглед изхода на делото, на ищеца следва да се присъдят сторените разноски в размер на 10 042,28 лв., от които 8730,63 лв. за първа инстанция и 1311,65 лв. за въззивна инстанция. За касационното производство разноски не са претендирани и не следва да бъдат присъждани. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на