Решение № 9238 от 9.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8053/2019 г.

Решение № 9238 от 9.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8053/2019 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Регионална служба по заетостта" – Монтана към Агенция по заетостта срещу решение № 233/21.05.2019 г., постановено по адм. дело № 169/2019 г. по описа на Административен съд – Монтана, с което е отменено решение № 1 от 25.03.2019 г. на директора на дирекция "Регионална служба по заетостта" - Монтана относно отмяна на регистрацията на Н. Ш. като безработно лице в дирекция "Бюро по труда" - Берковица, считано от датата на регистрацията 20.12.2018 г., като незаконосъобразно. Наведените в касационната жалба възражения относно неправилно приложение на нормата на чл. 99, ал. 2 АПК във вр. чл. 100 АПК във вр. чл. 21, ал. 1 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ), при преценка на съвкупния доказателствен материал, са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли първоначалната жалба срещу издадения акт. Претендира се присъждане на съдебно-деловодни разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт. Ответникът - Н. Ш., чрез пълномощник адвокат Н. Борисова от АК – Монтана, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Н. Ш. е регистрирана в дирекция "Бюро по труда" – Берковица, като безработно лице с регистрационен номер 10012729/20.12.2018 г. В Заявление (Приложение 1) Ш. е декларирала, че не упражнява трудова или друга дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по КСО или законодателството на друга държава, че не работи, търси работа и има готовност да започне работа в 14-дневен срок от уведомяването й от ДБТ. Декларирала е, че знае, че при неизпълнение на задълженията си, както и при деклариране на неверни данни, регистрацията й в ДБТ ще бъде прекратена, като право на следваща регистрация ще има най-рано в срок от 6-месеца след прекратяване на предходната. На 30.01.2019 г. в ДБТ – Берковица е получено писмо изх. № 1029-11-198 от 29.01.2019 г. от ТП на НОИ – Монтана, в което ги уведомяват, че лицето Н. Ш. работи по граждански договор. Към писмото са приложени копия от Договор за поръчка и сътрудничество от 11.03.2013 г. и сметка за изплатени суми по чл. 45, ал. 4 ЗДДФЛ през м. декември 2018 г. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е решение № 1 от 25.03.2019 г. на директора на дирекция "Регионална служба по заетостта" - Монтана относно отмяна на регистрацията на Н. Ш. като безработно лице в дирекция "Бюро по труда" - Берковица, считано от датата на регистрацията 20.12.2018 г. След анализ на относимата правна уредба, първоинстанционният съд намира, че съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗНЗ, регистрацията се прекратява с решение на ръководителя на поделението на Агенцията по заетостта. Съгласно нормата на чл. 25, ал. 1 от Устройствения правилник на Агенцията по заетостта, дирекциите "Бюро по труда" са териториални поделения на агенцията към Главна дирекция "Услуги по заетостта", като седалищата и териториалният обхват на дирекциите "Бюро по труда" са посочени в приложение № 3. Ръководителят на териториално поделение на Агенцията – Бюро по труда е неговият директор, като издадените от него административни актове могат да се обжалват по административен ред пред директора на дирекция "Регионална служба по заетостта" - Монтана, който е местно и функционално компетентен орган за провеждане на административния контрол. Обоснован е извод, съобразно който, оспореният административен акт е издаден на основание чл. 99, т. 2 АПК, от компетентния по – горестоящ административен орган - директор на дирекция "Регионална служба по заетостта" - Монтана, който осъществява административен контрол върху актовете на дирекция "Бюро по труда" - Берковица. По изложените съображения, първоинстанционният съд намира оспореното решение за издадено от компетентен орган, при спазване на законовите разпоредби. В противоречие с горните изводи, първоинстанционният съд отменя обжалвания административен акт, като приема, че административният орган разполага с право на инициатива за осъществяване на извънредния способ за отмяна на влязъл в сила административен акт единствено в случай по чл. 99, т. 1 АПК. Решаващият съд намира, че на основание по чл. 99, т. 2 АПК правото да поиска възобновяване е на страна в производството, но тази страна не се идентифицира с административния орган, а е другата страна в административното производство. В обжалваното решение се извежда наличието на неправилно приложено правно основание по отношение на съществуващ и представен на административния орган граждански договор, който не е квалифициран като доказателство за съществуване на обстоятелство по смисъла на чл. 99, т. 2 АПК. Първоинстанционният съд намира, че данните, събрани при извършената служебна проверка, обективирани в писмото на ТП на НОИ - Монтана, с което е уведомена дирекция "Бюро по труда" - Берковица за наличие на граждански договор и сметка за изплатени суми за м. декември 2018 г. на лицето не попада в обхвата на чл. 99, т. 2 АПК. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но неправилно. Анализът на нормативната уредба на чл. 99 и сл. АПК сочи, че законодателят е предвидил производството по възобновяване, като извънреден контролен способ за отмяна на влязъл в сила порочен административен акт (индивидуален или общ), необжалван по съдебен ред, при наличие на някое от изрично и изчерпателно изброените в чл. 99, т. 1 - т. 7 АПК основания. Предпоставките за възобновяване на производството по издаване на административните актове предполагат привеждане на актовете в съответствие с действителното фактическо и правно положение, съществувало към момента на тяхното постановяване. Настоящият случай касае хипотезата на чл. 99, т. 2 АПК, съобразно която влязъл в сила индивидуален или общ административен акт, който не е бил оспорен пред съда, може да бъде отменен или изменен от непосредствено по-горестоящия административен орган, а ако актът не е подлежал на оспорване по административен ред - от органа, който го е издал, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от значение за издаването на акта, които при решаването на въпроса от административния орган не са могли да бъдат известни на страната в административното производство. Граматическото тълкуване на нормата на чл. 100 АПК, в хипотезата на предложение второ относно случаите по чл. 99, т. 2 - 7 АПК, налага извода, че възобновяването на административното производство се извършва освен по инициатива на административния орган или по предложение на съответния прокурор или на омбудсмана, и по искане на страна в производството. Открити са нови обстоятелства от съществено значение за издаването на акта, които при решаването на въпроса от административния орган не са били известни, което съставлява основание по чл. 99, т. 2 АПК, като е спазена и разпоредбата на чл. 102, ал. 2 АПК досежно срока за образуване на производството за възобновяване. Видно от представеното Заявление (Приложение 1) от 20.12.2018 г., подписано саморъчно от Ш., лицето не декларира, че полага труд по граждански договор, респективно че упражнява друга дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по ДОО. Под нови обстоятелства следва да се разбират такива факти от действителността, които имат спрямо спорното правоотношение значение на юридически или доказателствени факти. Неоснователни са възраженията на ответницата по касация относно наличие на предпоставките, обуславящи правото й на регистрация като безработно лице. Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 6 КСО задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт са лицата, които полагат труд без трудово правоотношение, които са осигурени на друго основание през съответния месец, независимо от размера на полученото възнаграждение. От представените доказателства - Договор за поръчка и сътрудничество от 11.03.2013 г., анекс от 11.03.2013 г., приложение и сметка за изплатени суми през месец декември 2018 г. се установява наличие на осигуряване по граждански договор, при което лицето попада в хипотезата на чл. 4, ал. 3, т. 6 КСО. Съгласно чл. 20, ал. 3, т. 4 ЗНЗ, регистрацията на безработните лица се прекратява, когато започнат работа и са осигурени или подлежат на осигуряване по реда на чл. 4 от Кодекса за социално осигуряване с изключение на лицата по чл. 4, ал. 10 от Кодекса за социално осигуряване или въз основа на заетост са подчинени на законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз или въз основа на заетост са подчинени на законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз, или страна по Споразумението за ЕИП. С установяване на правоизключващия юридически факт, въведен с приложимата правна норма на чл. 20, ал. 3, т. 4 ЗНЗ във вр. чл. 21, ал. 1 ЗНЗ, предпоставките обуславящи издаване на обжалваното решение по чл. 99, т. 2 АПК са доказани. По горните съображения Върховният административен съд намира, че оспореното пред първата инстанция решение № 1 от 25.03.2019 г. на директора на дирекция "Регионална служба по заетостта" – Монтана е издадено при спазване на материалноправните изисквания за законосъобразност, противно на отразеното в мотивите на проверявания съдебен акт и не страда от други пороци по чл. 146 АПК. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и правните му изводи за незаконосъобразност на процесния акт на администрацията са необосновани, поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК, неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба Н. Ш. следва да се отхвърли като неоснователна. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции от страна на касационния жалбоподател, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, във вр. с чл. 144 АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, Н. Ш. следва да бъде осъдена да заплати на дирекция "Регионална служба по заетостта" – Монтана към Агенция по заетостта съдебни разноски, представляващи сума в общ размер на 270 лева (двеста и седемдесет лева), от които по 100 лева (сто лева) за всяка съдебна инстанция възнаграждение за юрисконсулт и 70 лева (седемдесет лева) – държавна такса за касационното производство. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,