Решение № 6595 от 7.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1640/2018 г.

Решение № 6595 от 7.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1640/2018 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Д. Тодоров, [населено място], [адрес] срещу Решение № 1970 от 16.11.2017 г. на Административен съд, гр. Пловдив, постановено по административно дело № 2319/2017 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-н Тодоров срещу Заповед № 17-1030-000948 от 24.05.2017 г. на началника на група в сектор "Пътна полиция" на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив, с която му е приложена принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" – лек автомобил, марка "Дайхатсу", модел "Фероза", регистрационен №УО162 АР за срок от шест месеца.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – Д. Тодоров, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Излага подробно фактите по делото и сочи, че съдът не е отчел липсата в оспорената заповед на конкретно нарушение, за което мярката е приложена, както и на мотиви за прилагането й. В заповедта не е посочено превозното средство, по отношение на което мярката се прилага. Съдът не е отчел, че твърдяните от органа нарушения не попадат в обхвата на чл. 171, т. 2а от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Неправилно счита и даденото от съда тълкуване на понятието правоспособен водач. Позовава се на мотивите на Закона за изменение и допълнение на Закона за движението по пътищата, с което е приета разпоредбата на чл. 171, т. 2а, както и на съдебна практика и сочи, че свидетелството за управление на моторно превозно средство има единствено и само удостоверителна функция за придобитата правоспособност, но не е елемент на сложния фактически състав на придобиване на правоспособността за управление на моторно превозно средство.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Н. Петров, Адвокатска колегия, гр. Пловдив.

1. Ответникът по касационната жалба - началникът на група в сектор "Пътна полиция" на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив, не взема становище.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно, постановено в съответствие на закона и фактите по делото.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 24.05.2017 г., около 10, 00 часа, г-н Тодоров е управлявал собствения си лек автомобил марка "Дайхатсу", модел "Фероза", регистрационен №[рег. № на МПС], в гр. Пловдив, по бул. "България" като при проверка от контролните органи е установено, че управлява моторното превозно средство, без да притежава свидетелство за управление и с регистрационни табели, които не са поставени на определените за това места. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение № 17-1030-003363.

1. На 25.05.2017 г., със Заповед № 17-1030-000948, издадена на основание чл. 171, т. 2а ЗДвП, началникът на група в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив, прилага на г-н Тодоров принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на моторно превозно средство" за срок от шест месеца. В заповедта е посочено, че г-н Тодоров е управлявал личния си автомобил марка "Дайхатсу", модел "Фероза", регистрационен №[рег. № на МПС], без свидетелство за управление – изтекъл срок на валидност на свидетелството на 25.01.2016 г., което е нарушение на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, както и без поставени на определените за това места регистрационни табели, което е нарушение на чл. 140, ал. 1, пр. 3 ЗДвП.

1. В хода на съдебното производство органът е представил:

а) Заповед № 8121 з-1524 от 9.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 165 ЗДвП определя службите за контрол като под № 3 са областните дирекции на Министерството на вътрешните работи;

б) Заповед № 317 з-391 от 06.02.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив, с която оправомощава длъжностни лица от дирекцията да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171 ЗДвП, в т. ч. и по т. 2а, като под № 7 фигурира началникът на група в сектор "Пътна полиция".

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Позовавайки се на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелствата за управление на превозни средства (Директива 2006/126) и на транспониращия я национален закон – Законът за движението по пътищата, съдът приема, че правоспособността да се управлява моторно превозно средство е признатото от законодателя право да се извършва дейност по управление на моторно превозно средство, което е поставено в зависимост от кумулативното наличие на две групи изисквания: съвкупност от знания, умения и поведение, които позволяват управление на моторното превозно средство, и физическа и психическа годност. По отношение на изискването за физическа и психическа годност законодателят изисква на всеки десет години да бъде извършвана проверка. Това прави правото да се управлява моторно превозно средство срочно право. С оглед на това и при отчитане на факта, че свидетелството на г-н Тодоров е изтекло на 25.01.2016 г. съдът приема за материално законосъобразен извода на органа за управление на процесното превозно средство от жалбоподател без свидетелство за управление.

Съдът приема, че в заповедта моторното превозно средство е ясно индивидуализирано, а невписването на абревиатурата на закона в диспозитива е технически пропуск, който не се отразява на законосъобразността на акта.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяните два порока са такива, свързани с правото да се управлява моторно превозно средство и удостоверяващия го документ и със спазването на изискванията към самата заповед.

Изключително подробно и точно първоинстанционният съд е изяснил срочния характер на правото да се управлява моторно превозно средство. Касационният съд не счита за необходимо да повтаря действащата нормативна уредба в правото на Съюза, в чието изпълнение е и действащата национална уредба на правото на управление на моторно превозно средство. Само с оглед на доводите на касатора следва да се посочи, че мотивите на Закона за изменение и допълнение на Закона за движението по пътищата, Държавен вестник, бр. 9 от 26.01.2017 г., не водят до извод, че правоспособността се придобива завинаги, а само удостоверяващият я документ има срочно действие. Такова тълкуване би било в противоречие с установеното в Директива 2006/126 и в транспониращото я национално законодателство.

