Решение № 189 от 13.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1121/2011 г.

Решение № 189 от 13.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1121/2011 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов ВКС е трета инстанция по делото по жалби пред него от частния обвинител и (участвал като граждански ищец) и от името на подсъдимия, подадени срещу решение на Великотърновския апелативен съд, изменящо присъда на Плевенския окръжен съд. Първоинстанционната присъда - 48 от 28 май 2010 г. по нохд 27/10, е за причинената на 11 февруари 2001 г. на Р. Д. Ц. средна телесна повреда от нараняване с нож в корема - престъпление по чл. 129 НК (макар престъплението за което е обвинен М. И. П., да е опит за убийство по чл. 116, ал. 1, т. 10 НК - по хулигански подбуди), и съдът го е наказал на лишаване от свобода 2 г. при общ първоначален режим в затворническо общежитие от открит тип, а предявеният от пострадалия граждански иск за неимуществени щети в размер на 25 000 лв. - отхвърлил. Присъдата е оправдателна за опита към убийство. Второинстанционното (въззивно) решение - 311 от 20 декември 2010 г. по внохд 310/10, е постановено също след обжалване, но само от името на подсъдимия П., завършило с условното (чл. 66 НК) му осъждане с изпитателен срок от 5 г. И двата съдебни акта не са единствените в съответните инстанции - първата осъдителна присъда е по обвинението по чл. 116 НК и с нея е наложено наказание 10 г. л. св., а първото въззивно решение е отменително - присъдата е отменена и делото върнато за ново разглеждане, след което вече е постановена новата присъда по чл. 129 НК). В качеството си на частен обвинител пострадалият Ц. е недоволен от промяната в отговорността на подсъдимия, която е извършил ВтАС; макар и да продължава да поддържа, че извършеното спрямо него е опит за убийство, не настоява изрично за промяна в правната квалификация на деянието, а само за налагането - и то направо във ВКС - на наложеното в първата инстанция наказание. От името на подсъдимия защитникът му е подал касационна жалба, в която има позоваване на всички основания по чл. 348 НПК, както и доводи, които подателят й е отнесъл към всяко от отменителните основания; поискано е оправдаване или ново разглеждане на делото в апелативния съд. Жалбите са поддържани и в съдебното заседание на ВКС, а според участващия в тази инстанция прокурор, те са неоснователни. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. Утежняването на отговорността, за което настоява пострадалият, е отчасти невъзможно от процесуална гледна точка, след като той не е оспорил втората присъда на ПОС, издадена вече не за опит да бъде убит, а за причинената му от подсъдимия средна телесна повреда. Уточняването е необходимо, за да се види безпредметното сега оспорване на умисъла на П., което освен това не държи сметка и за ограничението в чл. 18, ал. 1 НК опитът към престъпление да е деяние само с пряк, а не с евентуален умисъл (по арг. от връзката на разпоредбата с чл. 11, ал. 2 НК, която пък свързва "искането" на общественоопасните последици само с прекия умисъл ). От друга страна, утежняването на отговорността чрез отмяна на условното осъждане, макар и процесуално допустимо, е според ВКС неоснователно, и то не само защото жалбоподателят не сочи никакви доводи в тази насока извън поддържаното в противоречие с процесуалния закон, че спрямо него е извършен в действителност опит за убийство. Изходът на делото в предходната инстанция е в крайна сметка правилен, въпреки недостатъците, от които е засегнато въззивното решение. От съществено значение преди всичко е, че решението потвърждава (освен тежестта на санкцията) първоинстанционната присъда, а не досадните разминавания с нея в приетото от ВтАС от рода на ограничаването на инкриминирания инцидент само до П. и Ц. или в погрешното посочване на имената им (последното е допуснато впрочем и в касационната жалба от името на подсъдимия, което на свой ред потвърждава, че на подобни грешки не бива да се отдава значение, каквото те нямат). Важно значение за оставянето в сила на обжалвания съдебен акт има по-нататък отсъствието всъщност на претендираното като нарушение на закона или като съществено нарушение на процесуални правила. И без друго двете касационни основания не са разграничени достатъчно ясно в жалбата (например осъждането за престъпление, което не е безспорно доказано, е в нарушение най-напред - и затова само - на процесуалния закон: вж. още в актуалното и сега Т. р. 51/1964 - ОСНК). Неоснователно обаче се твърди, че разглеждането на делото е приключило задочно без да е налице изискването това да не попречи на разкриването на обективната истина-вярно е, че поначало личното участие на обвиняемия е предпочитаният в закона вариант за протичане на делото, но позоваването само на принципното положение не е достатъчно. Още по-малко достатъчно е декларативното позоваване на принципни положения от категорията на основните начала в наказателния процес, уредени в "чл. 13, чл. 14, чл. 16 и други от НПК". В касационната жалба от името на подсъдимия най-широко място заемат възраженията срещу неприложения от съдилищата чл. 12 НК (неизбежна отбрана). Независимо че и тук има неправилно отнасяне на част от доводите към материалноправните, отхвърлянето им се дължи на друго. Предложеният в жалбата анализ на доказателствата е далеч (макар и обяснимо) от обективния им прочит, затруднен в случая от промените в изявленията на разпитваните лица, последвали промените и в дълго продължилото дело. Тъкмо тези промени, от друга страна, заедно с изтеклото време от инцидента до сега, са причина ВКС да не споделя оптимизма на жалбоподателя от едно ново разглеждане на делото. Той е свързан, разбира се, с възможността за оправдателна присъда (която пък кара пострадалия на свой ред да бъде необективен), но подобен изход на делото би бил в пълно противоречие с действително установеното по него. Ръководен от всичко изложено и с оглед още на чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС - I н. о.