Решение № 50092 от 15.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1596/2022 г.

Решение № 50092 от 15.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1596/2022 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Николай Марков Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. срещу решение № 54 от 12.01.2022 г. по в. гр. д. № 2008/2021 г. на САС, изменено в частта за разноските с определение № 1195 от 04.05.2022 г. по в. гр. д. № 2008/2021 г. на САС. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение от 04.02.2021 г. по гр. д. № 16932/2017 г. на СГС, са отхвърлени предявените от Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. срещу ЗАД "Асет иншурънс" АД искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над сумите от по 50 000 лв. до присъдените суми от по 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им – съпруг и баща Г. М. Г., настъпила при ПТП на **** г., ведно със законната лихва от 20.09.2017 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решение от 04.02.2021 г. по гр. д. № 16932/2017 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. срещу ЗАД "Асет иншурънс" АД искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над сумите от по 150 000 лв. до пълните предявени размери от по 200 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им – съпруг и баща Г. М. Г., настъпила при ПТП на **** г., ведно със законната лихва от 20.09.2017 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон, и поради необоснованост. Поддържа се, че с диспозитива на влязла в сила присъда, застрахованият при ответното дружество делинквент е признат за виновен в това, че при управление на МПС е нарушил правилата за движение - управляваното от него полуремарке е навлязло в лентата за насрещно движение, като се е движил и със скорост от 60 км/ч при ограничение от 50 км/ч. Посочва се, че вместо на основание чл. 300 от ГПК да зачете задължителната сила на присъдата, въззивният съд е приел наличие на съпричиняване от 2/3, поради навлизане на управляваното от наследодателя на ищците МПС в лентата на движение на МПС, управлявано от делинквента. Навеждат се доводи, че предвид изложеното и независимо от установената по делото скорост на движение от 101 км/ч на МПС, управлявано от наследодателя на ищците, възражението за съпричиняване се явява неоснователно, тъй като не са ангажирани и събрани доказателства относно значението на управлението с превишена скорост за настъпване на ПТП, респективно за причинна връзка между двете. Сочи се, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен неправилно, като се иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковите претенции изцяло с присъждане на направените разноски. Ответникът по касация ЗАД "Асет иншурънс" АД заявява становище за неоснователност на жалбата. С определение № 50305 от 13.06.2023 г. обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси: 1. Относно задължителния характер на влязлата в сила присъда за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. 2. За предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на наследодателя на ищците. Намерил е, че меродавно за определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди, който би репарирал в най-пълна степен болките и страданията им, в случая на първо място са възрастта на пострадалия в момента на ПТП – 55 години, установените близки отношения на любов и разбирателство между пострадалия и ищците, които правят още по-тежка невъзвратимата загуба. С оглед принципа за пълна обезвреда, залегнал в чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, изискващ поправяне на всички вреди от непозволеното увреждане, е счел, че на преценка подлежат още характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищците болки и страдания, при това както към момента на деликта, така и понастоящем, а така също и естеството на взаимоотношенията, създадени между тях и увредения, ролята на мъжа като съпруг и баща в семейството, душевното и здравословното състояние на ищците след произшествието. Анализирайки показанията на разпитаните свидетели /от които се установява, че отношенията в семейството били топли и хармонични, както и че преждевременната смърт на наследодателя им, е причинила на ищците тежка загуба/ и изхождайки от обхвата на неимуществените вреди, в които се включват всички онези претърпени болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но и създаващи емоционален дискомфорт за продължителен период от време, както и от разбирането, че критерият за справедливост, чийто израз е нормата на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактен, а всякога детерминиран от конкретните факти, при зачитане съществуващата в страната икономическа конюнктура, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди следва да бъде определено в размер на сумата от по 150 000 лв. за всеки един от ищците. По отношение възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от самия пострадал е изложил съображения, че при съпоставяне на приетия в наказателния процес механизъм на произшествието и установения по настоящото дело такъв, е налице очевидно противоречие, като е посочил, че изводът на първоинстанционният съд, че влязлата