Решение № 12413 от 16.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8261/2017 г.

Решение № 12413 от 16.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8261/2017 г., VI о., докладчик председателят Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). решение № 239 от 9.06.2017 г., постановено по административно дело № 171/2017 г., Административен съд – Монтана е: 1) отменил решение № 2153-11-20/5.04.2017 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Монтана, с което е отхвърлена жалбатаq с която по административен ред е обжалвано разпореждане № [ЕГН]/24.02.2017 г. на началник отдел "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ – Монтана, с което е определен размер на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст на В. Димитров, и е постановено спиране на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст.; 2) наредил изпращане на преписката на административния орган за произнасяне по същество, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на съдебното решение. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от юрисконсулт Л. Каменова, процесуален представител на директора на ТП на НОИ - Монтана. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът претендира отмяна на оспорения съдебен акт, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Ответникът по касация – В. Димитров от [населено място], действащ лично в съдебно заседание и в писмени бележки, оспорва касационната жалба и моли тя да бъде оставена без уважение като неоснователна, като аргументира теза за правилност на решението на първоинстанционния съд. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение. Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Атакуваното с нея решение е валидно, допустимо и правилно, като не страда от твърдяните от касатора пороци, обуславящи наличие на отменителните основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. По делото от фактическа страна се е установило, че В. Димитров със заявление вх. № 2113-11-1220/31.10.2016 г. е поискал да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. От 9.11.2015 г. до 15.09.2016 г. В. Димитров е бил регистриран като безработен в Бюро по труда – Берковица. С разпореждане № 112-00-464-5/27.11.2015 г. на ръководителя на отдел "Осигуряване при безработица" при ТП на НОИ – Монтана е отпуснато парично обезщетение по чл. 54а, ал. 1 от КСО. С разпореждане № [ЕГН]/28.11.2016 г. на ръководителя на отдел "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ – Монтана е прието, че общият осигурителен стаж на Димитров, превърнат към ІІІ категория труд, е 39 години, 4 месеца и 4 дни, и е разпоредено изплащането на пенсията да се извършва, както следва: от 12.06.2016 г. – 157, 44 лева, а от 1.07.2016 г. – 161, 38 лева. С ново разпореждане № [ЕГН]/24.02.2017 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Монтана, е поправено разпореждане № [ЕГН]/28.11.2016 г., относно началната дата на пенсията. Прието е за вярна да се счита 31.10.2016 г., като е установен нов общ осигурителен стаж от 38 години, 5 месеца и 29 дни, с отбелязване, че "... Стажът от 9.11.2015 г. -15.09.2016 г. не е зачетен... ". В мотивите на административния акт е отбелязано, че заявителят е придобил право на ЛПОСВ от 12.06.2015 г., при което не е имал право на парично обезщетение за безработица по чл. 54а, ал. 1, т. 2 от КСО за периода след датата на придобиване правото на пенсия. С новото разпореждане е определен размер на ЛПОСВ от 333, 71 лева, считано от 12.09.2018 г., а считано от 31.10.2016 г. е спряно изплащането на ЛПОСВ, на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО, в размер на 326, 37 лева. Недоволен от постановения индивидуален административен акт, В. Димитров го е обжалвал пред по – горестоящия административен орган. Директорът на ТП на НОИ се е произнесъл с решение № 2153-11-20/5.04.2017 г., което е и предмет на проверка за законосъобразност в производството пред Административен съд - Монтана, по реда на чл. 145 и следв. от АПК във връзка с чл. 118 от КСО. С него решаващият орган е отхвърлил жалбата и е потвърдил обжалваното разпореждане, като е приел, че е неоснователно искането на заявителя за отпускане на пенсията, считано от 12.06.2016 г. Направил е изводи, че тази дата няма отношение към правото на пенсия, а била свързана с допусната техническа грешка. В мотивите на проверявания административен акт - решение № 2153-11-20/5.04.2017 г., въобще не е обсъждан въпроса със спирането на пенсията и с приложението на чл. 54а, ал. 1, т. 2 от КСО по отношение на обезщетението за безработица. За да отмени процесното решение № 239 от 9.06.2017 г. на касатора, първоинстанционният съд е приел, че актовете на пенсионния и горестоящия административен орган са издадени в противоречие с материалноправни норми – чл. 54а, ал. 1, т. 1 от КСО и чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО. Прието е в съдебното решение, че като краен резултат обжалваният акт е постановен в несъответствие с целта – придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при наличие на съответните уредени от закона материално-правни предпоставки, и принципите на закона, че държавното обществено осигуряване се осъществява въз основа на принципите на задължителност и всеобщност на осигуряването (чл. 3, т. 1 от КСО), както и в разрез с общите принципи на административния процес, прокламирани от чл. 6, ал. 1-3 и чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от АПК. Настоящият касационен състав намира, че така постановеното решение е правилно като краен резултат. По делото безспорно се е установило, че ответникът В. Димитров за периода от подаване на заявлението за пенсиониране 31.10.2016 г. до произнасянето на административния съд не е получил нито обезщетение за безработица (възстановил е полученото въз основа на постановеното разпореждане), нито му е отпусната пенсия (същата е спряна с разпореждане № [ЕГН]/24.02.2017 г.). Съдът е приложил правилно закона при обосновани изводи от фактическа страна. Решаващият съдебен състав обосновано е приел, че проверяваният административен акт е издаден в противоречие на материалноправните разпоредби на чл. 54а, ал. 1, т. 1 от КСО и чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО. Пенсионният орган е постановил разпореждане за спиране на пенсията, като само е посочил правното основание за това а именно чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО във връзка с чл. 54а, ал. 1, т. 1 от КСО, като не са изложени ясни, пълни, точни и всеобхватни мотиви защо и въз основа на кои факти и обстоятелства е прието, че са налице предпоставките за приложението на чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО. От издаденият административен акт не се изяснява и липсват мотиви, аргументи и изводи, от които да се разбере защо и какво налага спиране на отпусната вече пенсия за осигурителен стаж и възраст. Не е описана и възпроизведена в акта фактическата обстановка, довела до приложението на основанието за спиране на пенсията. А при постановяването на решението във връзка с осъществения административен контрол, въпросът със спиране на пенсията и с приложението на чл. 54а, ал. 1, т. 1 от КСО въобще не е обсъждан, не е коментиран и съответно не е попадна в обсега на реализираните от административния орган контрол и проверка. Правилно административният съд е посочил в решението си, че при постановяване на акта от пенсионния орган е допусната грешка по отношение на извода от коя дата се отпуска пенсията, която грешка е особено съществена, а при постановяване на акта административният орган не е взел предвид новонастъпил факт с правно значение – извършеното доброволно възстановяване на добросъвестно полученото обезщетение за безработица (предмет на разпореждане № 112-00-464-13/20.02.2017 г.), което според съдът по съществото вероятно е било основание на пенсионния орган да постанови спиране на пенсията. Верни са констатациите на първоинстанционния съд, че пенсионният орган не е мотивирал правния си извод за незачитане на осигурителен стаж за периода 9.11.2015 – 15.09.2016 г., което би имало значение за размера на пенсията. Законосъобразни са изведените твърдения в постановеното съдебно решение, че при постановяване на индивидуалния административен акт органът е нарушил принципите на задължителност и всеобщност на осигуряването, визирани в правната разпоредба на чл. 3, т. 1 от КСО. Това е така, тъй като предмет на регулиране на осигурителното право са осигурителните отношения. Осигурителното право е насочено изцяло към материално обезпечение на гражданите, които са изпаднали в затруднение, поради недостиг на средства за съществуване и се нуждаят от подкрепа на общността. Това са особен вид обществени отношения, които се характеризират със специфични белези. Осигурителните отношения имат имуществен характер, които се основават на наличието на парични средства, с които се осъществява материалното обезпечение на гражданите. Имущественият характер на тези отношения се изразява в три основни насоки. Първата насока е набирането на парични средства, необходими за осъществяването на общественото осигуряване. Това означава определянето и набирането на осигурителни вноски от осигурените лица и осигурителите. Втората насока е съхраняването и управлението на набраните средства, а третата изразходването им, съобразно настъпилите обезпечителни нужди на гражданите. Тези характеристики кореспондират с установените принципи на общественото осигуряване, приети от законодателя и регламентирани в разпоредбите на чл. 3, т. 1 - 5 от Кодекса за социално осигуряване. В разпоредбата на чл. 3, т. 1 от КСО е отразен принципът на задължителност и всеобщност на общественото осигуряване, което означава, че общественото и здравно осигуряване възниква по силата на закона и в изпълнение на закона. То не зависи от волята на осигурените, осигурителите и осигурителния орган. Задължителността на общественото осигуряване и здравното осигуряване се отнася, както за осигурените и осигурителите, така и за осигурителните органи, като всеки от тях е обвързан в еднаква степен и с еднаква сила от императивното разпореждане на закона да извърши осигуровката. От изложеното следва, че е незаконосъобразно и недопустимо от административния акт да не става ясно, защо се спира пенсията и защо определени периоди не са признати от пенсионния орган за осигурителен стаж, както и да се допускат грешки по отношение на извода от коя дата се отпуска пенсията и защо не е взет предвид новонастъпил факт с правно значение – извършеното доброволно възстановяване на добросъвестно полученото обезщетение за безработица. С оглед на гореизложеното напълно се споделят от настоящата касационна инстанция и се подкрепят от данните по делото изводите на Административен съд – Монтана, че актът е издаден в разрез с общите принципи на административния процес, прокламирани от чл. 6, ал. 1-3 и чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от АПК. В чл. 6 е регламентиран принципът за съразмерност, съгласно който административните органи трябва да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Със административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. А когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона. В чл. 7 е уреден принципът за истинността, който провъзгласява, че административните актове се основават на действителните факти от значение за случая, като на преценка подлежат всички факти и доводи от значение за него. В случая със липсата на мотиви за спирането на пенсията за осигурителен стаж и възраст и за непризнаването на определени периоди за осигурителен стаж със разпореждането на Димитров да възстанови добросъвестно получени обезщетения за безработица, с обстоятелството, че в един период той остава и без обезщетение и без пенсия, т. е без никакви средства за живот, а е бил добросъвестен и се е осигурявал, безспорно се нарушават цитираните принципи на КСО и АПК. Предвид изложените съображения се налага извода, че при издаването на оспорения пред съда административен акт е допуснато несъответствие и противоречие на акта с материалния закон. Поради това правилно първоинстанционният съд е отменил решението на директора на ТП на НОИ – Монтана, с което е потвърдено процесното разпореждане на ръководителя на пенсионното осигуряване, и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне по същество относно спорните моменти със съответните указания. С оглед горното административният съд е постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в сила, тъй като не са налице касационните основания по чл. 209 от АПК. При този изход на спора акцесорното искане на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция също е неоснователно. Въпреки позитивният за ответника по касация резултат от делото искането му за присъждане на (юрисконсултско) адвокатско възнаграждение (платимо от касационния жалбоподател), е неоснователно. Страната не е представлявана от адвокат и макар искането да е направено своевременно, то не е доказано. По делото няма представени списък на направените разходи по чл. 80 от ГПК, както и договор за правна защита и съдействие за настоящата касационна съдебна инстанция. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като в случая е не е налице приложното поле на чл. 143 във връзка с чл. 228 от АПК. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,