Решение № 4812 от 5.5.2023 г. на ВАС, I о.

ВАСПърво отделение05.05.2023 г.докладчик Мадлен Петрова

Диспозитив

ОТМЕНЯ решение 69/24.02.2022 на Административен съд Стара Загора, постановено по адм. дело 684/2021 г. и вместо него постановява:

ОТМЕНЯ Акт за установяване на публично държавно вземане 01-6500/5314#2/03.12.2020 г. на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие.

ОСЪЖДА ДФ Земеделие да заплати на С. Кацаров от гр. Казанлък сумата 1 045.10 лева разноски за двете съдебни инстанции.

Решението е окончателно.

Председател: /п/ ЕМИЛИЯ МИТКОВА Членове: /п/ СВЕТЛОЗАРА АНЧЕВА /п/ МАДЛЕН ПЕТРОВА

Мотиви

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. С. Кацаров от гр. Казанлък, чрез адвокат М. Кацарова обжалва решение 69/24.02.2022 на Административен съд Стара Загора, постановено по адм. дело 684/2021 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на публично държавно вземане 01-6500/5314#2/03.12.2020 г. на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие. С оспорения административен акт на основание чл. 14, ал.1, т. 4 от Наредба 11/03.04.2008 г. жалбоподателят е изключен от подпомагане и по отношение на него е установено публично държавно вземане в размер на 4 385.31 лева, представляващо 25 % от общата изплатена сума по мярка 212 за кампании 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност и необоснованост на решението. Конкретните оплаквания се отнасят за неправилна преценка от съда, че съобщението на уведомлението за започване на административното производство е надлежно връчено. В тази връзка касационният жалбоподател сочи, че не е обсъдено възражението му за нарушение на чл. 36, ал. 6 АПК, тъй като административният орган не е установил служебно промяната в постоянният му адрес от гр. Любимец в гр. Казанлък. Изложени са и доводи, че нарушението на поетия ангажимент е извършено на 15.05.2016 г. и е било известно на административния орган, но в продължение на три години не са предприети никакви действия за установяването му. Искането е за отмяна на решението и отмяна на оспорения административен акт. Претендира разноски. Ответникът заместник изпълнителен директор на ДФ "Земеделие", чрез процесуалния си представител ст.юрк. Т. Василева изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в представен по делото писмен отговор. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна, по следните съоблажения: С оспорения Акт за установяване на публично държавно вземане 01-6500/5314#2/03.12.2020 г. на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие на основание чл. 14, ал.1, т. 4 от Наредба 11/03.04.2008 г. С. Кацаров е изключен от подпомагане и по отношение на него е установено публично държавно вземане в размер на 4 385.31 лева, представляващо 25 % от общата изплатена сума по мярка 212 Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони за кампании 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. Като фактическо основание за издаване на акта е посочено неподаване на заявление за подпомагане за кампания 2016 г., представляващо нарушение на изискванията по чл. 4, ал.1, т. 2 и 3 от Наредба 11/03.04.2008 г. за подаване на заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане, както и да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период най- малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане. От фактическа страна съдът е установил, че първото компенсаторно плащане е направено пред 2012 година, както и че по подадени заявления за подпомагане са му изплатени компенсаторни плащания както следва: за 2012 г. 6090.95 лева, за 2013 г. 4 749.27 лева, за 2014 г. 6628.45 лева и за 2015 г. 72.56 лева. За 2016 г. не е подадено заявление за подпомагане, обстоятелство, което не се оспорва от жалбоподателя. Нарушението е установено при извършена проверка по реда на чл. 37, ал.2 ЗПЗП. С оспорения акт публичното държавно вземане е определено в размер на 25 % от изплатената сума за финансово подпомагане по мярка 212 Плащания за земеделски стопани в райони с ограничения, извън планинските райони в общ размер на 17 541.23 лева. За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел оспорването за допустимо и неоснователно. В мотивите си съдът е обсъдил подробно събраните по делото доказателства за съобщаване на оспорения административен акт и е приел, че не е спазен редът по чл. 61, ал.1 във връзка с чл. 18а АПК (в сила от 10.10.2019 г.), чрез поставяне на съобщението на таблото за обявления, а актът е надлежно връчен на 27.10.2021 г., лично, срещу подпис на адресата, поради което при подаване на жалбата до съда на 11.11.2021 г. срокът по чл. 149, ал. 1 АПК е спазен. При извършената проверка за законосъобразност на акта съгласно чл. 168, ал. 1 АПК съдът е приел, че заместник изпълнителният директор на ДФ Земеделие е компетентен орган по издаване на актове за установяване на публични вземания по мярка 212 Плащания за земеделски стопани в райони с ограничения, извън планинските райони , при условията на делегиране на правомощия от изпълнителния директор на ДФ Земеделие съгласно чл. 20а, ал. 6 от ЗПЗП със заповед 03-РД/23.07.2019 г. Приел е, че е спазена предписаната от закона писмена форма, като актът съдържа правните и фактически основания, послужили за издаването му. По отношение спазването на административнопроизводствените правила е приел, че не са допуснати съществени нарушения, обосноваващи отмяна акта на основание чл. 146, т. 3 АПК. В тази връзка е приел, че уведомлението за образуване на административното производство по чл. 26, ал.1 АПК е надлежно връчено по реда на чл. 61, ал. 3 АПК - чрез залепване на табло за съобщения, след като С. Кацаров не е бил намерен на посочения от него адрес и телефон обстоятелства, удостоверени с констативен протокол от 07.10.2019 г. и протокол за телефонно уведомяване. Установил е от фактическа страна, че производството по издаване на оспорения акт е образувано с писмо изх. 01-6500/5314 от 15.08.2019 г. на заместник изпълнителния директор на ДФ Земеделие , което видно от приложената обратна разписка и констативен протокол от 07.10.2019 г. е изпратено на посочения от бенефициера адрес в [адрес], който се съдържа и в заявлението му за подпомагане за кампания 2015 г. и е негов постоянен адрес съгласно приложения в административната преписка документ за самоличност. Пратката се е върнала с отбелязване преместен . Съдът е посочил, че при действието на чл. 61, ал. 3 АПК , към уведомление чрез съобщение на табло се пристъпва когато адресът на някое от заинтересованите лица не е известен или то не е намерено на посочения от него адрес. Съдът е приел, че именно адресът в гр. Любимец е този, посочен от Кацаров в административното производство. Възражението за неспазване на срока за издаване на акта по чл. 57 АПК е отхвърлено като неоснователно, с аргументи, че този срок е инструктивен. Според съда в административното производство са спазени принципите за служебно изясняване на фактите и събиране на доказателства. По материалната законосъобразност на акта, съдът е приел, че е установено неизпълнение на задълженията по мярка 212, предвидени в чл. 4, ал. 1, т. 2 и 3 от Наредба 11/03.04.2008 г. Съгласно тези норми кандидатите за подпомагане са задължени да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период от най- малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане и да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. Санкцията за неизпълнение на това задължение е уредена в чл. 14, ал. 1 от Наредба 11/03.04.2008 г. земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент, се изключва от подпомагане и се задължава за възстанови получените до момента компенсаторни плащания в зависимост от годината, в която е прекратил участието си в мерките. В конкретния случай е установено, че първото компенсаторно плащане е получено през 2012 година, заявление за подпомагане през 2016 г. не е подадено, в срок до 15.05.2016 г. От събраните по делото доказателства съдът е приел, че законосъобразно е определен размерът на публичното държавно вземане - 25 % от общия размер на изплатените през 2012, 2013, 2014 г и 2015 г. компенсаторни плащания от 17 541.23 лева или 4 385.31 лева. По възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност съдът е приел, че давностният срок е уреден в чл. 171, ал.1 ДОПК и е 5 годишен, считано от първи януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Съдът е посочил, че за разлика от други публични държавни вземания изискуемостта на публичното вземане по чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК е опосредена от издаването на акт за установяване на публично държавно вземане. Според съда неподаването на заявление за подпомагане за 2016 г., не поражда автоматично изискуемост на задължението за възстановяване на съответната част от получените компенсаторни плащания и съответно не може да служи като начален момент на срока по чл. 171, ал.1 ДОПК. С тези мотиви съдът е обосновал краен извод за законосъобразност на оспорения индивидуален административен акт и е отхвърлил жалбата. Решението е неправилно постановено. Основателни са оплакванията в касационната жалба за неправилна преценка от съда за липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила по смисъла на чл. 145, т. 3 АПК. Настоящият касационен състав намира, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 26, ал. 2 АПК, в редакцията й преди изменението от ДВ бр. 77/2018 г. и незаконосъобразно е приел, че съобщаването за започване на административното производство се извършва по реда чл. 61, ал. 3 АПК . Съгласно § 155 от ПЗР на ЗИДАПК, ДВ бр. 77/2018 г. до 10 октомври 2019 г. съобщенията и призоваванията се извършват по досегашния ред. От 10 октомври 2019 г. е в сила новата редакция на чл. 26, ал. 2 АПК , която предвижда, че съобщаването за започване на производството се извършва по реда на чл. 18а АПК. В конкретния случай от доказателствата по делото се установява, че писмото от 15.08.2019 г. за образуване на административното производство по издаване на оспорения АУПДВ е връчено чрез съобщение на таблото, което е обявено с протокол от 07.10.2019 г., преди изменението на чл. 26, ал. 2 АПК и преди отмяната на чл. 61, ал. 3 АПК, в сила от 10.10.2019 г., но определеният в съобщението на таблото срок за получаване на уведомлението от 09.10.2019 г. до 23.10.2019 г., изтича след 10.10.2019 г. и след влизане в сила на изменението на чл. 26, ал. 2 АПК, която препраща към реда за съобщаване по чл. 18а АПК. Съобщаването чрез обявление на таблото се счита извършено след изтичане на посочения в обявлението срок за получаване на съобщението. В случая към 24.10.2019 г., когато е изтекъл посоченият в обявлението срок за получаване на писмото от 15.08.2019 г. и когато обявлението е свалено от таблото. Към този момент редът за съобщаване по чл. 61, ал. 3 АПК е неприложим на основание § 155 от ПЗР на ЗИДАПК . Към 24.10.2019 г. е в сила разпоредбата на чл. 26, ал. 2 АПК , поради което уведомлението от 15.08.2019 г. е следвало да бъде съобщено по реда на чл. 18а АПК. Този ред не е спазен, поради което неправилно при постановяване на обжалваното решение съдът е обсъждал предпоставките за връчване на съобщението по реда на чл. 61, ал. 3 АПК . При действието на чл. 18а АПК, основателни се явяват и доводите на жалбоподателя, че не е уведомен на новия му настоящ, съответно постоянният му адрес, който е променен, считано от 06.01.2016 г. Ненадлежното връчване на уведомлението по чл. 26, ал.1 АПК е съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като е лишило адресата на акта от участие в административното производство по издаването му в нарушение на чл. 34, ал. 3 АПК. Като е приел противното, съдът е постановил неправилно съдебно решение, което подлежи на отмяна само на това основание. По възражението на жалбоподателя за изтекла давност, съдът неправилно е приел за приложим давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК. По същество възражението е за изтекъл давностен срок за процедурата по установяване на публично държавно вземане, считано от датата, на която е изтекъл срокът за подаване на заявлението за подпомагане за кампания 2016 година. Срокът за давност за процедурите е уреден в чл. 3, § 1, първа алинея на Регламент (ЕО, Евроатом) 2899/95 на Съвета от 18 декември 1995 година относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности ( Регламент 2899/95 ) и е четири години от момента, в който нередността по смисъла на чл. 1

2

от същия регламент е извършена. Съгласно чл. 1 от Регламент 2899/95, с този регламент се въвеждат общи правила, отнасящи се до единните проверки и административните мерки и санкции, касаещи нередностите по отношение правото на Съюза. В чл. 1,

2

от Регламент 2899/95 е дадена легалната дефиниция на понятието нередност - всяко нарушение на разпоредба от правото на Съюза в резултат на действие или бездействие от икономически оператор, което е имало и би имало за резултат нарушаването на общия бюджет на Съюза. Разпоредбите на чл. 4 и 5 от регламента дефинират административните мерки и административните санкции. Изключването от подпомагане и установяването на публично държавно вземане за възстановяване на получената финансова помощ, е административна мярка, предвид съдържанието чл. 4 от Регламент 2899/95, а не санкция. В случаи на многогодишни програми, каквато е ПРСР 2007 2013, в рамките, на която е поетият от Кацаров многогодишен ангажимент по мярка 212, срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена съгласно чл. 3, втора алинея, изречение второ от Регламента. По силата на чл. 3,

3

от Регламент 2899/95 срокът за давност се прекъсва с всяко действие на компетентните органи, което е нотифицирано на лицето, свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до нередовността, като срокът започва да тече отново след всяко действие, което го прекъсва. Според практиката на Съда на ЕС предвиденият в чл. 3, § 1 от Регламент 2899/95 срок следва да гарантира правната сигурност на икономическите оператори, които трябва да са в състояние да установят кои техни операции са породили окончателните последици и за кои все още може да се води процедура за установяване на нередност (решение от 3 септември 2015 година по дело С-383/14, т.30). В този смисъл са и доводите на С. Кацаров във връзка с възражението му за изтекла давност, а именно, че в 5-годишен срок от 15.05.2016 г. до 15.05.2021 г. не е уведомяван, че срещу него е започнато административно производство. При постановяване на обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд не е извършил преценка за изтичането на давностния срок по чл. 3, §1 от Регламент 2899/95. От данните по делото се установява, че от датата, на която е следвало да се подаде заявлението за подпомагане за кампания 2016 г. 15.05.2016 г. до датата на издаване на оспорения АУПДВ на 03.12.2020 г. са изминали повече от четири години. Предвид ненадлежното му връчване, уведомлението от 15.08.2019 г. за образуване на производството по издаване на оспорения акт не представлява действие, което прекъсва давността, тъй като не е нотифицирано на лицето. Не са налице данни и доказателства за други предприети от компетентния орган действия, които да са прекъснали давността по смисъла на чл. 3

3

от Регламент 2899/95. По делото е останал неизяснен моментът на прекратяване на Програмата за развитие на селските райони (ПРСР) 2007 2013 предвид многогодишния й характер и поетият петгодишният ангажимент, от жалбоподателя по мярка 212, който е от значение за преценката дали давността продължава съгласно чл. 3,

2

от Регламент 2899/95. Неизясняването на това обстоятелство в случая е ирелевантно, с оглед наличието на съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което съставлява самостоятелно основание за незаконосъобразност на оспорения акт по чл. 146, т. 3 АПК. По тези съображения решението, с което жалбата на С. Кацаров е отхвърлена, следва да се отмени и спорът да се реши по същество като се отмени оспореният административен акт. При този изход на делото следва да се отмени решението и в частта на присъдените разноски. На касационния жалбоподател следва да се присъдят направените пред двете съдебни инстанции разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение в общ размер на 1 045.10 лева.