в сила присъда не позволява да приеме нищо различно от приетото в наказателното производство, е неправилен. Споделил е становището, че фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за този факт гражданският съд не може да гради изводите си въз основа на събраните от наказателния съд доказателства в наказателното производство, нито въз основа на интерпретацията им от наказателния съд в присъдата относно деянието, в причинна връзка с която се претендира обезщетение за вреди и спрямо вредоносния резултат от което се противопоставя възражение за съпричиняване. Посочил е, че присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици на деянието, единствено относно това, дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, а всички останали факти, които имат отношение към вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Установил е от заключенията на приетите пред първата съдебна инстанция експертизи, че товарен автомобил Скания не е навлязъл в насрещната лента на движение, а със субективните си действия при управление на т. а. Ситроен Джъмпер, пострадалият несъмнено е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, като при движение в лявата за него хоризонтална крива със скорост от 101 км/ч, много над позволената от 50 км/ч и надвишаваща критичната, след като е загубил управлението над автомобила, който в следствие на центробежната сила е започнал да напуска платното за движение в дясно, е предприел последващи действия за овладяване на превозното средство и опит да го върне в платното за движение чрез завъртане на волана на ляво, при което превозното средство е започнало движение с едновременно търкаляне и плъзгане на колелата и е навлязло в лентата за движение на т. а. Скания, като се е ударило в левия борд на полуремаркето. С оглед тези факти, заедно със заключението на експертите, че ако при управлението на т. а. Ситроен Джъмпер водачът е спазвал ограничителната за пътя скорост от 50 км/ч, то той е имал техническа възможност да предотврати произшествието и двете превозни средства биха се разминали спокойно, е достигнал до извод, че поведението на наследодателя на ищците се намира в пряка причинна връзка с настъпилите вредоносни последици. Счел е, че в цялата поредица от факти, именно извършените от него действия се явяват част от онова решаващо, вътрешно необходимо /а не случайно/ условие, на което резултатът – настъпилата смърт, се явява неизбежно следствие, а при съпоставянето на действията на пострадалия и тези на водача на другото превозно средство /който също е нарушил правилата за движение, управлявайки т. а. с превишена и несъобразена с пътните условия скорост/ е очевидно, че превес има поведението на самия пострадал, което обуславя съпричиняването на вредоносния резултат да бъде определено в съотношение на 2/3 към 1/3. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване: Съгласно дадените от различни състави на ВКС разяснения, разпоредбата на чл. 300 от ГПК предвижда, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Изпълнителното деяние /външно обективирани фактически действия, изразени като съзнателен волеви акт, проявен във външно действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка/ е основен признак от обективна страна от състава на конкретното престъпление, очертан в конкретните норми на НК, които по отношение на престъпленията по транспорта, в значителната си част /вкл. нормите определящи съставите на престъпленията по чл. 432 и чл. 433 от НК/ имат бланкетен характер и се запълват от съответните норми на ЗДвП и ППЗДвП, съдържащи задължителни правила за поведение към участниците в пътното движение. Наказателният съд с присъдата си изяснява кои от посочените в обвинителния акт правила за движение по пътищата виновно са били или не са били нарушени от подсъдимия /с кои негови фактически действия и/или бездействия това е извършено/, като при извод за осъществено нарушение, от което са настъпили съставомерните последици, регламентирани в наказателния закон, нарушението се превръща в изпълнително деяние на съответния състав на престъпление по НК. Приетото с присъдата за осъществено или не фактическо действие/бездействие на подсъдимия, очертаващо изпълнителното деяние, е задължително за гражданският съд, който разглежда гражданските последици от присъдата. На следващо място съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. В случая обжалваното решение е постановено в отклонение с посочените, споделяни от настоящия състав, разрешения – въззивният съд, в противоречие с очертаното в диспозитива на влязлата в сила присъда изпълнително деяние, е възприел наличие на навлизане на управляваното от наследодателя на ищците МПС в лентата на движение на МПС, управлявано от делинквента, от което, наред с превишаване на разрешената скорост, е извел и извод за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия наследодател на ищците. Предвид изложеното и тъй като не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, на основание чл. 293, ал. 2 вр. ал. 1 от ГПК, следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. С влязла в сила на 30.07.2020 г. присъда по н. о. х. д. № 209/2017 г. на ОС Търговище, делинквентът