Решение № 50196 от 21.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3104/2021 г.

Решение № 50196 от 21.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3104/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Джулиана Петкова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. М. Б., чрез адв. Ю. С., срещу решение № 260090/23.04.2021 г. по в. гр. д. № 227/2020 г. по описа на Окръжен съд Кюстендил, в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанционния РС Д. от 10.01.2020 г. по гр. д. № 2062/2018 г., с което Х. В. В. е осъден да плати на Р. М. Б. сумата 7261 лева, ведно със законната лихва от 15.10.2018 г. и разноските по делото. Касаторът твърди да е неправилно приетото от въззивната инстанция, че претенцията му възниква от извъндоговорно основание. Отделно заявява, че ако въззивната инстанция е счела за неправилна дадената от първата инстанция правна квалификация на исковата претенция, е следвало, съгласно разрешението по т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да даде правилната правна квалификация и реши спора по същество съобразно нея, а не да обезсилва първоинстанционното решение. Ответниците по касация Е. Х. В. и В. Х. В., заместили по реда на чл. 227 ГПК първоначалния ответник Х. В. В., оспорват касационната жалба, като твърдят да е правилен извода в обжалваното решение, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск. С определение № 270/07.04.2022 г. въззивното решение в обжалваната част е допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на неговата допустимост. При същата съставът на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, го намира за недопустимо по следните съображения: В исковата молба ищцата е твърдяла, че се е договорила с ответника да извърши конкретни строително-монтажни работи, касаещи недвижимия й имот в [населено място], [община]. Общата стойност на първоначално уговорените строително-монтажни дейности била 18 958, 96 лева, а на допълнително договорените – 6972 лева. За част от първоначално уговорените работи ищцата платила 7601 лева, за част от допълнително уговорените – 4399 лева или общо 12 000 лева. Поради некачествено и забавено изпълнение на договорните задължения на ответника, ищцата развалила договора и поискала връщане на дадените суми. При тези твърдения е формулиран петитум за присъждане на сумата 12000 лева, като "авансово предоставени" на ответника по договора за строителство. В съдебно заседание на 26.11.2019 г. е допуснато изменение на предявения иск чрез намаляването му до 7655 лева. С първоинстанционното решение съдът е приел, че изпълненото от ответника по договора за строителство е на стойност 4739 лева и тази сума следва да се приспадне от платените от ищцата 12 000 лева. Затова й е присъдил, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 286, ал. 1 ТЗ (съгласно посоченото в мотивите), разликата от 7261 лева. Отхвърлителен диспозитив за разликата над 7261 лева до намаления размер на иска от 7655 лева не е постановен. Въззивното производство е образувано по жалба на ответника срещу решението и по негова жалба срещу определение № 288/19.02.2020 г., имащо характер на допълнително решение, с което са отхвърлени насрещните осъдителни искови претенции. По втората жалба въззивният съд е прогласил нищожността на определението и в тази част въззивното решение не се обжалва. По жалбата срещу основното решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение от 10.01.2020 г., приемайки, че искът е за връщане на сума, която е била платена авансово на ответника във връзка със сключения между страните договор за строителство, следователно "правопораждащият факт е неоснователно обогатяване". При този единствен мотив въззивната инстанция е счела, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск, защото не е разгледал фактите, които се твърдят в исковата молба, но не е дала правна квалификация на предявения иск, нито е постановила връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по него. Исковата молба, по която е образувано делото, е нередовна. За изясняване същността и характера на заявеното за защита от ищцата субективно право е необходимо по реда на чл. 129 ГПК тя да уточни обстоятелствената част и петитума на иска си, като: 1 уточни развалила ли е договора за строителство поради виновно неизпълнение от ответника или се е отказала от договора съгласно възможността по чл. 268 ЗЗД, и кога; 2 ако твърди разваляне на договора, да опише виновното неизпълнение на задълженията на ответника по договора, което е послужило като основание за разваляне на последния; 3 посочи кой вид от уговорените първоначално и допълнително строително-монтажни дейности са били извършени от ответника до прекратяване на договора, на каква стойност са те и заплатени ли са от нея, кога; 4 има ли строително монтажни дейности от първоначално и допълнително уговорените, за които ищцата е платила, които са останали неизвършени от ответника до прекратяване на договора; какъв е размера на авансово платеното за тях; 5 на какво основание (фактическо) се претендираната плащане на искова сума. Следва да се има предвид при уточненията, че след допуснатото изменение на иска и изтичане срока за допълване на първоинстанционното решение размерът на исковата претенция е 7261 лева. Констатираните от касационната инстанция нередовности на исковата молба не са установени от въззивната инстанция. Съгласно разрешенията на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовности на исковата молба в хипотезите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК (каквито са процесните), за да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора. Когато неизпълнението на това задължение доведе до разглеждане на нередовна искова молба, чиито дефекти са неотстраними от касационната инстанция (както в случая), решението на въззивния съд следва да се обезсили, а делото - да му се върне за отстраняване нередовността. В приложение цитираните постановки на задължителната практика на ВКС въззивното решение в обжалваната част е недопустимо и следва да бъде обезсилено на основание чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3 от ГПК, а делото – върнато на въззивния съд за произнасяне след отстраняване нередовностите на исковата молба. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р България