Решение № 664 от 14.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8360/2010 г.
ВАСI отделение14.01.2011 г.докладчик Галина Христова
Диспозитив
Оставя в сила решение № 964/10.05.2010 г., постановено по адм. д. № 3279/09 г. на Административен съд - гр. Варна, Решението не подлежи на обжалване
Мотиви
Решение № 664 от 14.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8360/2010 г., I о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 във вр. с чл. 144, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във вр. с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Благовеста Ганчева, в качеството й на процесуален представител на Петранка Стоянова Минчева, против решение № 964/10.05.2010 г. на Административен съд - гр. Варна, постановено по адм. д. № 3279/09 г., с което е отхвърлено оспорването на Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-552/26.09.2009 г. (АУЗД), издаден от орган по приходите при Дирекция "Местни данъци" на община Варна, потвърден с решение № МД - АУ-552/18.11.2009 г. на директора на Дирекция "МД" при община Варна. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на съдебното решение, поради необоснованост на правните изводи и неправилно приложение на материалния закон, съставляващи от своя страна касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че пределите на сервитутното право, съгласно специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) и Наредба № 3 и № 16 от 09.06.2004 г., по своето естество се припокриват с ограниченото вещно право на ползване, поради което следва да се приложи към целите на данъчното облагане респ. към приложението на чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ. Посочено е също така, че съдът неправилно е установил, че не е налице и друго основание, изключващо дължимостта на установеното данъчно задължения, а именно чл. 24, ал. 1, т. 17 от ЗМДТ. Аргумент в тази посока е, че срокът за деклариране на искането за данъчно облекчение тече от 08.05.2007 г., на която дата процесния имот е попълнен в плана на ЗПЗ - Варна, като преди тази дата възстановеният като земеделски имот, но включен в регулацията на града, не е могъл да се ползва по предназначение. Пледира са отмяна на решението и отмяна на АУЗД № МД-АУ-552/26.09.2009 г., както и присъждане на не посочени по размер и вид разноски пред двете инстанции. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "МД" при община Варна, оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо "А" отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 218, ал. 1 от АПК, както и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора: Касационната жалба, като подадена в срок и от надлежна страна, е допустима, а разгледана по същество, е неоснователна, поради следните съображения: За да отхвърли жалбата на Петранка Минчева, съдът е приел следното: Собствеността върху процесния имот е придобита от Минчева по силата на реституционно решение влязло в сила през м. януари 2006 г. Към този момент е приложим чл. 24, ал. 1, т. 17 от ЗМДТ (ред. ДВ, бр. 153/1998 г.) във вр. с чл. 27 и чл. 14 от същия закон, създаващ данъчно облекчение за данъчно задължени лица по отношение на недвижимите имоти, собствеността върху които е възстановена по закон и които не са в състояние да бъдат използвани, за период от 5 години, след като бъде подадена декларация в двумесечен срок, броим от момента на придобиване на имота. Установено е, че декларацията за ползване на облекчението не е подадена в предвидения от закона преклузивен по своя характер срок - до м. март 2006 г., тъй като жалбоподателката не е съобразила, че не момента на придобиване на фактическата власт върху имота, а момента на придобиване на собствеността е релевантен спрямо надлежното упражняване на правото на облекчение. Прието е също така, че съгласно § 4, т. 9 и т. 10 от ПЗР на ЗЕ, спрямо собствениците на възстановени имоти, в които има изградени енергийни обекти, се създават ограничения в ползването на имотите, което е възприето като основание да се приеме, че не е налице условието от хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 17 от ЗМДТ - имота не е в състояние да бъде използван. По отношение приложението на чл. 11, ал. 1 и ал. 3 от ЗМДТ е прието, че сервитутните права спрямо процесния имот са основание за спазване на известни ограничения в начина на ползване на имота от страна на собствениците, но не изключват ползването на същия. Също така е посочено, че чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ може да намери приложение само в случай на учредено вещно право на ползване, разбирано като право вещта да са използва съгласно нейното предназначение и правото да се придобиват добиви от нея без да се променя съществено, но не и в случай на учреден сервитут (без значение от неговия вид). Така постановеното решение е правилно, като настоящата касационна инстанция напълно подкрепя правните изводи на първоинстанционния съд, изведени при безспорна фактическа обстановка между страните и точно съобразяване с приложимия материален закон. Не може да бъде споделено възражението на касатора, че пределите на процесното сервитутно право, съгласно ЗЕ и Наредба № 3 и № 16 от 09.06.2004 г., по своето естество се припокриват с ограничено вещно право на ползване, съществуващо в полза на "НЕК" ЕАД. Сервитутът винаги и по правило е свързан със съществуването на правоотношение, при което лицето, имащо вещни права върху даден имот, има задължение да търпи извършването от страна на титуляря на сервитута на определени фактически действия в имота и/или с установено положение, както и да се въздържа от действия, накърняващи ползването на сервитута. В случая е безспорно, че ограниченията, с които трябва да се съобразява касатора при ползването на собственият си имот, намаляват възможностите му за извличане на максимална полза от собствеността му спрямо нуждите, но това не е основание да се приеме, че от приложението на енергийните сервитути на практика се постига резултат идентичен с действието на ограничено вещно право на ползване - чл. 56 от Закона за собствеността. Що се касае до възраженията, че е налице практически ползване на целия имот от страна на "НЕК" ЕАД и имотът е "запустял", както и че до същия не е осигурен реален достъп, то това са съображения за съществуването на положение, което не е относимо към предмета на настоящото дело, но пък чиято промяна зависи изцяло от волята на касатора. Неоснователно е и възражението, че съдът необосновано е приел, че срокът за подаване на декларацията по чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ тече от януари 2006 г., тъй като към този момент процесния имот е земеделски и не е включен в регулацията на града, поради което не е могъл да се ползва по предназначение. Напротив, съдът, съобразявайки се със закона, е посочил, че не момента на придобиване на фактическата власт върху имота, а моментът на придобиване на собствеността (на нейното възстановяване) е релевантен спрямо надлежното упражняване на правото на облекчение. Това е така, тъй като разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 17 от ЗМДТ има за цел да освободи за определения петгодишен срок иначе задължените по закон лица от плащанията, свързани с данъка върху възстановените им недвижимите имоти, спрямо които макар и да е призната и възстановена собствеността, то същите в общия случай могат да се ползват от правоимащите едва след предаване на фактическата власт (въвода във владение), което от своя страна може да бъде свързано с провеждането на допълнителни производства, издаването на актове и извършването на действия, отнемащи различно време (понякога надвишаващо посочения срок) и поставящи имотите в "състояние" да не могат да бъдат използвани. С оглед установената неоснователност на касационните възражения, изложени в касационната жалба на Петранка Стоянова Минчева и установената правилност на решение № 964/10.05.2010 г. на Административен съд - гр. Варна, то искането й за присъждане на разноски и за двете инстанции следва да бъде отхвърлено като неоснователно. От своя страна, ответната страна в настоящото производство и имаща право на разноски, с оглед изхода на делото, не е претендирала такива. Водим от горното, Върховният административен съд, първо "А" отделение