П. А. П., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, е признат за виновен в това, че на 23.11.2016 г. при управление на товарен автомобил "Скания" с прикачено полуремарке е нарушил правилата за движение- чл. 16, ал. 1, т. 1, чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, като управляваното от него полуремарке е навлязло в лентата за насрещно движение, а при движение в населено място, където разрешената скорост е до 50 км/ч, е надвишил скоростта и се е движил с 60 км/ч, и по непредпазливост е причинил смъртта на наследодателя на ищците. Посочената присъда на основание чл. 300 от ГПК е задължителна за гражданския съд относно наличието на виновно и противоправно деяние на подсъдимия, предизвикал ПТП /вкл. и по отношение на установените фактически действия на подсъдимия, очертаващи изпълнителното деяние, в частност управлението на товарния автомобил със скорост над разрешената за пътния участък и навлизането на управляваното от подсъдимия полуремарке в лентата за насрещно движение/ и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на наследодателя на ищците. В този смисъл не могат да бъдат споделени наведените от ответното дружество възражения за съпричиняване, изразяващо се в навлизане на управляваното от наследодателя на ищците МПС в лентата на движение на МПС, управлявано от делинквента с разрешената в пътния участък скорост. Неоснователно се явява и възражението за съпричиняване основано на управлението на МПС от починалия със 101 км/ч, при разрешена в пътния участък скорост от 50 км/ч. Действително по делото е установено по несъмнен начин превишаването на скоростта с повече от 50 км/ч над разрешената. Само по себе си обаче това нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Както бе посочено дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, а в процесната хипотеза ответното застрахователно дружество не е ангажирало доказателства, установяващи каква би била опасната зона за спиране на пострадалия при управление на МПС с разрешената скорост и в кой момент управлявания от пострадалия автомобил би загубил напречна устойчивост – преди или след удара. Не са доказателство за противното становище, приетите от първата инстанция заключения на СТЕ, според които при движение със скорост от 50 км/ч, автомобилът, управляван от наследодателя на ищците, не би загубил напречна устойчивост и би се разминал с товарния автомобил "Скания" безконфликтно. В тези им части експертизите не могат да бъдат кредитирани, доколкото почиват на неправилно възприети изводи, че товарният автомобил "Скания" не е напускал лентата си на движение, а автомобилът на наследодателя на ищците е навлязъл в лентата за насрещно движение, които обаче както бе посочено, категорично се опровергава от влязлата в сила присъда. В светлината на изложеното в конкретната хипотеза твърденият от ответника принос на пострадалия не се установява по делото. Ето защо и при приетото от въззивния съд, че дължимият размер на обезщетение за неимуществени вреди е от по 150 000 лв. за всеки от ищците, извод направен след детайлен и внимателен анализ на установените по делото факти и при съобразяване на посочените в практиката на ВКС критерии, които следва да се вземат предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ са отхвърлени за разликата над сумите от по 50 000 лв. до присъдените суми от по 150 000 лв., като исковете в посочените размери следва да бъдат уважени. С оглед изхода на спора решение № 54 от 12.01.2022 г. по в. гр. д. № 2008/2021 г. на САС, изменено в частта за разноските с определение № 1195 от 04.05.2022 г. по в. гр. д. № 2008/2021 г. на САС, следва да бъде отменено и в частта му, с която Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. са осъдени да заплатят на ЗАД "Асет иншурънс" АД разноски за въззивното производство над сумата от 2000 лв. до присъдения размер от 6000 лв. и разноски за първата инстанция от още 2031 лв., както и в частта му, с която решение от 04.02.2021 г. по гр. д. № 16932/2017 г. на СГС е отменено в частта, с която ЗАД "Асет Иншурънс" АД е осъдено да заплати: на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвокат П. К. разликата над 5436 лв. до присъдените 14 931 лв. с ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на СГС разликата над 6000 лв. до присъдените 18 000 лв., представляващи държавна такса и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК разликата над 125 лв. до присъдените 375 лв. за вещи лица. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, отхвърлящо исковете за разликите от по 150 000 лв. до пълните предявени размери от по 200 000 лв. и осъждащо Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. да заплатят на ЗАД "Асет иншурънс" АД разноски за първоинстанционното производство в размер на 1014 лв., решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила. ЗАД "Асет иншурънс" АД дължи на адвокат К. заплащане на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ пред въззивния съд в размер на 10 872 лв. с ДДС, на ищците – сумата от 25 600 лв., разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС, а по сметка на ВКС – заплащане на държавна такса в размер на 6030 лв. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение