Решение № 2203 от 17.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4745/2013 г.

Решение № 2203 от 17.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4745/2013 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Адиминистративнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на Георги Георгиев Георгиев, понастоящем изтърпяващ наказание "лишаване от свобода " гр. Ловеч против решение № 257 от 03.12.2012 г., постановено по адм. д. № 387 по описа за 2012 г. на Адимнистративен съд - Стара Загора. твръди, че решението е неправилно, поради нарушение материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Иска отмяната му. Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - гр. София оспорва основателността на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 209, т. 3 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество и е основателна. С обжалваното решение Адимнистративен съд - Стара Загора се е произнесъл по иска на Георги Георгиев Георгиев, понастоящем изтърпяващ наказание "лишаване от свобода " гр. Ловеч против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - гр. София, основан на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействие на служители на ответника да му осигурят достъп до тоалетна, условия за хигиена на ръце и крака, минимална жилищна площ от 4 кв. м. и чистота на помещенията за периодите 06.07.-07.07.2011 г., 12.12.-16.12.2011 г., 30.01.-31.01.2012 г., 02.02.-03.02.2012 г., 06.08.-07.08.2012 г. ставил е без разглеждане иска, основат на същото фактическо и правно основание за периода 12.12.-16.12.2011 г., като недопустим. Поради забраната за фактически установявания в рамките на касационното производство настоящата инстнация възприема изцяло фактите по делото, така както са установени от първоинстнационния съд. В мотивите на решените си съдът е приел за установено от фактическа страна, че ищецът е пристигнал на 07.12.2011 г. от Ловеч и е заминал за Ямбол на 08.12.2011 г., пристигнал е на 13.12.2011 г. от Ямбол и е заминал за Ловеч на 16.12.2011 г., на 30.01.2012 г. е пристигнал от Ловеч и е заминал за Бургас на 31.01.2012 г., пристигнал е от Бургас на 02.02.2012 г. и е заминал на 03.02.2012 г. за Ловеч, пристигнал от Ловеч на 06.08.2012 г. и е заминал за Пловдив на 07.08.2012 г. Следователно на дните 06.12.2011 г. и на 12.12.2011 г. не е бил изобщо в Затвора в гр. Стара Загора, а дните на отпътуване не следва да се считат за престой. За първия период е бил в Затвора на 07.12.2011 г., за втория период на 13, 14 и 15.12.2011 г., за третия период на 30.01.2012 г., за четвъртия период на 02.02.2012 г., за петия период на 06.08.2012 г. Това са общо седем дни, за които е доказан престой при условията, установени в справката, представена от ответника. Ищецът е настаняван в зона с повишена сигурност, където помещенията са с размери от 6, 32 кв. м., оборудвани с легла, инвентар и малка масичка, санитарния възел е общ, ползва се три пъти на ден през времето определено за личен тоалет. Помещенията се почистват след освобождаването им. Банята се ползва от етапно конвоираните при заявено желание. Поради това, че ищецът е заявил, че не може да ангажира доказателства за наведените в исковата молба факти относно бездействията и причинените от тях болки и страдания съдът е приел, че вследствие на отказ да му бъде осигурен достъп до тоалетна и условия за лична хигиена искът остава недоказан, дори да се установи, че е налице незаконосъобразно бездействие по чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, която норма има за адресат служителите на затвора, длъжни да осигурят условия за лична хигиена. Съдът е приел, че условията в затвора, при които пребивава ищецът са такива, каквито се твърдят в исковата молба - пространство от 1,5 кв. м. максимум за един лишен от свобода, липса на санитарен възел, който да се ползва при необходимост, която се удовлетворява само три пъти на ден, освен ако не се използва кофата в килията. Предвид настаняването в зоната с повишена сигурност, се установява и твърдението, че не е имало възможност за двигателна активност, но исковата претенция е неоснователна, поради липса на незаконосъобразно бездействие. задължението за площ от 4 кв. м на всеки осъден на лишаване от свобода влиза в сила три години след приемане на програмата по § 11 от ЗИНЗС - приема се в срок шест месеца от влизане на закона в сила. Задълженията на служителите в