Решение № 121 от 9.09.2013 г. на ВКС по н. д. № 1152/2012 г.

Решение № 121 от 9.09.2013 г. на ВКС по н. д. № 1152/2012 г., I н. о., НК, докладчик съдията Пламен Томов Главният прокурор е отправил до ВКС по реда на глава тридесет и трета от НПК искане да бъде отменена частично новата (въззивна) присъда на Варненския апелативен съд, издадена срещу подсъдимия Й. С. П.

Присъдата е от 31.01.2003 г. по внохд. № 212/02 и в оспорената й част се отнася само до влошеното с нея положение на П. - или чрез осъждането му за първи път в тази съдебна инстанция за престъпления, за които е бил оправдан в Варненския окръжен съд, или чрез увеличаване на наказанието, наложено му в първата инстанция.

В първата насока-осъждането за първи път, оспорената част от въззивната присъда има за предмет отговорността на подсъдимия П. за пет престъпления: за три грабежа по чл. 199 НК, за палеж по чл. 330 НК и за незаконно държане на огнестрелно оръжие и боеприпаси по чл. 339 НПК; във втората насока - увеличаване на наказанието - за убийство по чл. 116 НК. Общото за всички тези престъпления е, че отговорността за тях ВАС е обосновал и с доказателства, съдържащи се в обясненията на Й. П., които той е дал на 19.01.2001 г. в досъдебното производство. Неоспорена от главния прокурор остава отговорността на осъдения за още един грабеж, кражба, други случаи на незаконно държане на оръжие и боеприпаси, и за съучастието му с починалия З. З., спрямо когото делото е прекратено.

Отправеното до ВКС искане от главния прокурор е основано на т. 4 от чл. 422, ал. 1 НПК - на 31.05.2012 г. искателят е изпълнил задължението си по чл. 421, ал. 2 НПК да го отправи в едномесечен срок от узнаването на 7.V. с. г., че Европейският съд по правата на човека е постановил на 24.01.2012 г. решение по делото "Й. П. срещу България" (жалба № 22926/04) и че то е влязло в сила на 24.04. с. г.

В отправеното искане главният прокурор е посочил, че в решението си ЕСПЧ е установил нарушения на чл. 3 и чл. 6 § 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, и че тези нарушения имат съществено значение по делото на ВАС, чието възобновяване е поискано, като е посочил освен това в какво се състои тяхното значение.

Искането по реда на възобновяването е поддържано от участващия прокурор и в съдебното заседание на ВКС, а от страна на осъдения - единствената друга страна, взела присъствено участие в него - и с единственото различие по отношение на етапа, от който делото трябва да бъде започнато отново (не във въззивната инстанция, а в досъдебното производство).

ВКС намери, че искането на главния прокурор е основателно.

Според т. 3 - 5, 7 и 9 на диспозитива на решението на ЕСПЧ, съдът установява с единодушие, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на оплакванията относно малтретирането, извършено от полицията и надзирателите, липсата на ефективни разследвания относно тези събития и условията на задържане във Варненския затвор; [...]

нарушение на чл. 3 по отношение на оплакванията, свързани с липсата на адекватни медицински грижи; [...]

нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията относно използването на признания, получени на 19 януари 2001 г. при неспазване на чл. 3; [...]

нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на проверката на писмената кореспонденция на жалбоподателя с неговия адвокат; [...]

УСТАНОВЯВА [също така, но] с пет срещу два гласа, че е налице нарушение на чл. 13 по отношение на оплакването относно липсата на вътрешноправни средства за защита с цел промяна на вредните последици от лошите условия на задържане във Варненския затвор; [...] " (освен цитираните 5 точки диспозитивът на решението съдържа още 9, посветени - преди цитираните - на допустимостта на жалбата, която подал Й. П., а между цитираните и след тях - на отхвърлянето й като неоснователна, и на частичното уважаване на претенцията на жалбоподателя за обезщетения).

Цитираната по-малка част от диспозитива на решението ЕСПЧ е онази, която поначало може да послужи на искането на главния прокурор, но той в действителност е използвал само една по-малка част и от нея - посветена на онези аспекти от нарушенията на чл. 3 и чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, които според главния прокурор имат "съществено значение за делото" (вж отново цитираното по-горе от диспозитива, във връзка с чл. 3 относно малтретирането, извършено от полицията и надзирателите, а във връзка с чл. 6, § 1 - относно ползването на признания, получено на 19.01.2001 г. при непознаване на чл. 3).

Конкретно визираните от главния прокурор прояви на нарушенията по чл. 3 и чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС са мотивирани от ЕСПЧ на съответните места в съобразителната част от решението по следния начин:

• по чл. 3: "Съдът, като не забравя субсидиарния характер на своята задача и императива да не поема ролята на юрисдикция от първа инстанция при установяване на фактите, освен ако обстоятелствата го налагат [...] отбелязва, че [...] обстоятелствата [...], свързани с арестуването на жалбоподателя, не са били обект на независима и пълна преценка от вътрешните съдилища [...]. Ето защо съдът счита, че в конкретния случай той трябва да извърши собствена преценка на фактите въз основа на фактите, с които разполага, и като спазва правилата, установени от неговата съдебна практика за тази цел" (§ 82 от решението) [...]