Свидетелството за управление на моторно превозно средство, с оглед на легалната дефиниция, дадена в чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), е официален свидетелстващ документ, който с обвързваща всички доказателствена сила установява релевантния факт – правоспособността на притежаващия го да управлява съответното моторно превозно средство, а правоспособността, както обосновано приема съдът, е срочно право. С изтичането на установения в закона срок – пет или десет години в зависимост от категорията, за която е признато правото, лицето престава да бъде правоспособно и за да бъде отново носител на това право законът изисква да бъде извършена проверка на физическата и психическата му годност за управление на моторно превозно средство. Без тази проверка не може да се установи кумулативното наличие на двата елемента, при наличието на които законът признава правоспособността - съвкупността от знания, умения и поведение, които позволяват управление на моторното превозно средство, и физическа и психическа годност за управление на моторно превозно средство.

Следва да бъде налице и още една предпоставка – обичайно пребиваване в страната, за да възникне компетентност именно на органите на българската държава да признаят, при наличие на останалите предпоставки, правоспособността и с оглед на това да издадат свидетелство за правоспособност.

Изложеното показва, че правото на управление на моторно превозно средство е срочно право. С изтичането на срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява моторно превозно средство, правото се прекратява. То повече не съществува. Срочността на правото е отразена в официалния удостоверяващ правото документ – свидетелството за управление на моторно превозно средство. Поради това законодателят в § 1, т. 2, б. "з" ЗБЛД изрично сочи, че личен документ "с изтекъл срок на валидност" е нередовен.

Вярно е, че в случая законодателят е употребил по отношение на официален свидетелстващ документ израза "изтекъл срок на валидност". Официалният свидетелстващ документ, който удостоверява, че определено право съществува за определен срок, с изтичането на срока не се лишава от материалната си доказателствена сила, т. е. от валидността си. Напротив. И след изтичането на срока, за който документът удостоверява по официален начин съществуването на правото, документът, именно защото е валиден – издаден е от длъжностно лице, в кръга на удостоверителната му компетентност, при спазване на предвиденото в закон удостоверително производство, удостоверява надлежно, че правото е съществувало в рамките на посочения период. Per argumentum a contrary документът надлежно удостоверява, че след посочения в него срок правото на управление на моторно превозно средство не съществува.

С оглед на изложеното управляването на моторно превозно средство със свидетелство за управление, което удостоверява изтекъл срок на право на управление, е управление без свидетелство по смисъла на чл. 171, т. 2а ЗДвП. Това прави неоснователни доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради неправилно определяне на срока на действие на придобитото от него право на управление. Що се отнася до сочената от касатора съдебна практика следва да се посочи, че Решение № 120 от 11.05.2017 г. на Административен съд, гр. Стара Загора, постановено по административно дело № 74/2017 г. първо, е неокончателен съдебен акт и второ, не е съдебен акт, който е задължителен за Върховния административен съд. За пълнота следва да се отбележи, че с Решение № 14529 от 26.11.2018 г., постановено по административно дело № 7148/2017 г. Върховният административен съд е отменил Решение № 120, поради което то не съществува като правни последици в правния мир. Що се отнася до Решение № 8326 от 19.06.2014 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 2404/2016 г., същото не е задължителна съдебна практика, поради което не е основание за промяна на изводите на съда.

Неоснователни са и доводите на касатора свързани със съдържанието на оспорената заповед. Вярно е, както сочи касаторът, че в оспорената заповед органът е посочил не само нарушението по чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, но и това по чл. 140, ал. 1, пр. 3 ЗДвП, за което не се предвижда прилагането на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП. Но, първо, посочването на нарушението по чл. 140, ал. 1, пр. 1 ЗДвП е в контекста на установената от органа фактическа обстановка, т. е. на установените от компетентния орган административни нарушения, а те безспорно са две. И второ, този факт сам по себе си не води до материална незаконосъобразност на оспорената заповед, тъй като е безспорно установено по делото, че са налице елементите на фактическия състав на мярката по чл. 171, т. 2а ЗДвП.

По отношение на довода на касатора за липса на мотиви за прилагане на принудителната мярка следва да се посочи, че в хипотезата на чл. 171, т. 2а ЗДвП органът действа в условията на обвързана компетентност – тогава, когато установи предпоставките за прилагане на мярката той е длъжен да я приложи. С оглед на това излагането на установените от органа факти е излагане на фактическите основания по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, които заедно със соченото правно основание формират мотивите на акта. В случа, видно от съдържанието на оспорената заповед, органът е изложил подробно установените от него факти, които не се и оспорват от касатора, както и е посочил релевантните правни норми. С оглед на това актът му е надлежно мотивиран. Законодателят е този, което е приел, че при наличието на визираните в разпоредбата факти прилагането на предвидената принудителна мярка ще осигури безопасността на движението по пътищата като преустанови установеното правонарушение.

Неоснователен е и доводът на касатора за незаконосъобразност на оспорената заповед поради непосочване на моторното превозно средство по отношение на което се прилага. Видно от съдържанието на заповедта в нея изрично е посочено – с надлежната идентификация, моторното превозно средство като в диспозитива на заповедта са посочени регистрационните табели, които са отнети с посочен регистрационен номер на превозното средство. Именно регистрационните номера са един от идентифициращите даденото моторно превозно средство данни по аргумент от чл. 140, ал. 1 ЗДвП. Това прави ясно идентифицирано моторното превозно средство по отношение на което мярката се прилага.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно е установил релевантните за предмета на спора факти, направил е въз основа на тях правилни и обосновани фактически изводи, правилно е установил и тълкувал релевантната нормативна уредба и правилно е подвел фактите към нея. С оглед на това решението му е правилно. Същото е и валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК върховният административен съд