затворите по изпълнение на наказанието "лишаване от свобода" са определени с нормите на глава осма от Закона - раздел II, III и IV и сред тях не е разписано задължение да осигурят килии с размери от 4 кв. м. Това е задължение на Директора на Главна дирекция Изпълнение на наказанията и Министъра на правосъдието, които имат правомощията да управляват местата за лишаване от свобода, да ги откриват и закриват. Само при достатъчно място за всеки лишен от свобода, но настанен на по-малко от законово определеното пространство, може да се претендира обезщетение от незаконосъобразно действие - настаняване при незаконосъобразни условия, извършено от служители на затвора. Нормата на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС изисква осигуряване на жилищна площ, което не е в задълженията на служителите - те настаняват и изпълняват, но не осигуряват достатъчно място за всички лишени от свобода. Що се отнася до тоалетните помещения важи казаното по -горе за правомощията на други органи за осигуряване на затвори с подходяща организация на пространството. Касателно твърдението, че му е отказван достъп до тоалетна липсват доказателства, поради което не може да се изведе извод за незаконосъобразно бездействие. Решението на съда е неправило, постановено е в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Субективните права на гражданите, включително и на лицата, изтърпяващи наказание "лишаване от свобода" не могат да бъдат преценявани извън корелативно свързаните с тях задължения на административните органи и длъжностни лица. При преценката относно основателността на исковата претенция съдът е следвало на първо място да прецени, на базата на съществуващата нормативна основа и установилата се съдебна практика на българските съдилища и Европейския съд по правата на човека по исковете на лицата, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от свобода, съществуват ли субективните права за ищеца, посочени в исковата молба и в случай че такива са налице - каква правна регламентация имат те. Кои нормативни актове - национални и международни ги установяват, къде са признати тези права и по какъв начин са защитени. На следващо място, в случай на положителен отговор, съдът следва да даде отговор дали тези защитени от правния ред ценности намират защита в в националния правен ред чрез съответстващо на субективните права на гражданите задължения на административните органи и длъжностни лица. Принципът на правовата държава, въздигнат като основно начало в Конституцията на страната, изисква наличие на корелативна връзка между правата и задълженията, изисква субективните права да бъдат гарантирани чрез съответното задължение на задължените субекти. В мотивите си съдът не е отговорил на въпроса дали установените по делото условия в затвора, при които пребивава ищецът нарушават негови субективни права и основни ценности. Съдът се е ограничил единствено да приеме, че фактите на условията в затвора са доказани, но тези условия не са свързани със задължение за изпълнение на конкретни изисквания и ангажименти от страна длъжностните лица от затворническата администрация. Съдът не е дал категоричен отговор на въпроса дали за лишения от свобода правото да пребивава в килия с размери и условия като тоалетна напр., отговарящи на европейските стандарти, ще възникне едва след като бъде изпълнена програмата по § 11 от ЗИНЗС, т. е. ще бъде поставено в зависимост от изпълнението на задължението от страна на администрацията или това право и понастоящем съществува по силата на основното право по чл. 3 от ЕКПЧ, но не може да бъде реализирано и гарантирано от националната правна уредба и действия на администрацията. Липсата на мотиви в тази насока сочи на нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на решението. Съдът в мотивите си следва да посочи кое е приложимото право, кои правни норми следва да се приложат в конкретното съдебно производство. В случай на преценка за нарушение на основни права, защитени от ЕКПЧ, съдът следва да изложи мотиви и за това дали ищецът дължи изрично доказване на настъпили неимуществени вреди в съответствие с принципа на чл. 154 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК или да приеме априори, че такива са настъпили само поради нарушение на основно право, като в негова преценка е да определи размера им. Предвид изложеното и на основание чл. 222, ал. 2 от АПК Върховният административен съд