"Доказателствата, с които разполага съдът, не му дават възможност да определи извън всякакво разумно съмнение дали жалбоподателят действително е бил малтретиран по описания от него начин [...]. Все пак медицинските доказателства от преписката показват, че лицето е получило няколко силни удара по главата, гръдния кош и горните крайници, вероятно на 18 януари 2001 г. и във всеки случай в периода между двата медицински прегледа, на които е бил подложен на 18 и 22 януари 2001 г. Съдът счита, че сериозността на установените телесни наранявания сочи, че жалбоподателят е бил подложен на третиране, чиито последици надхвърлят необходимия предел на сериозност, за да попадне в обхвата на чл. 3 от Конвенцията, и че то представлява нечовешко и унизително отношение [...]. (§ 86, пак там) [...]

"Следователно е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по тази точка от обвинението. " (§ 88, пак там) [...]

• по чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС: "Според постоянната практика на Съда, показания, получени в нарушение на чл. 3 от Конвенцията, не следва да се привеждат като доказателство срещу жалбоподателя, а срещу лицето, обвинено в отношение, противоречащо на чл. 3, за да се установи или докаже наличието на подобно отношение. Декларация, направена при непознаване на чл. 3, е присъщо лишена от достоверност. [...] Вземането под внимание на подобна декларация като доказателство, за да се установи вината на едно лице, е несъвместимо с гаранциите на чл. 6 от Конвенцията и води до нарушаване на справедливостта на цялото наказателно производство. [...] Независимо от доказателствената стойност на декларациите и степента на тяхната релевантност, същото се отнася и за решението за виновността на жалбоподателя, произнесено от съда [...]" (§ 136, пак там) [...]

"След като разгледа фактите по случая, съдът отбелязва, че в показанията си от 19 януари 2001 г. жалбоподателят се е признал за виновен за много въоръжени грабежи и че е замесен в тройно убийство [...]. Първоинстанционният съд е изключил от съвкупността от доказателствата въпросните показания и е осъдил жалбоподателя на доживотен затвор при обикновен режим [...]. Апелативните и касационните юрисдикции са взели под внимание тези показания; те са осъдили лицето по всички точки на обвинението, повдигнати от прокуратурата, и са му наложили най-тежкото наказание, предвидено по българския наказателен кодекс, а именно доживотна присъда без замяна [...]". (§ 137, пак там) [...]

"... Апелативният съд и Върховният касационен съд [...] не са разгледали въпроса дали лицето е понесло полицейско насилие, за да бъде принудено да направи признания предишния ден [...]." (§ 141, пак там) [...]

"Съдът е на мнение, че поради този пропуск съдебните органи не са разсеяли сериозното съмнение, изразено от жалбоподателя относно валидността на неговите признания на 19 януари 2001 г. Така самото използване на въпросните показания като доказателство за виновността на жалбоподателя само по себе си е нарушило справедливостта на водения срещу него наказателен процес. Следователно налице е нарушение на чл. 6 § 1 по тази точка на обвинението." (§ 142, пак там).

Приведените дотук мотиви към решението на ЕСПЧ дават достатъчна представа в какво по-конкретно се изразяват нарушенията на чл. 3 и чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, на които се позовава в своето искане главният прокурор, за да заключи в него, че те "се оказват и нарушения на процесуални правила по смисъла на основанието за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 1, т. 5, вр. с чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК". Заключението на главния прокурор се споделя от ВКС, защото в мотивите си ЕСПЧ е констатирал всъщност недостатъци в доказателствената дейност по делото, които са довели и до ограничаване на правото на подсъдимия на защита. Констатациите на ЕСПЧ в тази насока могат да бъдат обобщени според тяхното значение да покажат доказателствената несигурност, която създава ползването в подкрепа на обвинението на обясненията, дадени от Й. П. на 19.01.2001 г. Преодоляването на създалата се процесуална ситуация е освен това важно, тъй като опорочава вътрешното убеждение на съответните държавни органи (чл. 14 НПК) като гаранция не само за постигане на обективната истина по делото (чл. 13 НПК), но и за правото на защита (чл. 15 НПК)

С оглед на изложеното главният прокурор наистина е прав да смята, че установените от ЕСПЧ нарушения на чл. 3 и 6, § 1, на които се е позовал в искането си, имат "съществено значение за делото" (чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК) - извод, до който по друг повод е правил и ВКС (вж р. 293/07-I, Бюл. 5/08).

Главният прокурор е прав, накрая, да иска отстраняването на последиците от нарушаването на ЕКЗПЧОС чрез ново разглеждане на делото във въззивната инстанция - става дума за необходимост от нова оценка на доказателствата за част от инкриминираната дейност, която е в правомощията на тази инстанция, още повече, когато тъкмо тя е постановила новата (въззивната) присъда. Поради това връщането на делото в досъдебния му стадий - както се претендира от името на осъдения, - е не само неоправдано, но не държи сметка за наличието и на други доказателства освен спорните в обясненията от 19.01.2001 г., а също така и за натоварването на органите от досъдебното производство с оценка на действия, извършени след техните собствени.

Не държи сметка и за друга особеност на делото и претенцията от името на осъдения да бъде спряно изпълнението на оспорената присъда или той да бъде освободен от затвора на друго основание-съдебният акт е оспорен от главния прокурор частично, а с него е било определено общо наказание за голям брой престъпления, което не подлежи на автоматично редуциране само заради оспорената част, както и на такава редукция на отнасящите се до нея две наказания доживотен затвор.

Ръководен от всичко изложено и съобразно с останалите приложими разпоредби от глава тридесет и трета от НПК, ВКС - I н. о.