Решение № 12601 от 8.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8987/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт София град, срещу Решение 22783/02.07.2025 г. на Административен съд София град, по адм. дело 12944/2024 г., с което съдът отменя по жалбата на Е. Л. А. Решение 2153-21-308/13.12.2024 г. на Директора на ТП на НОИ София град, изпраща преписката на Директора на ТП на НОИ София град за ново произнасяне, съобразно даденото в решението тълкуване на материалния закон и осъжда Национален осигурителен институт да заплати на Е. Л. А., [ЕГН], направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер общо на 500 лева (петстотин лева). В касационната жалба се твърди, че съдът постановил неправилно решение, тъй като бил нарушен материалния закон, допуснати били съществени нарушения на съдопроизводствените правила и същото било необосновано. По-конкретно сочи, че съдът неправилно приложил чл. 69б, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), считайки, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж противоречи на нормативен акт от по-висок ранг. При така релевираните касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК касаторът моли за отмяна на първоинстанционното съдебно решение и разрешаване на спора по същество, като се отхвърли първоинстанционната жалба срещу оспорвания административен акт. Ответникът Е. Л. А., оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно, поради което иска оставянето му в сила и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване и предлага обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол пред Административен съд София град е Решение 2153-21-308/13.12.2024 г. на Директора на ТП на НОИ София град, с което е отхвърлена жалбата на А. срещу разпореждане [номер]/90 от 19.11.2024 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ София-град, с което е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Установява се, че административното производство по издаване на обжалвания административен акт е започнало с подадено от Е. А. Заявление с вх. 2113-21-7690/18.10.2024 г., с което е сезирала компетентните административни органи, да й бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, към което е приложила изискуемите се съгласно чл. 2 от Наредба за пенсиите осигурителния стаж (НПОС) документи за преценка правото на пенсия. Длъжностните лица след обсъждане на доказателствата по заявлението са й зачели осигурителен стаж до 17.10.2024 г. както следва: 20 години 04 месеца 08 дни от първа категория труд и по чл. 104 ал. 4 КСО /осигурителен стаж на лица по чл. 69 КСО/; 15 години 08 месеца 13 дни от трета категория труд. На основание чл. 104 КСО общият осигурителен стаж, превърнат към трета категория е 49 години 07 месеца и 16 дни. Към датата на заявлението 18.10.2024 г. жалбоподателката е навършила [възраст]. С разпореждане [номер]/90/19.11.2024 г. на длъжностно лице по ПО при ТП на НОИ - София-град на Е. А. е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Мотивите на органа се изразяват в това, че тя нямала право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 69б, ал. 1 КСО, тъй като не отговаряла на изискването на чл. 18, ал. 4 НПОС, а именно нямала изискуемата в разпоредбата възраст. По реда на административния контрол пред по-горестоящия административен орган, жалбоподателката обжалвала разпореждането пред Директора на ТП на НОИ - София град, който с процесното решение отхвърлил жалбата. Изложени са аргументи, че разпоредбата на чл. 69б КСО е приложима единствено по отношение на лица, които не са придобили право на пенсия по реда на чл. 69 КСО, поради недостигащ осигурителен стаж, с оглед изричната разпоредба на чл. 18, ал. 4 НПОС. Понеже Е. Л. има изискуемия стаж, но не и навършена възраст, е отказано отпускането на лична пенсия за ОСВ. Изложено е, че ако се приеме тезата на жалбоподателката и се допусне лицата, които имат стаж с изискуемата продължителност по чл. 69 КСО, но нямат необходимата възраст, посочена в същата норма, да се пенсионират по реда на чл. 69б КСО, се нарушават основни принципи на осигурителното законодателство, целта на закона и се застрашава осигурителната система. Първоинстанционният съд приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон. Счита, че Е. А. отговаря на всички изискуеми предпоставки по чл. 69б КСО относно стаж и възраст. Изложени са мотиви, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 НПОС, противоречи на чл. 69б, ал. 1, т. 1 КСО и на основание чл. 5, ал. 1 АПК следва да се приложат нормите на КСО като нормативен акт от по-висока степен. Според съда цитираната норма от НПОС не е пречка за приложението на чл. 69б, ал. 1, т. 1 КСО при наличие на навършена възраст и осигурителен стаж. Решението е валидно и допустимо, но e неправилно. От данните по първоинстанционното дело е видно, че ответницата по касация е държавен служител по Закона за МВР и претендираните от нея права по дългосрочното обществено осигуряване, се регулират от нормата на чл. 69, ал. 2 КСО, а не от чл. 69б, ал. 1 КСО. Нормата на чл. 69, ал. 9 КСО предвижда, че от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 КСО. Изискуемата възраст за 2024 г. е 54 години и 2 месеца и за двата пола. Член 69б, ал. 1 КСО посочва, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при навършване на определена възраст, която по силата на чл. 69б, ал. 1, т. 2 КСО за 2024 г. за жените е 50 години и 8 месеца. Разпоредбата на чл. 18, ал. 4 НПОС определя, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО, поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 КСО. От анализа на нормата на чл. 69 КСО следва извод, че тя въвежда изключение за определена категория осигурени лица относно правото им на пенсия за осигурителен стаж и възраст спрямо общото правило на чл. 68, ал. 1 и 2 КСО, като разликата в пенсионните възрасти по чл. 69 и чл. 69б, ал. 1 КСО за 2024 г. е 2 години и 6 месеца. От своя страна изискванията за придобиване право на пенсия при условията на чл. 69б КСО са различни, като законодателят задължително изисква реалното и действително полагане на осигурителния стаж при условията на първа категория труд. Изложеното означава, че разпоредбите на чл. 69, ал. 2 и чл. 69б, ал. 1 КСО съдържат различни материалноправни предпоставки, обуславящи упражняването на правото на пенсия за ОСВ по отношение на лицата. Тези от тях, изпълняващи длъжности или извършващи дейности по посочените в чл. 69 КСО специални закони, могат да се възползват от чл. 18, ал. 4 НПОС и да им бъде отпусната пенсия по чл. 69б, ал. 1 или 2 КСО, но само когато не им достига изискуемият осигурителен стаж, като за целта трябва да са навършили необходимата възраст по чл. 69 КСО. По делото е било безспорно установено, че Е. Л. А. няма навършени 54 г. и 2 м. през 2024 г. Определящ, досежно прилагането на чл. 69 и чл. 69б КСО е характерът на положения труд. Както се прие по-горе, жалбоподателката е била държавен служител по ЗМВР , поради това за придобиване на правото на пенсия за ОСВ следва да се преценят условията на чл. 69 КСО за полагането на труд За нея изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 18. ал. 4 НПОС, е неприложимо. Тази норма е обвързана с изискванията за пенсиониране по чл. 69 КСО и е облагоприятстваща за лицата от специалните ведомства, като се отчита специфичният характер на труда, но поради определени обстоятелства трудовият стаж на тези длъжности не е достатъчен за придобиване на право на пенсия по чл. 69 КСО. При сравнението на последователните редакции на чл. 69 и чл. 69б КСО е видно, че чл. 18, ал. 4 НПОС е обусловена от измененията им и всъщност по никакъв начин не противоречи на КСО като нормативен акт от по-висока степен. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и правният му извод за незаконосъобразност на процесния административен акт е необоснован. Същият е съобразен със съдебна практика на ВАС, шесто отделение, която понастоящем е изоставена. Поради наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК, неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба срещу решението на директора на ТП на НОИ София - град, следва да се отхвърли. Предвид изхода на спора в тежест на ответника по касационната жалба следва да бъдат постановени претендираните от касатора разноски за държавна такса в касационното производство в размер на 200 лева и юрисконсултско възнаграждение за касационната и първата инстанция в размер на по 200 лева определено на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,