Решение № 9245 от 18.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2514/2018 г.

Решение № 9245 от 18.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2514/2018 г., VIII о., докладчик съдията Мирослав Мирчев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Куманов, чрез пълномощника си адв. Ченалов, против решение № 374 от 05.01.2018 г., постановено по адм. дело № 362/2017 г. по описа на Административен съд - Стара Загора, с което е отхвърлена жалбата му против заповед за задържане с рег. № 1959 зз-223/12.07.2017 г., издадена от полицейски орган при I-во Районно управление (РУ) на МВР – Стара Загора. Иска се отмяна на съдебното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост и присъждане на разноски за двете инстанции. Ответникът - полицейски орган при I-во РУ на МВР – Стара Загора - не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от страна по делото, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение № 374 от 05.01.2018 г., по адм. д. № 362/2017 г. по описа на Административен съд - Стара Загора е отхвърлено оспорването по жалба на Д. Куманов против заповед за задържане на лице рег. № 1959 зз-223/12.07.2017 г. на полицейски орган при I-во РУ на МВР – Стара Загора. Административният съд е приел от фактическа страна, че със заповедта е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) - задържане за срок от 24 часа на Д. Куманов, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, вр. чл. 325, ал. 3 НК. Фактическите основания за издаването й са посочени по следния начин - "извършването на хулигански действия при управление на МПС". При тези данни, съдът е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен административен орган, в кръга на правомощията му по ЗМВР, в предвидената от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 74, ал. 2 ЗМВР, спазен е материалния закон и целта на закона. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият съдебен състав на ВАС, Осмо отделение споделя всички изложени от АДмС - Стара Загора мотиви. Неоснователни са твърденията на касатора за неправилна преценка на първоинстанционния съд относно наличието на фактически и правни основания за издаване на заповедта. Налице са данни по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за извършено престъпление по чл. 325, ал. 3 НК – деяние, представляващо фактическо основание за издаване на оспорената заповед. Законосъобразна е преценката на административния съд, че наложената със заповедта принудителна административна мярка съответства на целта на закона - а именно да се предотвратят и разкриват престъпления като временно се ограничават правата на лицата, за които има данни, че са извършили престъпления, в това число и правото им на свободно да се придвижват в пространството. Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Член 5, § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл. 72 - чл. 75 ЗМВР представлява принудителна административна мярка - административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Предпоставка за 24-часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Следва да се приеме, че възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. По изложените съображения настоящият касационен съдебен състав счита за неоснователно оплакването от касационната жалба, че от материалите по делото не се установява, че към момента на задържането е имало данни за извършено престъпление. Възражението в жалбата, че заповедта е издадена при наличие на висящо наказателно производство, като е недопустимо при образувано такова едно лице да бъде задържано по него при условията и реда на ЗМВР, a не по реда на НПК, се явява неоснователно. Както правилно посочва и първоинстанционният съд съгласно правилата на наказателния процес мярка за неотклонение може да се вземе на едно лице едва след като то придобие качеството на обвиняем. В конкретния случай, към момента на извършените разпити на свидетелите - очевидци, Куманов няма такова качество в досъдебното производство, но същевременно е установено, че именно той е лицето, извършило деянието, описано от свидетелите К. Костов и В. Мишова. Липсата на качеството на обвиняем се установява от приложените по делото протокол за разпит на свидетел на това лице и протоколи за очни ставки между него и посочените свидетели, които действия по разследване са извършени след задържането на жалбоподателя, т. е. към датата на издаване на обжалваната заповед Куманов не е бил обвиняем, за да му бъде взета мярка за неотклонение по смисъла на НПК, но са били налице достатъчно данни, че е извършил престъпление по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Решението на административния съд е валидно, допустимо и правилно, поради което касационната инстанция го оставя в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на Осмо отделение