Решение № 74 от 6.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 842/2012 г.

Решение № 74 от 6.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 842/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1/09.05.2012 г. по гр. д. № 13094/2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Д въззивен състав, с което е отменено решение от 24.01.2011 г. по гр. д. № 15506/2010 г. на СРС, ГО, 29 състав, в частта в която е уважен предявеният от касатора против [фирма] иск за сумата от 9 000 евро и вместо това, на основание чл. 93, ал. 1 ЗЗД, искът е отхвърлен. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон - чл. 32 и чл. 56 ЗС - досежно извода на въззивния съд, че съсобствениците на предоставения под наем имот - наемодатели на ответника, от своя страна наемодател на ищеца, не са могли да упражнят валидно потестативно право на разваляне на договора за наем с ответника, както и по отношение извода за липсата на основание за нищожност на договора между наемодателите - собственици и ответника. Касаторът счита решението постановено и в противоречие с чл. 87 вр. с чл. 234, ал. 2 от ЗЗД, по отношение извода на въззивния съд за непрекратено правоотношение по договор за наем между страните по спора. Анализирайки релевантните за спора факти, касаторът ги подвежда към хипотезиса на иск по чл. 55, ал. 1 предл. трето ЗЗД. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, споделяйки извода на въззивният съд за недоказано прекратяване на облигационната връзка между [фирма] и наемодателите му - съсобственици на отдавания под наем имот, въз основа единствено на уведомлението на последните до ищеца. Като неадресирано до насрещната страна по договора, това уведомление, според ответника, няма правна стойност. Неоснователното му съобразяване от ищеца и сключването на наемен договор със същите лица е предпоставило виновно неизпълнение на задълженията му на наемател / чл. 233, ал. 2 ЗЗД /, вреди от което предоставеният депозит обезпечава. С определение № 844/19.12.2012 г. на ВКС, първо търговско отделение, касационното обжалване е допуснато поради вероятна недопустимост на въззивното решение, като постановено по иск с различна от изводимата от обстоятелствената част и петитума на исковата молба правна квалификация - чл. 55 ал. 1 пр. трето ЗЗД. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, по допустимостта на въззивното решение намира следното: Ищецът [фирма] е сключил с ответника договор за наем от 14.02.2008 г., със срок до 31.12.2012 г., придобивайки качество на пренаемател, с оглед сключен от ответника, в качество на наемател за същия имот, наемен договор с физически лица - съсобственици на имота. Ищецът се е позовал на адресирано до него уведомление от наемодателите на ответника, от 05.12.2008 г., за прекратяване на наемното им правоотношение с ответника. В съответствие с чл. 234, ал. 2 ЗЗД и изричната договорна клауза / раздел III, т. 4 / е счел за прекратена / разваляне по право / облигационната връзка с ответника. Не се позовава на предсрочно прекратяване на договора по вина на ответника, а на безвиновно преустановяване на облигационната връзка, предвид което твърди отпаднало основание за задържане на депозита, внесен за "гарантиране на всички парични задължения, които произтичат или могат да произтекат от настоящия договор". Въззивният съд е споделил формалната правна квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд - чл. 93, ал. 1 ЗЗД, която разпоредба не урежда самостоятелно право на иск, а съставлява диспозитивна по характер норма, определяща функциите на задатъка / потвърдителна и обезщетителна /, приложима в случаите когато страните, в съответствие с принципа на договорната свобода, не са уговорили други функции на предоставеното при или преди сключването на договора. Обстоятелствената част и петитума сочат последващо сключването на договора настъпване на факти, предсрочно преустановяващи облигационната връзка, при обективна невъзможност за изпълнение, с оглед което връщане на даденото, в обезпечение изпълнението на договора, се претендира поради отпаднало основание, освен и доколкото ответникът не би противопоставил валидно възникнало вземане, удовлетворимо с тази сума, в съответствие с функцията й съгласно договора. Така предявен искът намира правното си основание в чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД и предпоставя установяване заплащането на депозита при сключването на договора / при липса на спор в настоящото производство относно сумата 9 000 евро /, установяване на развалено по право наемно правоотношение между страните, като последица от прекратяването на наемното правоотношение на ответника със съсобствениците на наетия имот / чл. 87, ал. 2 вр. с чл. 234, ал. 2 ЗЗД / и липса на валидно възникнало вземане на ответника, удовлетворимо със сумата по депозита. Неустановяването на втората / спорна / предпоставка е достатъчно основание за отхвърлянето на иска. Въззивният съд е обосновал решението си, разглеждайки този именно релевантен спрямо действителното правно основание на иска факт. Поради това следва да се приеме, че съдът не се е произнесъл в отклонение от диспозитивното начало. Изследваното виновно неизпълнение на ищеца - наемател по договора - е предпоставено от релевираните от ответника възражения. Неадекватността им спрямо предмета на търсената от ищеца защита, несъобразена от въззивния съд, е от естество да засегне правилността, а не допустимостта на решението. Неотносимата формална правна квалификация /чл. 93, ал. 1 ЗЗД/, при липса на произнасяне в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса, не предпоставя обезсилване на въззивното решение само на това основание, в който смисъл е налице безпротиворечива, задължителна съдебна практика. По основателността на касационната жалба. Касаторът навежда довод за постановяване на решението в противоречие с материалния закон - чл. 32 вр. с чл. 52 от ЗС и чл. 87 вр. с чл. 234, ал. 2 ЗЗД. Посочил е първите две норми като неправилно несъобразени от въззивния съд, в обосноваване извода, че съгласието за предоставено на ответника право на пренаемане е дадено от всички съсобственици на наетия имот, доколкото съдът е счел, че такова не се дължи от притежателите на голата собственост върху идеални части от същия. Така релевираният касационен довод е неоснователен, предвид неприложимост на посочените разпоредби, поради недължимо от въззивния съд произнасяне относно действителността на наемния договор между ответника и третите лица - съсобственици на имота, по следните съображения: уведомлението на физическите лица съсобственици до ищеца съдържа тяхно противопоставяне на ползването му, поради прекратяване на наемния договор с ответника, без посочено конкретно основание. Паралелно е наведено съображение за нищожност, но на сключения между страните в настоящия спор наемен договор, с оглед непредоставено на ответника право на пренаемане на имота, което не е идентично на противопоставена нищожност на наемния договор на ответника със собствениците на имота. Уведомлението е следвало да се разгледа в качеството му на правно действие, изходящо от формално легитимирани да се противопоставят на ползването страни, смущаващо безпрепятственото ползване на наетия имот, осигуряването на което е задължение на ответника - наемодател. Вместо това, въззивният съд е разгледал уведомлението единствено в аспект на липсата на правна стойност на същото по отношение прекратяването на наемния договор между ответното дружество и съсобствениците на имота / каквато функция по начало не му е придадена /, а изявлението на съсобствениците - наемодатели - като действие по смисъла на чл. 233, ал. 2 ЗЗД - норма предвиждаща неоправдани, без формално правно основание посегателства върху вещта, за каквото волеизявлението на третите лица не би могло да се счете, по преждеизложените съображения. В този смисъл, ищецът се позовава на противопоставянето на ползването му от легитимирани да го предявят лица, като достатъчно. Релевантно за спора, с предмета въведен от ищеца, е установяване прекратяването на облигационната връзка между ответника и наемодателите му, независимо от основанието за това, тъй като същото не променя основанието за прекратяване на договорната връзка между страните - разваляне по право / чл. 87, ал. 2 вр. с чл. 234, ал. 2 ЗЗД /. Такова установяване въззивният съд е счел недоказано, изхождайки от липсата на доказано възможно основание за нищожност на този договор или за упражняване на възможно възникнало потестативно право на разваляне на същия, извън действително относими факти относно основанието за преустановяване облигационната връзка. Тук следва да се съобрази процесуалната позиция на ответника, който не твърди предявено му от наемодателите основание за прекратяване или разваляне на договора, но и не отрича изрично такова. Основателен е касационният довод за постановяване на решението в противоречие с чл. 87 вр. с чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД. Въззивният съд е счел, че с неотправянето на предварително предупреждение по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД / недължимо в хипотезата на ал. 2, тъй като логично е изключено възможно изпълнение на договора / във връзка с уведомлението на собствениците на имота - наемодатели на ответника, ищецът не е упражнил надлежно потестативно право на разваляне, като кумулативно дължимо действие, дори да би било доказано основание за нищожност на наемния договор на ответника или на възможно основание за развалянето му. Основателността на този касационен довод предпоставя разглеждането на спора по същество. Същото не предпоставя нови съдопроизводствени действия, вкл. предвид нерелевирани касационни доводи за постановяване при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. От значение за основателността на иска е установяване отпаднала облигационна връзка между ответника и наемодателите му, с оглед последиците на същото по отношение сключения между страните наемен договор, на основание чл. 234, ал. 2 ЗЗД. Според общия принцип за разпределение на доказателствената тежест в процеса, като ползващ се от този факт, ищецът е дължал установяването му, независимо от конкретното основание на това прекратяване, което не рефлектира върху вида на основанието за разваляне на договора между страните по спора - по право. Липсата на указана му доказателствена тежест ищецът не е навел като касационно основание по чл. 281, т. 3 пр. второ ГПК. От събраните по делото доказателства и с оглед процесуалното поведение и съдържание на защитата на ответника, обаче, настоящият състав намира установен факта на прекратяването към 15.03.2009 г. Това е датата на представен по делото приемо - предавателен протокол, с който ищецът е върнал на ответника само находящите се в наетия имот движими вещи - негова собственост. Наличието на правно основание за ползване на имота от ответника, в качеството на наемател, е в противоречие с факта на връщането на тези му вещи, като находящи се в имота, както и в съответствие с факта на сключен между ищеца и наемодателите - съсобственици наемен договор от 10.12.2008 г. Предвид сключването на последния и считано от тази дата ответникът не е противопоставил основание за разваляне на договора по вина на ищеца. Напротив, само в евентуалност, в случай на основателност на иска, за периода до м. март 2009 г. ответникът твърди неизпълнение на задължението на ищеца за предаване държането на имота, вземане от неустойка за което е предмет на противопоставено възражение за прихващане. Независимо от косвения характер на така съобразимите доказателства, в съвкупността си, както и предвид липсата на взето от ответника изрично становище относно действително противопоставено му от съсобствениците - наемодатели основание за прекратяване на наемния договор и последиците му, нито изричното отричане на такова противопоставяне, нито наведено действително основание за прекратяване на договора от страна на ответника, настоящият състав намира, че развалянето по право на договора между страните, като последица от прекратяване правоотношението между ответника и наемодателите му, следва да се приеме за доказано. Прекратяването на договора на ответното дружество с наемодателите му, към който и да е момент, с оглед последиците му по отношение правоотношението между страните, на основание чл. 87, ал. 2 вр. с чл. 234, ал. 2 ЗЗД, при недоказано от ответника основание за задържане на сумата, с оглед удовлетворяване валидно възникнало вземане на ответника, обуславя уважаването на иска по чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД. Такова задържане ответникът противопоставя с оглед виновно неизпълнение на задължение на ищеца, за уведомяване по смисъла на чл. 233, ал. 2 ЗЗД - неоснователно, по преждеизложените съображения. От съдържанието на чл. 13 вр. с чл. 8-12 от договора, вкл. кумулативното уговаряне, за неизпълнението на едно и също задължение, заплащането на неустойка и задържане на депозита, изключващо функцията му на задатък / в този смисъл реш. 137 от 20.04.2011 г. по гр. д. № 1161/2010 г. на ВКС, III гр. отд. /, уговарянето му като обезщетяващ само хипотези на неизпълнение на наемателя и без присъщата реципрочност в основанието за усвояването му в двоен размер, в полза на предоставилия го наемател, липсата на придадена му обезщетителна функция свързана с отказ от изпълнение на договора от изправната страна, изключва качеството му на задатък. Сумата се явява предоставена в качеството на залог, обезпечаващ удовлетворяване на възникнали в хода на изпълнението парични задължения на наемателя, вкл. от обезщетение за вреди при едностранно прекратяване на договора по вина на същия. Ответникът не твърди основание за усвояване на сумата в обезщетяване вземане на такова основание, освен по насрещния му иск, последиците от уважаването на който с оглед уважаването на иска на ищеца ще следва да се съобразят чрез извънсъдебно прихващане. Неоснователни са възраженията за прихващане. Фактът на прекратяването ползва ищеца, но конкретния момент на прекратяването на договора ползва ответника, с оглед доказване предявените му в евентуалност възражения за прихващане - с неустойка по чл. 12.1 и с неустойка по чл. 15.2 от договора. Първата неустойка е уговорена в хипотеза на предсрочно освобождаване на магазина по почин или вина на наемателя, в който случай страните са уговорили дължима неустойка в размер на тримесечния наем и задържане на депозита по чл. 13 от страна на наемодателя. Втората неустойка е уговорена за неизпълнение задължението за връщане държането на имота, след прекратяването или развалянето му на каквото и да било правно основание, в който случай се дължи единствено неустойка в размер на двукратния размер на наема за всеки месец забава. Възраженията за прихващане са предявени в евентуалност - в случай на уважаване на иска, основан на разваляне на договора по право, на основание чл. 87, ал. 2 вр. с чл. 234, ал. 2 ЗЗД. Поради това и предявяването на неустойката по чл. 12.1 от договора, предопределена от развалянето на договора по вина на ищеца, е изначално неоснователна. Претенцията за дължима неустойка по чл. 15.2 вр. с чл. 15.1 от договора се явява недоказана, с оглед неустановен от ответника конкретен момент, предхождащ м. март 2009 г. на прекратяването на договора, ползващ го, като относим към установяване на противопоставимо правно основание за задържане на депозита, в удовлетворяване на валидно възникнало право на вземане от неустойката. С оглед горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение, на основание чл. 293, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК