Решение № 9589 от 8.07.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15890/2013 г.

Решение № 9589 от 8.07.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15890/2013 г., V о., докладчик съдията Илиана Славовска Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Радослав Спасов Божинов от гр. Враца срещу решение № 6526 от 28.10.2013 г., по административно дело № 9900/2011 г. от Административен съд София-град. Счита че неправилно съдът при определяне размера на дължимото му обезщетение по чл. 106, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) и извършил прихващане с обезщетението, получено от него по реда на чл. 106, ал. 4 ЗДСл. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното от него решение в тази му част и му присъди направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба - Министерство на отбраната, чрез процесуалния си представител в съдебно заседание моли съда да отхвърли касационната жалба като неоснователна. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 211 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна, поради следните съображения: Производството пред първоинстанционния административен съд е образувано по предявен от касатора иск с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл във вр. с чл. 203 АПК за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа, с цена иска 7571,30 лв., представляваща брутното възнаграждение на същия за 10 месеца. С постановеното по делото решение първоинстанционният съд, след като установил, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, издадена от органа по назначаването с администрация - ответника по жалбата, с касатора е обявена за нищожна с влязло в сила съдебно решение, същият е останал без работа за времето от 27.05.2010 до 27.03.2011 г. и размера на брутното му възнаграждение към момента на възстановяването му на длъжност е в размер на 757,13 лв. е намерил, че исковата претенция е основателна в размер на 7571,30 лв. Правилно съдът е приел, че от този размер следва да бъде приспаднато изплатеното, при прекратяване на служебното правоотношение, обезщетение на Божинов в размер на две брутни заплати - 1402,38 лв. по чл. 106, ал. 2 ЗДСл, тъй като същото е с характера на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл - обезщетение за времето, през което е останал без работа, след издаване на заповед от органа по назначаването. Неправилно обаче е приспаднал от сумата и обезщетението в размер на 701,19 лв. по реда на чл. 106, ал. 4 ЗДСл, изплатено на Божинов също при издаване на заповедта, представляващо обезщетение за неспазване срока на предизвестие за прекратяване на служебното правоотношение от страна на органа по назначаването. Законодателят е предвидил изплащане на обезщетенията по чл. 104, ал. 1 ЗДСл и това по чл. 106, ал. 2 ЗДСл при едностранно прекратяване от страна на органа по назначаването и изисква оставането на държавния служител без работа след издаване на заповед за прекратяване на служебното му правоотношение. И в двата случая то е обвързано с оставане на служителя без работа, но в първия случай то се дължи от администрацията, когато това прекратяване е отменено от съда като незаконосъобразно, а в втория се дължи само ако служебното правоотношение е поради закриване на администрацията, в която е бил назначен държавния служител или при съкращение в щата. Обезщетението по чл. 106, ал. 4 ЗДСл се дължи на държавния служител преди прекратяване на служебното му правоотношение от страна на органа по назначаването и не се изисква оставането на същия без работа. В случая същото обезщетява неспазване на предвидения в чл. 106, ал. 1 едномесечен срок, след изтичане на който органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с държавния служител, поради което и не отрича правото на органа по назначаването да прекрати служебното правоотношение без спази срока на предизвестие и е негативна последица за органа, който не е изпълнил законово задължение. Следователно характерът на обезщетението по чл. 106, ал. 4 ЗДСл е различен от характера на обезщетенията по чл. 104, ал. 1 и чл. 106, ал. 2 ЗДСл, тъй като в единия случай се обезщетяват вреди при неизпълнение на задължение на органа преди прекратяване на служебното правоотношение, а във втория вреди от оставане на работа на държавния служител, след оставане без работа. В първия случай обезщетението се дължи поради лишаване на държавния служител от възможността да изпълнява служебните си задължения и съответно да получи възнаграждение за това, при съществуващо служебно правоотношение, а във втория се дължи поради това, че е останал без работа след прекратяване на служебното му правоотношение, при което в случая се обезщетяват различни вредни последици, макар и настъпили по един и същи повод - прекратяване на служебното правоотношение с държавен служител от страна на органа по назначаването. Ето защо не може да се приеме, че заплащането им ще доведе до двукратно заплащане на един същи период, през който държавният служител не е изпълнявал служебни задължения, а още по-малко до неоснователно обогатяване. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е неправилно в обжалваната му част и следва да бъде изменено, като присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 5467,73 лв. следва да бъде увеличено със сума в размер на 701,19 лв., представляващо изплатено на Божинов обезщетение по чл. 106, ал. 4 ЗДСл - размера на основната му заплата за неспазения срок на предизвестие, или обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, което Министерство на отбраната следва да бъде осъдено да заплати на Божинов бъде определено в размер на 6168,92 лв. При този изход на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на касатора направените деловодни разноски пред касационната инстанция в размер на 11 лв., представляващи заплатени от касатора държавна такса и комисионна за това, за които единствено са представени доказателства. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение