Решение № 9760 от 14.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4486/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. Ж. Д., подадена чрез пълномощника адвокат Д. Стойков, против решение 1403 от 13.02.2025 г., постановено по адм. дело 1341/2024 г. по описа на Административен съд Бургас, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед 1417/30.04.2024 г. на заместник кмета по Строителство, инвестиции и регионално развитие (СИРР) на Община Бургас. Касационната жалбоподателка оспорва съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че процесната сграда попада в границите на дворно място в горска територия, което е позволявало строителство на сгради, свързани с изпълнението на съответната дейност. Твърди, че сградата е единственото й жилище и постановеното премахване е в нарушение на принципа за съразмерност - чл. 6 АПК и без да бъде изследвано приложението на чл. 8 от Европейска конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Иска отмяна на атакуваното решение и потвърдената с него заповед, респективно връщането на делото за ново разглеждане. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът - заместник кмета по СИРР на Община Бургас, не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като пледира, че не са налице касационни основания за отмяна на атакуваното съдебно решение. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: Административен съд Бургас е бил сезиран с жалба на Р. Д., против цитираната по-горе заповед, с която й е наредено, на основание чл. 225а, ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), да премахне собствения си незаконен строеж: Масивна сграда с едноскатен покрив с приблизителна площ 47 кв. м., находяща се в поземлен имот (ПИ) с идентификатор 07079.10.942 по кадастралната карта (КК) на гр. Бургас и попадащ частично в ПИ с идентификатор 07079.10.941 по КК на гр. Бургас, [заличен текст], гр. Бургас. За да отхвърли жалбата съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената в форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Намерил е, че е налице незаконен строеж и че същият не е търпим. Процесната сграда е с жилищно предназначение и за нея не е издавано разрешение за строеж. Изградена е в имоти, собственост на трети лица - Ем джи пропъртис ЕООД и Сливенската митрополия, които попадат в горския фонд, без одобрен подробен устройствен план. Като нарушени са отчетени разпоредбите на чл. 182, ал. 1, чл. 148, ал. 1, вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ - посочени и в оспорената заповед. Съдът не е възприел възражението, че сградата се намира в дворно място в горска територия, където е допустимо строителство на сгради, свързани с изпълнението на съответната дейност. Посочил е, че се касае за жилищна сграда за постоянно ползване, поради което не е свързана с изпълнение на дейност по управление на горския фонд. Изводът за липса на търпимост е направен предвид годината на изпълнение на строежа - 2006 г. и невъзможността за приложение на нормите на § 16 ПРЗУТ, § 148, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 65/2003г.) и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 82/2012г.). Решението е правилно. При вярно установена фактическа обстановка съдът е достигнал до обоснован правен извод за отхвърляне на оспорването срещу обжалваната пред него заповед. От събраните по делото доказателства - материалите по административната преписка, заключението на вещото лице, включително снимковия материал и скиците приложени към него, става ясно, че строежът - Масивна сграда с едноскатен покрив , е изграден без одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж, както и в чужди поземлени имоти, попадащи в горския фонд. Липсата на строителни книжа не се оспорва от жалбоподателката, както пред първата съдебна инстанция, така и в настоящето производство. Следователно заповедта е издадена на съответно правно основание - чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Касае за незаконен строеж, строителството на който е реализирано през 2006 г. Съдът е обсъдил хипотезите за режима на търпимост за сградата, като обосновано е приел, че те са неприложими в настоящия случай. Пак от снимките, приложени към експертизата и твърденията в касационната жалба на самата жалбоподателка се установява, че сградата има жилищен характер и се използва от нея за живеене. Това обосновава неоснователност на първото възражение на Р. Д., навеждащо на твърдение, че за нея не се изисква разрешение за строеж, защото е в горска територия, където е допустимо строителство на сгради, свързани с изпълнението на съответната дейност. Тази дейност, съгласно приложимата към момента на извършването на строежа норма на чл. 81, ал. 1 от Закона за горите, обн., ДВ, бр. 125/1997 г., отм., бр. 19/2011 г. (ЗГ, отм.), обхващаше изграждането на горски пътища и въжени линии; сгради за постоянно или временно обитаване - горски и ловни кантони, контролни горски пунктове, пожаронаблюдателни кули, стационари, заслони, ремонтни работилници и складове, навеси, ферми за отглеждане на дивеч, риболюпилни и рибарници, битови и стопански сгради; съобщителни линии, далекопроводи и съоръжения към тях. Въпреки твърденията си, жалбоподателката не е ангажирала доказателства процесната сграда да е свързана с изпълнението на някоя от тези дейности. Освен това такова строителство можеше да се извършва без да се променя предназначението на имота, за тези сгради също се изискваше разрешение за строеж на основание чл. 81, ал. 2 ЗГ, отм. и чл. 28 от Наредба 39 от 10.04.2006 г. за строителство в горите и земите от горския фонд, отм., ДВ бр. 68/2014 г. Не са налице основанията и на сега действащата уредба на чл. 153 от Закона за горите (ЗГ), вр. чл. 11 от Наредба 5 от 31.07.2014 г. за строителството в горските територии без промяна на предназначението им, защото не се касае за обект по чл. 153, ал. 1 ЗГ, за който не се изисква издаване на разрешение за строеж. Процесната сграда не може да се квалифицира като временен горски път, въжена линия и склад за дървесина; техникоукрепително съоръжение за борба срещу ерозията и пороите; временна пожаронаблюдателна кула; ловно- и рибностопанско съоръжение; архитектурен елемент за обслужване на отдиха и туризма; съоръжение, осигуряващо опазването на културни ценности или стационар за мониторинг, а има характера на жилищна сграда. По отношение възражението за нарушение на чл. 8 ЕКПЧ и неспазване принципа на съразмерност по чл. 6 АПК, същото пред първоинстанционния съд е направено несвоевременно - едва в хода на устните състезания. Нито в хода на административното производство, нито пред Административен съд Бургас преди това, Р. Д. е заявявала, че разпоредения за премахване строеж съставлява нейно единствено жилище, поради което съдът не е имал основание да го включи в предмета на доказване. Освен това възражението е и неоснователно, тъй като съгласно представените от жалбоподателката доказателства, тя не установява с убедителни доказателства, че процесната сграда е единственото й жилище. От представената от нея справка от Агенцията по вписванията е видно, че през годините тя е дарявала имот на трето лице, който макар да има характера на офис, не е в подкрепа на индиция за наличие на жилищна нужда. Също така по делото Д. е заявила, че разполага с друг постоянен адрес в гр. Бургас. Твърдението на нейния пълномощник в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд, че това е адрес на имот - собственост на родителите й, също оборва твърдението за наличие посочената жилищна нужда, тъй като записването на постоянен адрес за чужд имот става със съгласието на собственика. По казус, сходен с настоящия, Европейският съд по правата на човека е постановил решение по дело Иванова и Черкезов срещу България , което извежда на преден план в преценката по чл. 8 ЕКПЧ досежно премахване на незаконно строителство, възможността за алтернативно настаняване на собствениците на строежа в друго жилище, включително и общинско, в случай че премахването касае единствено жилище. Както се установи от събраните доказателства, Д. явно разполага със съгласие на своите родители да ползва за жилище техен имот, което води до извод, че процесната сграда не е единствено жилище за жалбоподателката по смисъла на цитираното решение. С оглед горното настоящата инстанция намира, че не са налице сочените от касационната жалбоподателка основания за отмяна на атакуваното съдебно решение, поради което същото следва да се остави в сила. При този резултат на делото право на разноски има ответната страна, но тя не е поискала присъждането на такива. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,