Решение № 4645 от 28.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3063/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Е. И., гражданка на Руската Федерация, подадена чрез адв. К. Димитров от Адвокатска колегия-Варна (АК-Варна), срещу решение № 42230 от 16.12.2025 г., постановено по адм. дело № 7222/2025 г. от Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата на касационната жалбоподателка срещу отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България с рег. № 5364р-12337/31.05.2025 г. от директора на дирекция "Миграция" на МВР. С касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се неговата отмяна и претендира и присъждането на разноски за настоящата инстанция. Ответникът – директорът на дирекция "Миграция" към Министерство на вътрешните работи оспорва касационната жалба като неоснователна и недоказана чрез процесуалните си представители- юрисконсулт В. Чорбаджийски. Счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София-град е образувано по жалба на Е. И., гражданка на Руската Федерация, срещу отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България с рег. № 5364р-12337/31.05.2025 г. от директора на дирекция "Миграция" на МВР на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови този резултат, е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, при спазена писмената форма по чл. 59, ал. 2 от АПК. Съдът е приел, че целта на ЗЧРБ е спазена, както и че не са оборени констатациите на административния орган за наличието на материалноправните предпоставки за издаване на административния акт. Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е следната: Със заявление от 20.02.2025 г. до директора на Дирекция "Миграция" Б., чуждата гражданка е заявил желанието си да й бъде предоставено право за постоянно пребиваване в Република България, към което е приложил всички изискуеми съобразно чл. 34, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България /ППЗЧРБ/ документи. Била извършена проверка на 11.04.2025 г. от служители на в дирекция "Миграция" - МВР на декларирания адреса от чужденката - гр. София, [жк], [адрес]. При проверката чужденката е била установена на адреса. В резултат на проверката била изготвена докладна записка с № 5364р-9193 от 17.04.025 г. С административната преписка са представени и справки от ИИС "Граничен контрол", според които чуждата гражданка е влязла двукратно на територията на страната-на 18.02.2025 г., повторно влязла на 09.04.2025 г., а след напускането й на 13.04.2025 г. не са регистрирани други преминавания през ГКПП на България от нея и членовете на нейното семейство. От представените доказателства се установява, че е направен контакт със собственикът на жилището, който заявил, че жилището се състои от две спални, хол и кухненски бокс и се обитава от семейството на Е. И.. Заявил, че не разполага с информация кога реално пребивават на адреса, но потвърдил, че двете й деца не пребивават в България поради учебни занятия в Москва. Извършени били допълнителни справки, които установили, че на адреса, който предоставен от чуждата гражданка са регистрирани още трима узбекистански граждани, кандидатстващи за разрешение за пребиваване в Република България. След анализ на относимите правни разпоредби и съпоставката им с доказателствата по делото, първоинстанционният съд е споделил извода на административния орган, че чуждата гражданка е декларирала неверни данни, с цел заобикаляне на нормите регламентиращи режима на чужденци в България и получаване на разрешение за пребиваване, без реално адреса да се ползва от чужденеца, както и че кандидатът за постоянно пребиваване се ползва от гражданството на държавата си на произход, което се установявало от документите за задгранично пътуване и нямало данни да е загубил връзка с държавата по произход. Въз основа на горното е направен и извод, че издаденият отказ отговаря на целта на закона, поради което издадения отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване е законосъобразен. Обжалваното решение е правилно. Неоснователно е оплакването, че съдът не е преценил всички факти и обстоятелства от значение по делото. Съдът законосъобразно и обосновано е преценил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и релевираните пред него оплаквания на жалбоподателя. Първоинстанционното решение е постановено след изясняване на релевантните за спора факти, установени въз основа на допустими доказателства, обсъдени подробно от съда поотделно и в тяхната съвкупност. Направените от съда изводи съответстват изцяло на относимите материалноправни норми. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната нормативна уредба съдът е направил обоснован извод за законосъобразност на процесния отказ. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ се отказва издаване на разрешение за пребиваване в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, предвиждащ отказване издаване на виза или влизане в страната на чужденец, който е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Съобразно чл. 25, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците от български произход, а според чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ когато чужденец от български произход е влязъл законно на територията на Република България и не притежава виза за дългосрочно пребиваване, дирекция "Миграция" или отдел/сектори/групи "Миграция" при ОДМВР след предоставянето на писмено становище от ДАНС и след заплащането на такса за визата по Тарифа № 3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на Министерството на външните работи по Закона за държавните такси, могат да издадат разрешение за пребиваване, когато държавният интерес налага това или при извънредни обстоятелства, доказани по надлежния ред със съответни документи, или след представяне на регистриран в НАП трудов договор, сключен за срок минимум шест месеца. Трудовият договор по ал. 5 не се изисква от чужденеца в случаите, когато информацията е отразена в Регистъра на уведомленията за сключване, изменение или прекратяване на трудовите договори или уведомления за промяна на работодател. Доказателствата по делото не водят до извод, че на чужденката следва да се предостави право на постоянно пребиваване. Безспорно е установено, че Е. И. не пребивава на територията на Република България. Видно от представените по делото справки от АИС "Граничен контрол" се установява, че чужденката влиза в Република България на 18.02.2025 г., подава заявлението си за постоянно пребиваване на 20.02.2025 г. Влиза за втори път на 09.04.2025 г. Направена е адресна проверка на 11.04.2025 г., на която чужденката е установена в жилището, но напуска страната два дни по-късно на 13.04.2025 г., като до момента на издаването на отказа не е пребивавала на територията на Република България. Изложеното обосновава извод, че чужденката не пребивава и не е имал намерение да пребивава на посочения със заявлението адрес в страната. Това обстоятелство се потвърждава и от друга справка от АИС "Единен регистър за чужденците в Република България", че адреса има регистрирани общо седем чужденци- касационната жалбоподателка, двете й деца, който живеят и учат в Москва и четирима узбекистански граждани. Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за липса на доказателства относно регистрацията на други чужденци на адреса. Съответните справки са приложени към молба на директора на Дирекция „Миграция“ от 24.10.2025 г. (л. 87 и сл. от делото), а свидетелските показания на собственика на имота не са в състояние да опровергаят данните от официалните справки на административния орган. По делото е безспорно доказано, че на адреса, посочен от чужденката, е налична регистрация и на други лица. Така изводите на съда са правилни, че е налице хипотезата по чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, а именно - че чужденката е заявила неверни данни, че има осигурено жилище, в което ще пребивава. Данните по делото действително сочат на извод за привидност на представената декларация за осигуряване на адрес в Република България, която видно от установените факти по делото, е съставена единствено, за да получи чужденката право на постоянно пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока, предвидени в чл. 34, ал. 1 във връзка с чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ. С оглед събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот, за неоснователно. За да е налице то, нарушението следва да е реално, осъществено в действителност. Издаденият отказ е съобразен с принципите на съразмерност предвидени в чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК, съгласно които административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава и административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, който могат да причинят вреди явно несъизмерими с преследваната цел. С оглед на изложеното съдът счита, че първоинстанционният съд правилно е установил приложимия закон и е преценил, че отказът на административния орган е законосъобразен, поради което решението му, с което жалбата на Е. И. е отхвърлена, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно. Затова на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касационния жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на Министерството на вътрешните работи разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,