Решение № 50183 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3551/2021 г.

Решение № 50183 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3551/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Александър Цонев Производството е по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на въззивно решение, постановено по чл. 127, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 127, ал. 1 ЗЗД и чл. 32, ал. 2 СК, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса- кога един банков кредит, изтеглен от единия от съпрузите по време на фактическа раздяла, може да е изразходван за нужди на семейството, за да се ангажира регресната отговорност на другия съпруг "за половината" след погасяването на кредита от първия съпруг. Настоящият състав на ВКС дава следния отговор на поставения въпрос: Тъй като фактическата раздяла прекъсва всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите (т. р. 35/71 г. на ОСГК), тази регресна отговорност може да възникне само и единствено в хипотезата, когато средствата от кредита са използвани за погасяване на стари задължения, които са били поети за семейни нужди. Това е така, защото за задълженията, поети за семейни нужди, съпрузите отговарят солидарно съгласно чл. 32, ал. 2 СК, а когато единият солидарен длъжник погаси изцяло старото задължение (включително със заемни средства), то другият съпруг му дължи половината на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД. За да установи регресното си вземане, платилият съпруг следва да докаже, че старото задължение е поето за нужди на семейството съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. Това е така и в хипотезата, когато старото задължение е по предишен кредит, изтеглен от единия съпруг по време на брака. Липсва презумпция за семейна общност върху банковите влогове (СК от 2009 г. урежда семейната имуществена общност само върху придобитите вещни права по време на брака, но не и върху банковите влогове). Тъй като кредитните средства, получени по разплащателната сметка на единия съпруг не са имуществена общност, то доказателствената тежест на чл. 154, ал. 1 ГПК не е разместена, и съпругът, получил кредита, е длъжен да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че го е изразходвал за семейни нужди, за да може да реализира регресната отговорност на другия съпруг като солидарен длъжник, след погасяването на кредита в условията на чл. 127, ал. 2 ЗЗД. При този отговор на поставения правен въпрос, относно правилността на въззивното решение настоящият състав на ВКС намира следното: Касационната жалба е подадена от С. А. Б., срещу решение № 262716/21 г., постановено по гр. д. № 3067/19 г. на СГС ІІІ - "б" състав, с което тя е осъдена да плати на ищеца Е. Г. И.. на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 32, ал. 2 СК. В касационната жалба са изложени следните касационни основания: въззивният съд е нарушил съдопроизводствените правила- чл. 143, ал. 2 ГПК, тъй като е установил наличието на релевантни факти, които не са били въведени с исковата молба, и за които не се прилага чл. 143, ал. 2 ГПК (в първото заседание ищецът може да поясни и допълни исковата молба); доказателствата по делото сочат, че за сумата над 15000 лв., кредитът не е бил изразходван за нуждите на семейството, тъй като ремонтът на жилището е бил извършен още през 2002-2003 г., а съпрузите са били във фактическа раздяла от лятото на 2008 г. Въззивният съд е приел, че е сезиран с исковата молба, подадена от Е. Г. И., който твърди следното: по време на брака с ответницата С. А. Б., на 14.10.2008 г., е изтеглил кредит в размер на 30000 лв., който е погасил самостоятелно след прекратяване на брака (бракът е прекратен на 21.02.2011 г.); кредитът е използван за нуждите на семейството-погасяване на предходен кредит от 03.11.2006 г. в размер на 15000 лв. за покупка на семейното жилище, както и за ремонт на придобитото по време на брака жилище, и за покупка на два леки автомобила. Ищецът е поискал ответницата да му плати половината от сумата, която е отишла за погасяване на кредита след прекратяването на брака. С допълнителна молба, в първото заседание, ищецът е уточнил и допълнил, че рефинансирането на първоначалния кредит от 15000 лв. за покупка на семейното жилище е извършено няколко пъти за периода от февруари до май 2008 г., но са изтеглени допълнителни 10000 лв. за ремонт, а с последния кредит от 14.10.2008 г. е рефинансиран кредита от 25000 лв., но са изтеглени допълнителни 5000 лв. за покупка на лек автомобил и за разплащане на ремонтните дейности. В срока за отговор, ответницата е възразила, че са във фактическа раздяла от есента на 2008 г., но е напуснала жилището на 17.12.2008 г., тя не оспорва, че кредитът от 03.11.2006 г. е изразходван за покупката на процесното жилище, което след прекратяване на брака е останало в обикновена съсобственост с равни дялове, но оспорва, че кредитът, изтеглен през 14.10.2008 г., е бил използван за ремонт на жилището. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че по време на брака ищецът е теглил четири кредита- първият кредит е от 03.11.2006 г. за 15000 лв., вторият е теглен на 21.04.2008 г. за 19500 лв., като с част от него- с 13963, 80 лв., е рефинансиран първия, третият кредит е от 09.09.2008 г. и е за 25000 лв., като с 18714, 28 лв. е рефинансиран втория кредит, четвъртият кредит е от 14.10.2008 г. за 30000 лв., като с 24872, 91 лв. е рефинансиран третия кредит. Според въззивния съд- кредитите са използвани за семейни нужди- за покупка на семейното жилище и за ремонтни дейности, поради което е уважил изцяло иска, тъй като съществува презумпция за това, че извършените по време на брака разходи са за нуждите на семейството. Според настоящия състав на ВКС решението на въззивния съд е неправилно в следните части: в закона не е уредена презумпция, че извършените по време на брака разходи са за нуждите на семейството, защото както бе посочено в отговора на въпроса само и единствено придобитите по време на брака вещи и вещни права са семейна имуществена общност. Освен това по време на фактическа раздяла въобще не възниква имуществена общност върху придобитите вещи и вещни права. Ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че цялата сума от 30000 лв. е отишла за погасяване на поети стари задължения за нуждите на семейството. Има доказателства само за сумата от 18714, 28 лв., тъй като това е било задължение по банков кредит, който е теглен преди фактическата раздяла (това е остатъка от задължение към 09.09.2008 г. по кредита, теглен на 21.04.2008 г.), и средствата по който са отишли за погасяване на банков кредит за покупката на семейното жилище, за плащане на разходите по извършения ремонт на жилището през пролетта на 2008 г., както и за покупката на лек автомобил "Рено". За останалата сума до 30000 лв. (размера на кредита от 14.10.2008 г.) няма доказателства по делото, включително и твърдения на ищеца- за какво са поети тези задължения, и какви разходи са извършени с тези средства. С оглед на горното, по съществото на спора, настоящият състав на ВКС намира следното: Искът е основателен само за сумата от 9357, 14 лв., защото това е половината от сумата, която ищецът самостоятелно е погасил като старо задължение чрез рефинансирането на кредити, което старо задължение е било поето за покупка на семейното жилище, покупка на лек автомобил, и за извършване на ремонт в жилището, по време на брака и преди фактическата раздяла на съпрузите. Периодът на фактическата раздяла (от началото на есента на 2008 г.) се установява от показанията на свидетелките А. и Д.. Извършените ремонтни дейности в жилището през пролетта на 2008 г. и заплащането на разходите за това чрез рефинансиране на кредит, се установяват с представените по делото фактури и свидетелските показания на св. И. и св. А.. Рефинансирането на кредита за покупката на жилище, изтеглен на 03.11.2006 г., както и рефинансирането на кредита, изтеглен на 21.04.2008 г., който е използван за погасяване на кредита за покупката на жилище, за ремонта и за покупката автомобил, с кредит от 09.09.2008 г., последният рефинансиран с кредита от 14.10.2008 г. се установяват от приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза. Последните доказателствени факти са въведени от ищеца в първото съдебно заседание и имат значение за доказване основанието на иска, не променят предмета на делото, и не представляват нова фактическа обстановка на исковата молба. На основание чл. 143, ал. 2 ГПК те са допустими, не са преклудирани, и стават част от предмета на доказване. Тъй като задължението на ищеца към банката преди фактическата раздяла е било в размер на 18714, 28 лв., и това задължение е било поето за покупката на жилище, лек автомобил, и за извършването на ремонт на жилището, т. е. задължението е поето за разходи за семейни нужди, и това задължение е погасено самостоятелно от ищеца чрез теглене на нов заем, то ответницата дължи половината от тази сума на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, във връзка с чл. 127, ал. 1 ЗЗД и чл. 32, ал. 2 СК. С оглед изхода на спора- на ищеца се дължат разноски за първа, втора и трета инстанция съответно в размер 1674 лв., 890 лв. и 1114 лв. (общо 3678 лв.), а на ответницата за трите инстанции съответно 994 лв., 784 лв. и 699 лв. (общо 2477 лв.). При това положение, и по компенсация, ответницата дължи 1201 лв. разноски на ищеца за трите инстанции. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО