Решение № 10522 от 22.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6018/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по две касационни жалби, подадени от началника на отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе, чрез адв. И. Нанев и от П. М., чрез адв. Т. Динчева, срещу Решение № 200 от 13.02.2026 г., постановено по адм. дело № 411/2025 г. по описа на Административен съд – Смолян. Началникът на отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе, чрез адв. И. Нанев, обжалва решението в частта, с която по жалба на П. М. е отменен Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 2025-122-1/22.08.2025 г., издаден от Ю. Кадиева – старши инспектор в отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе, потвърден с Решение № 94-00-1670-1/07.11.2025 г. на началника на отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе, в частта, с която на П. М. са установени задължения за такса битови отпадъци за периода 2020г. – 2024 г. включително, в размер на 2 920,88 лв. и лихви за забава в размер на 1 030,32 лв. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че задължението за заплащане на такса битови отпадъци възниква едва след завършването и въвеждане на сградата в експлоатация. Излагат се доводи, че процесната сграда е завършена в степен „груб строеж“, самостоятелните обекти в нея са отразени в кадастралната карта и кадастралните регистри, а предоставянето на услугите по чл. 62 ЗМДТ за процесния период е установено по делото. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което жалбата срещу акта за установяване на задължения в частта относно таксата за битови отпадъци и начислените лихви бъде отхвърлена. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. П. М., чрез адв. Т. Динчева, обжалва решението в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 2025-122-1/22.08.2025 г., потвърден с Решение № 94-00-1670-1/07.11.2025 г. на началника на отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе, в частта, с която са установени задължения за данък върху недвижимите имоти за периода 2020г. – 2024 г. включително, в общ размер на 3 964,10 лв. и лихви за забава в размер на 1 414,31 лв. Според касационната жалба обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът поддържа, че разпоредбата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ, в сила от 01.01.2019 г. е неприложима по отношение на сгради, завършени в степен „груб строеж“ преди влизането ѝ в сила. Излагат се и доводи, че не е надлежно установена степента на завършеност на сградата съобразно изискванията на чл. 15, ал. 7 ЗМДТ във връзка с чл. 181, ал. 3 ЗУТ, тъй като представените по делото Констативен протокол от 25.04.2013 г. и Удостоверение № 26-00-381(1)/26.04.2013 г. са съставени по реда на чл. 181, ал. 2 ЗУТ и не отговарят на изискванията на приложимата за част от процесния период нормативна уредба. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което актът за установяване на задължения бъде отменен изцяло. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Началникът на отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе, чрез адв. И. Нанев поддържа касационната жалба и оспорва жалбата на П. М. в писмен отговор. П. М., чрез адв. Т. Динчева оспорва жалбата в писмен отговор и в съдебно заседание поддържа касационната жалба и оспорва подадената такава от началника на отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе. Постъпила е и молба от П. М. за изменение на Решение № 200 от 13.02.2026 г., постановено по адм. дело № 411/2025 г. по описа на Административен съд – Смолян, в частта за разноските. Ответникът по молбата – Началникът на отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе в писмено становище излага доводи за неоснователност на същата. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество и двете касационни жалби са неоснователни. Предмет на проверка пред Административен съд - Смолян е бил Акт за установяване на задължения чл.107, ал.3 от ДОПК № 2025-122-1/ 22.08.2025г., издаден от Ю. Кадиева на длъжност ст. инспектор в Отдел „Местни данъци и такси” /МДТ/ при Община Чепеларе, потвърден с Решение № 94-00-1670-1/07.11.2025г. на Началник отдел МДТ при Община Чепеларе, с който по отношение на П. М. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти за 2020г., 2021г. 2022г., 2023г. и 2024г. общо в размер на 3 964,10 лв. и лихви в размер на 1 414,31 лв., както и задължения за такса битови отпадъци /ТБО/ за петте календарни години от 2020г. до 2024 г. общо в размер на 2 920,88 лв. и лихви в размер на 1 030,32 лв. От фактическа страна администраивният съд е приел за установено, че П. М. е съсобственик на самостоятелни обекти в новопостроена сграда с предназначение за семеен хотел, находяща се в гр. Чепеларе, [улица], изградена в поземлен имот с идентификатор 80371.241.926 по кадастралната карта на гр. Чепеларе. Обектите включват ресторант, спа център, три магазина, две хотелски части, два апартамента и тавански помещения, за които е създадена служебна данъчна партида № 7110Н3692. Прието е за установено, че за строежа е издадено Разрешение за строеж № 81 от 22.10.2007 г., а с Констативен протокол от 25.04.2013 г. и Удостоверение № 26-00-381/1 от 26.04.2013 г., издадено по реда на чл. 181, ал. 2 от ЗУТ, е удостоверено завършването на сградата до степен „груб строеж“. Установено е, че сградата не е въведена в експлоатация и за процесните самостоятелни обекти не е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ, поради което задълженията са определени въз основа на данните, отразени в Констативен протокол № 285 от 20.08.2025 г., съставен от служители на общинската администрация. След анализ на събраните в съдебното производство писмени доказателства, административният съд е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, а при издаването му не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да водят до неговата отмяна. По отношение на материалната законосъобразност на оспорения акт първоинстанционният съд е приел следното: Първоинстанционният съд е приел, че петгодишният срок за образуване на производство за установяване на данъчни задължения е спазен, доколкото производството е образувано през 2025 г. и се отнася до задължения за периода 2020 г. – 2024 г. По отношение установените задължения за данък върху недвижимите имоти съдът е приел, че са налице материалноправните предпоставки за приложение на чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ, доколкото от завършването на сградата в груб строеж през 2013 г. е изтекъл предвиденият в разпоредбата двегодишен срок, без сградата да е въведена в експлоатация или да е издадено разрешение за ползване. Посочил е, че разпоредбата е в сила от 01.01.2019г. и няма обратно действие, като с процесния акт са установени задължения за последващия период от 2020 г. до 2024 г. Приел е, че степента на завършеност на сградата е надлежно удостоверена по реда на чл. 181, ал. 2 от ЗУТ, а процедурата по чл. 15, ал. 7 от ЗМДТ е спазена. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 10, чл. 11, ал. 1 и чл. 13 от ЗМДТ, съдът е посочил, че процесните недвижими имоти се намират в строителните граници на гр. Чепеларе, представляват облагаеми обекти и данъкът за тях се дължи от собственика независимо от фактическото им използване. В заключение е направен извод за законосъобразност на установените задължения за данък върху недвижимите имоти. За определената с оспорения акт такса за битови отпадъци съдът е приел, че липсва законово основание за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ, уреждаща възникването на задължение за данък върху недвижимите имоти за сгради, завършени в груб строеж, но невъведени в експлоатация. Посочил е, че тази разпоредба има характер на специално правило, приложимо единствено по отношение на данъка върху недвижимите имоти, и не може да обоснове възникването на задължение за такса битови отпадъци. Първоинстанционният съд е отчел представените по делото договори за сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, сключени между Община Чепеларе и съответните изпълнители, както и приложените към тях месечни протоколи, кантарни бележки и отчетни документи за извършваните дейности през процесния период. Независимо от това е приел, че процесната сграда е завършена единствено до степен „груб строеж“, не е въведена в експлоатация и по делото не е установено фактическото ѝ използване. Изложил е съображения, че за разлика от данъка върху недвижимите имоти таксата за битови отпадъци има възмезден характер и дължимостта ѝ е обусловена от предоставянето на съответните услуги и наличието на законовите предпоставки за начисляването ѝ. По тези съображения съдът е приел, че установените с процесния акт задължения за данък върху недвижимите имоти и съответните лихви са законосъобразно определени, докато начисляването на такса битови отпадъци въз основа на приложението по аналогия на чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ е незаконосъобрзно. Решението на административния съд e валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил правилно релевантните за спора факти и обстоятелства, като въз основа на събраните по делото доказателства е достигнал до обоснован извод за законосъобразност на оспорения АУЗ в частта относно установените задължения за данък върху недвижимите имоти за периода 2020 г. – 2024 г., ведно с начислените лихви за забава. Неоснователни са възраженията на касатора за неправилно приложение на материалния закон, обосновани с твърдението, че разпоредбата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ е неприложима по отношение на сгради, завършени до степен „груб строеж“ преди влизането ѝ в сила на 01.01.2019 г. Съгласно чл. 15, ал. 5 ЗМДТ данъкът върху недвижимите имоти се дължи и в случаите, когато в двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, съответно в едногодишен срок от съставянето на констативен акт по чл. 176, ал. 1 ЗУТ, сградата не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване. Правилно първоинстанционният съд е приел, че нормата намира приложение и по отношение на сгради, завършени в груб строеж преди 01.01.2019 г., при условие че към момента на влизането ѝ в сила е изтекъл предвиденият двегодишен срок. В този случай не е налице обратно действие на разпоредбата по смисъла на чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове, тъй като данъчното задължение възниква занапред, а не за период, предхождащ влизането ѝ в сила. В този смисъл са Решение № 4349 от 09.05.2022 г. по адм. д. № 6567/2021 г., Решение № 11332 от 21.11.2023 г. по адм. д. № 5519/2023 г. и Решение № 9715 от 14.10.2025 г. по адм. д. № 6323/2025 г. на ВАС. В конкретния случай е безспорно установено, че процесната сграда е завършена до степен „груб строеж“ през 2013 г., което е удостоверено с Констативен протокол от 25.04.2013 г. и Удостоверение № 26-00-381/1 от 26.04.2013 г., издадено по реда на чл. 181, ал. 2 ЗУТ. Не се спори, че сградата не е въведена в експлоатация, поради което към началото на процесния период са били налице материалноправните предпоставки за възникване на данъчното задължение. Неоснователни са и доводите, свързани с изменението на чл. 15, ал. 7 ЗМДТ и препращането към чл. 181, ал. 3 ЗУТ. Действително, с изменението на разпоредбата, обнародвано в ДВ, бр. 16 от 2021 г., е променен редът за установяване завършването на сградата в груб строеж, като препращането към чл. 181, ал. 2 ЗУТ е заменено с препращане към ал. 3 на същия член. Това изменение обаче не обуславя необходимост от повторно удостоверяване на вече настъпил и надлежно установен по действащия към момента на настъпването му ред юридически факт. Представените по делото документи от 2013 г. са съставени при действието на тогавашната нормативна уредба и удостоверителното им значение не се заличава от последващото изменение на закона. По отношение на твърдените нарушения на административнопроизводствените правила, свързани с връчването на Констативен протокол № 285 от 20.08.2025 г. едновременно с издадения АУЗД, следва да се посочи, че макар чл. 15, ал. 7 ЗМДТ да предвижда възможност за оспорване на констатациите в седемдневен срок от уведомяването, допуснатото нарушение на последователността при съобщаването на протокола и издаването на акта не е съществено. Релевантните факти относно степента на завършеност на сградата са удостоверени с надлежни писмени доказателства още през 2013 г., а жалбоподателят е упражнил правото си на защита чрез оспорване на установените задължения по административен и съдебен ред. Не се установява нарушението да е повлияло върху правилното установяване на фактите и крайния резултат от производството. Предвид изложеното, правилен е изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на установените задължения за данък върху недвижимите имоти за периода 2020 г. – 2024 г. Изложените в касационната жалба доводи не обосновават наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което жалбата на П. М. е неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде оставено в сила. По касационната жалба на Началникът на отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе: Първоинстанционният съд правилно е приел, че за установяването на задължения за такса битови отпадъци не е приложима разпоредбата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ, систематично разположена в глава втора „Местни данъци“, раздел I „Данък върху недвижимите имоти“. В разпоредбите на глава трета „Местни такси“, раздел I „Такса за битови отпадъци“ не се съдържа изрично правило, предвиждащо приложението на посочената норма при определяне на задълженията за ТБО. Съгласно чл. 64, ал. 1 ЗМДТ таксата по чл. 62 се заплаща от лицата по чл. 11 за имотите на територията на общината. Според чл. 15, ал. 1 ЗМДТ за новопостроените сгради или части от сгради се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени. По силата на чл. 15, ал. 3 ЗМДТ завършването на сграда или част от нея се установява с удостоверение за въвеждане в експлоатация или разрешение за ползване, издадени по реда на Закона за устройство на територията. Разпоредбата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ предвижда, че данъкът по ал. 1 се дължи и когато в двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, съответно в едногодишен срок от съставянето на констативен акт по чл. 176, ал. 1 ЗУТ, сградата не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване. Правилно административният съд е приел, че тази разпоредба урежда специална хипотеза за възникване на задължението за данък върху недвижимите имоти, но не предвижда аналогично правило относно началния момент на дължимост на таксата за битови отпадъци. Липсата на изрично препращане към чл. 15, ал. 5 ЗМДТ не позволява само въз основа на изтичането на предвидения в него срок да се приеме, че за сградата възниква и задължение за заплащане на ТБО. В конкретния случай по делото е установено, че процесната сграда е завършена до степен „груб строеж“ през 2013 г., което е удостоверено с Констативен протокол от 25.04.2013 г. и Удостоверение № 26-00-381/1 от 26.04.2013 г. Не е спорно, че през процесния период 2020–2024 г. сградата не е въведена в експлоатация и за нея не е издадено разрешение за ползване. Не са ангажирани и доказателства, установяващи фактическото използване на самостоятелните обекти по предназначение през този период. Обоснован е и изводът на първоинстанционния съд за това, че изграждането на сграда в груб строеж не е достатъчно, за да се приеме, че същата е фактически използвана без разрешение за ползване и са генерирани битови отпадъци. Възникването на задължение за данък върху недвижимите имоти по силата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ не обуславя само по себе си възникването на задължение за ТБО. Разпоредбата следва да бъде тълкувана във връзка с възмездния характер на таксата и необходимостта да бъдат установени предпоставките за начисляването на съответните компоненти. В този смисъл е Решение № 1749 от 14.02.2024 г. по адм. дело № 6976/2023 г., VIII отделение. При тези съображения правилен е крайният извод на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на установените с оспорения АУЗ задължения за такса битови отпадъци и съответните лихви за забава. Предвид всичко изложено, обжалваното решение не е постановено при пороци, обосноваващи посочените касационни основания и следва да бъде оставено в сила. По искането за изменение на решението в частта за разноските: С Решение № 200 от 13.02.2026 г., постановено по адм. дело № 411/2025 г. по описа на Административен съд – Смолян, съдът се е произнесъл по жалбата на П. М., като е отменил оспорения акт в частта относно установените задължения за такса битови отпадъци за периода 2020 – 2024 г. в общ размер на 2 920,88 лв., ведно с начислените лихви в размер на 1 030,32 лв., и е отхвърлил жалбата в останалата част относно установените задължения за данък върху недвижимите имоти в размер на 3 964,10 лв., ведно с лихви в размер на 1 414,31 лв. В частта за разноските първоинстанционният съд е приел, че с оглед частичното уважаване на жалбата същите следва да останат така, както са направени от страните. В хода на първоинстанционното производство жалбоподателят П. М. е сторил разноски в общ размер на 628,89 евро, за които е представен списък по чл. 80 ГПК, поради което с оглед уважената част от жалбата, на жалбоподателя се следват разноски в размер на 266,33 евро. Ответната страна е претендирала и доказала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 756,00 евро, поради което и съобразявайки отхвърлената част от жалбата, на ответника се дължат разноски в размер на 435,83 евро. При съпоставяне на насрещно дължимите разноски и извършване на компенсация до размера на по-малкото вземане се установява, че разноските, които се следват на ответната страна, надвишават тези на жалбоподателя. Ето защо настоящият касационен състав намира, че искането на П. М. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез присъждане на такива в негова полза е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. В случая следва да се съобрази и обстоятелството, че ответната страна, макар да е претендирала своевременно присъждането на разноски в първоинстанционното производство, не е направила в законоустановения срок искане за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. По разноските за касационна инстанция: При този изход на спора и с оглед своевременно заявените от страните искания за присъждане на разноски, в полза на П. М. следва да се присъдят 291.37 евро от претендираните 688.00 евро, а на Община Чепеларе 305,30 евро от претендираните 529,56 евро. Воден от горното, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,