Решение № 78 от 29.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4697/2014 г.

Решение № 78 от 29.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4697/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК Образувано е по касационна жалба на Г. против решение № 609 от 23.04.2014 г., постановено по в. гр. д. № 457 по описа за 2014 г. на Варненския окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 5804 от 16.12.2013 г. по гр. д. № 11553 по описа за 2013 за осъждане на касатора да заплати на Г. Р. Г. сумата от 7 439,58 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на служебното правоотношение в размер на девет месечни възнаграждения. Касаторът твърди, че решението на Варненския окръжен съд е необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Моли настоящата инстанция да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Ответникът по жалбата Г. Р. Г. я оспорва и моли решението на Варненския окръжен съд да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: Касационната жалба срещу решението на Варненския окръжен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 1293 от 13.12.2014 г. от 13.12.2014 г. по настоящото дело по въпросите може ли при получаване на обезщетенията по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР /2006 г., отм./ във връзка с чл. 253 от ЗМВР /2006 г., отм./ на служители от закритото Министерство на извънредните ситуации за периода преди назначаването им в МВР трудовият стаж да се приравнява на служебен и има ли обратно действие § 57 от ПЗР на ЗМВР /2006 г./. Отговорът на тези въпроси се съдържа в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения № 330 от 17.11.2014 г. по гр. д. № 2780 по описа за 2014 г. на IV ГО на ВКС и № 211 от 12.12.2014 г. по гр. д. № 7769 по описа за 2013 г. на III ГО на ВКС. Според тези решения нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обнародвана в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), която предвижда, че стажът, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 93/2009 г.), се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване, е материалноправна и понеже изрично не и е придадено обратно действие, е приложима само занапред във времето, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. (§ 70 от ПЗР към същия ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.). Затова установената с тази нова материалноправна норма правна фикция относно стажа на визираните в нея служители от МВР (тези по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.) се отнася само за заварените служебни правоотношения, но няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата 01.07.2012 г. на влизането й в сила. Тълкуваната правна норма няма връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), тъй като според тези разпоредби от значение за възникването на вземане и за размера на обезщетението при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите, изброени изчерпателно в ал. 1 на чл. 253 на ЗМВР от 2006 г. При тези отговори на поставените въпроси изводът в решението на Варненския окръжен съд, че положеният от ищеца трудов стаж от 21.04.2000 г. до 28.12.2009 г. се приравнява на служебен и затова на ищеца се дължи обезщетение за още девет прослужени години, е погрешен. Ето защо се налага обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго по съществото на спора. Ищецът Г. Р. Г. е изложил в исковата молба, че за периода от 21.04.2000 г. до 28.12.2010 г., когато е прекратено служебното му правоотношение на основание чл. 245, ал. 1, т. 4 от ЗМВР /2006 г./, той е извършвал една и съща работа за учреждение, което е осъществявало държавна дейност по гражданска защита, независимо от многобройните преобразувания на това учреждение. Позовавайки се на параграфи 57, 63 и 64 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на закона за МВР / ДВ, бр. 93 от 2009 г./, той е поддържал становището, че трудовият му стаж от 21.04.2000 г. до 28.12.2009 г. се приравнява на служебен. По гореизложените съображения обаче доводът е несъстоятелен, поради което на това основание ищецът няма право да получи обезщетение по чл. 252 от ЗМВР /2006 г./ в размер на 10 месечни възнаграждения, а само едно месечно възнаграждение, което вече е изплатено от касатора. Ищецът не твърди и не установява в хода на делото, че прекратяването на служебното правоотношение е станало след като той е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ето защо предявеният иск няма своята правна квалификация и в разпоредбите на чл. 106, ал. 3 от Закона за държавния служител и чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда, както е прието в решения № 330 от 17.11.2014 г. по гр. д. № 2780 по описа за 2014 г. на IV ГО на ВКС и № 211 от 12.12.2014 г. по гр. д. № 7769 по описа за 2013 г. на III ГО на ВКС относно гратификационните обезщетения на лицата, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Следователно искът за заплащане на разликата между обезщетението в размер на десет месечни възнаграждения и едно месечно възнаграждение е изцяло неоснователен и затова вместо касираното решение трябва да бъде постановено друго, с което този иск да бъде отхвърлен. При този изход на спора Г. Р. Г. дължи на касатора 387,59 лв. разноски по делото. Воден от горното, съдът